Българо-византийски войни

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Българо-византийски войни
Конфликт:
Отгоре, по часовниковата стрелка: Крум пирува след победата над император Никифор[1], Симеон Велики пред портите на Константинопол[2], Василий II Българоубиец, Въстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар[3], Константин XI - последният император на Византия
Период 499 - 1364 Място България и Византия Резултат неопределен Причина Повод Територия И двете империи променят териториите си многократно.
Воюващи страни
България	Византия
Командири
• Заверган • Аспарух • Тервел • Крум • Исбул • Симеон I • Самуил • Ивац • Петър IV • Асен • Калоян • Теодор Светослав	• Константин IV • Константин V • Никифор I • Теофил • Йоан I Цимиски • Василий II • Йоан III Дука Ватаци • Михаил Глава Тарханиот
Сили
Жертви
?	?

Българо-византийските войни са поредица от сблъсъци между Източната Римска империя (Византия) и българите на Балканския полуостров, които продължават през по-голямата част от Средновековието.

Съдържание 1 Обзор 2 Войни между Византия и Първата българска държава (VII-XI век) 2.1 Предистория: Български нападения през V-VII век 2.2 Установяване на българи на Балканите 2.3 Походи на Константин V Копроним срещу българите 2.4 Разширение на българската държава до средата на IX век 2.5 Войни на цар Симеон срещу Византия 2.6 Падане на Преслав през 971 г. 2.7 Покоряване на България от византийците 3 Войни между Византия и Втората българска държава (XII-XIV век) 3.1 Предистория: Въстания на българите срещу византийското владичество 3.2 Възстановяване на българската държава (1185/1186-1202 г.) 3.3 Борба за византийското наследство: Търново срещу Епир и Никея 3.4 Междуособици в България и засилване на Византия (1261-1301 г.) 3.5 Българо-византийски сблъсъци в навечерието и в хода на турското нашествие (XIV в.) 4 Външни препратки 5 Бележки

[редактиране] Обзор

Българо-византийските войни започват след разпадането на хунската държава на Атила (453 г.), когато българите се нареждат сред северните съседи на империята. Българските нападения се превръщат в една от отличителните черти на управлението на император Юстиниан I (527-565 г.).

Нов етап в българо-византийските отношения настъпва през 681 г., когато част от българските племена начело с Аспарух се установяват на Долни Дунав. Първата българска държава е основана върху византийска територия между Дунав и Стара планина и продължава да се разширява на юг, югозапад и запад за сметка на Византия. Успехът в относително редките въоръжени конфликти до средата на VIII в. позволява на българите да утвърдят държавата си с център Плиска.

В периода от 755 до 775 г. (при император Константин V) и през 811 г. Византия предприема неколкократно опити да я унищожи. Последният от тези опити завършва със съкрушителното поражение на Никифор I Геник от войските на кан Крум в битката при Върбишкия проход. След тази битка България получава превес над Византия и до средата на IX в. отнема от нея значителни територии в Тракия и Македония.

Войните не определят напълно двустранните отношения. Честите сблъсъци се сменят с продължителни периоди на мир, особено след като при княз Борис I (852-889 г.) българите приемат християнството от Византия. Цар Симеон, син на Борис, наследил властта след краткотрайното управление на Владимир Расате (889-893 г.), не само възприема и развива византийската и християнската култура, но се превръща в съперник на Византия на бойното поле. След времето на Крум през 813-814 г., при Симеон през 917-923 г. България отново заплашва пряко византийската столица Константинопол.

След няколко десетилетия на мир, българо-византийските отношения отново се влошават в края на царуването на Симеоновия наследник Петър. През 971 г. император Йоан I Цимисхий завоюва българската столица Велики Преслав. Заедно с Преслав под византийска власт падат източните и част от северозападните територии на българското царство, но с това само е дадено начало на близо половинвековни войни с комитопулите и най-изявения от тях - Самуил. Византийският император Василий II печели решителната битка със Самуил при Беласица през 1014 г. и четири години по-късно слага край на Първата българска държава.

Въпреки няколко големи въстания на българите през XI в. (като тези на Петър Делян през 1040-1041 г. и Георги Войтех през 1072 г.), византийското владичество продължава повече от 160 години. Въстанието на Асеновци през 1185-1187 г. (според друга датировка - 1186-1188 г.) води до създаването на Търновското царство, но част от българските земи остават под византийска власт до отвоюването им от цар Калоян в началото на XIII в.

След завладяването на Константинопол от западните кръстоносци през 1204 г. България воюва спорадично с византийските държавици Епир и Никея. Наред с отслабването на Латинската империя, победата на цар Иван Асен II над епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница през 1230 г. превръща търновския владетел в господар на по-голямата част от Балканския полуостров. Пораженията от Никея през 1246 и 1254-1256 г. променят това статукво и дават възможност на малоазийската византийска държава да овладее подстъпите, а впоследствие и самия Константинопол от кръстоносците.

Войните на българите с възстановената през 1261 г. Византийска империя, наред с нашествията на татари и унгарци и с вътрешните междуособици, допринасят за отслабването на Търновското царство през втората половина на XIII в. Временното укрепване при цар Теодор Светослав в началото на XIV в. е постигнато след успешна война с византийците. През този период двете държави воюват главно за власт над отделни области в Тракия. Въпреки променливия успех българите успяват да се възползват от продължителните граждански войни във Византия в последните години от управлението на Андроник II Палеолог (1282-1328) и през 1341-1347 г., за да завладеят част от византийска Тракия. Честите войни водят до взаимно отслабване на двете държави и улесняват проникването на османските турци и първите им завоевания на Балканите. Последната война между България и Византия се води през 1364 г. в спор за черноморските пристанища Месемврия и Анхиало. По същото време османците вече са завоювали значителна част от Тракия и продължават напредването си на Балканите.

[редактиране] Войни между Византия и Първата българска държава (VII-XI век)

[редактиране] Предистория: Български нападения през V-VII век

Враждите между ранните българи (т. нар. прабългари) и византийците започват още в края на V в. Смъртта на хунския вожд Атила през 453 г. и последвалото разпадане на държавата му заварват българите разделени на няколко големи групи. Едните обитават Панония (части от днешни Унгария, Войводина и Славония), а други - степите около Азовско море. Проблемите на Византия идват главно от панонските българи^[4]. Двустранните отношения са нееднозначни - империята е принудена да търпи българските набези в балканските си владения (диоцезите Тракия и Илирикум) и същевременно да поддържа добри отношения с българите, които използва като наемници в борбите с други свои врагове и преди всичко срещу остготите.^[5] Макар и не без известна несигурност, дължаща се на склонността на някои летописци да наричат нападателите с архаични имена (например "хуни"), историческите извори свидетелстват за мащабни български нападения в балканските земи през 493, 499 и 502 г.^[6] Българската заплаха принуждава император Анастасий I (управлявал през 491-518 г.) да построи т. нар. Дълга стена между бреговете на Черно и Мраморно море, отстояща на петдесетина километра от Константинопол.^[7] След поражение, претърпяно от византийска войска в Тракия още през 499 г., империята не успява да окаже ефективен отпор на българите. Нови техни нападения са регистрирани в последните години от царуването на Анастасий I, когато (513-515 г.) те подкрепят и разбунтувалия се пълководец Виталиан.^[8]

По свидетелство на византийски и западни хронисти, при император Юстиниан I (527-565) нахлуванията на българите през р. Дунав стават почти всяка година паралелно със славянски нападения в пределите на империята.^[9] Успехите на византийски военачалници от тях през 530 и 535 г.^[10] са инцидентни. През 539/540 г. голямо българско нашествие обхваща земите от Адриатика до Константинопол, съпроводено с обезлюдяването им.^[11] През 50-те години на VI в. земите и населението на юг от Дунав до Константинопол, Галиполи и Термопилите са плячкосвани и пленявани от кутригурите начело със Хиниалон и Заверган.^[12] Според някои изследователи от XX в. това племе, населявало бреговете на р. Дон, е прабългарско^[13], но други^[14] отричат тази хипотеза като несъстоятелна.

След 568 г. панонските българи попадат под властта на Аварския хаганат, но продължават да воюват с Византия като аварски поданици. Известно е, че българи взимат дейно участие в обсадата на Солун през 618 (или 622) г., а така също и в голямата обсада на Константинопол от аварите през 626 г.^[15] От края на VI в. до идването на Аспаруховите и Куберовите българи на Балканите Солун е обсаждан пет пъти от славяните.^[16]

[редактиране] Установяване на българи на Балканите

След разпадането на държавата на Кубрат, Велика България, през 60-те години на VII в. българското племе уногундури (или уногондури) се преселва под натиска на хазарите от земите край Азовско море на запад.^[17] Предвождани от Аспарух, уногондурите преминават реките Днепър и Днестър и достигат областта Онгъла (Онглос), опираща делтата на Дунав и границите на Византийската империя^[18]. През следващото десетилетие тези българи нападат неколкократно византийските територии и при набезите си проникват дълбоко на юг от Дунав, възползвайки се от арабското настъпление срещу Константинопол.^[19] Това кара византийския император Константин IV Погонат (668-685) да предприеме голям поход срещу тях след победата си над арабите.^[20] Походът към Онгъла завършва с разгром на византийската армия през 680 г.^[21] Веднага след победата си Аспаруховите българи прекосяват Дунав и завземат земите до Стара планина, откъсвайки ги от империята.^[22] На следващата, 681 г. Константин Погонат е принуден да сключи мирен договор, с който признава териториалните загуби и се задължава да плаща данък на победителите.^[23]

Приблизително по-същото време на Балканите се появяват други българи. Това са поданиците на Кубер, които в периода около 674-684 г.^[24] отхвърлят властта на аварите и се преселват от Сремска област (дн. Сремска Митровица, между реките Дунав и Сава) в Македония.^[25] След безуспешен опит да превземат Солун, Куберовите българи сключват мир с Константин Погонат, но влиянието им сред местните славянски племена запада.^[26]

Българите на Дунава и сънародниците им в Македония завързват тесни връзки.^[27] Амбициите им да подчинят местното славянско население и да го отделят от Византия карат наследника на Константин IV, Юстиниан II, да наруши мирните споразумения. В хода на войната през 687-688 г. (или 688-689 г.) императорът постига първоначално успехи срещу българите и успява да подчини славяните около Солун, преселвайки голяма част от тях в Мала Азия. В битката в клисурата Аконтизма (северно от Кавала) обаче войските на Юстиниан II претърпяват тежко поражение от български войски.^[28] Сред съвременните изследователи липсва единство по въпроса дали това са били войски на Аспарух или на Кубер.^[29]

Нова война между българи и византийци е в ход през 705 г. Българският владетел Тервел достига с войските си до Константинопол и помага на Юстиниан II да свали от власт император Тиберий III (698-705) и да си върне престола, загубен десет години по-рано.^[30] В замяна на помощта си, Тервел получава от Юстиниан владението на областта Загора в североизточна Тракия.^[31] Три години по-късно (708 г.) Юстиниан II предприема поход срещу българите, за да си върне Загора, но търпи поражение при Анхиало.^[32] Въпреки този конфликт, Тервел оказва военна помощ на Юстиниан II при междуособиците във Византия през 711 г.^[33], а по-късно воюва срещу Филипик Вардан, който узурпира престола на Юстиниан. През 712 г. българската конница достига до Босфора, оставяйки сериозни опустошения след себе си.^[34] Мирен договор е сключен едва през 716 г. С него се уреждат границите в Тракия, ежегодният данък на Византия за българите, двустранните търговски отношения и военната помощ, която българите оказват на Византия, за да отбие арабската обсада на Константинопол през 717-718 г.^[35] Мирът от 716 г. се запазва близо четиридесет години.^[36]

[редактиране] Походи на Константин V Копроним срещу българите

След като императорите Лъв III Исавър и Константин V Копроним удържат редица победи над арабите в Мала Азия, съотношението на силите на Балканите също се променя. През 755 г. Константин V предизвиква скъсване на договора от 716 г., като предприема укрепителни дейности в Тракия и преселване на войници от Сирия и Армения в тази област. Наказателният поход на българите достига до Дългата стена, но там те са разбити от византийците.^[37] В ответния удар Константин V достига до граничната тракийска крепост Маркели, където българите са разбити повторно през 756 г. и принудени да искат мир.^[38] Три години по-късно (759 г.) императорът навлиза в дунавска България, но търпи тежко поражение в старопланинския проход Верегава.^[39] Това е само началото на поредицата от походи, с които Константин V се стреми да унищожи българската държава. Походите съвпадат с период от двайсетина години, в които в България бушуват междуособни борби за власт и владетелите се сменят многократно.^[40]

През лятото на 763 г. Константин V побеждава българския владетел Телец в голямо сражение при Анхиало (дн. Поморие).^[41] Поражението струва живота на Телец, на чието място се възкачва Сабин.^[42] Неговите опити за мирно споразумение с византийците са безплодни. Мащабен поход по суша и море, организиран от Константин V през 765 г., се проваля след като голяма буря в Черно море потапя значителна част от византийската флота.^[43] През 767-768 г. византийците отново нахлуват в пределите на българите и съюзното им славянско племе севери.^[44] Следващите походи на Константин V са през 773-774 г. Чрез успешно сражение при Литосория императорът успява да предотврати поход на българите към Македония, но усилията му за завоюване на България са безрезултатни.^[45] Императорът умира при подготовката за поредното настъпление срещу българите през септември 775 г.^[46]

Към края на VIII в. българската държава се съвзема от междуособиците. Български отряди проникват в Македония, което е засвидетелствано от поражението, което нанасят на византийска войска в поречието на Струма през 789 г.^[47] При владетеля Кардам България постига военни успехи срещу византийците в Тракия през 791-792 г. Поредното противопоставяне през 796 г. завършва вероятно с нов мирен договор.^[48]

[редактиране] Разширение на българската държава до средата на IX век

Мирът между Византия и България е нарушен отново през 807 г., когато император Никифор I Геник предприема поход в Тракия. Походът е прекратен още в началото си заради заговор срещу императора^[50]. През следващата година (808) български отряди проникват на юг по р. Струма и разгромяват (вероятно край Сяр) византийска войска, контролираща пътя за Егейско море^[51]. През 809 г. кан Крум завоюва град Сердика^[52]. Опитът на Никифор I да си върне контрола върху града има само временен успех и скоро Сердика попада окончателно под властта на българите, с което пътят за българското настъпление на югозапад е открит^[53].

През лятото на 811 г. Никифор I събира значителна армия и предприема поход на север през Стара планина. В първите сражения българските войски са разбити и византийците завладяват една от резиденциите на Крум (вероятно Плиска). Впоследствие обаче византийската армия е принудена да отстъпи. Нападната във Върбишкия проход, на 26 юли тя е почти напълно унищожена от българите (подкрепени от славяни и авари). Сред загиналите е и императорът^[54].

След победата си във Върбишкия проход кан Крум пренася военните действия в Тракия и през 812-813 г. овладява редица градове (Девелт, Месемврия, Одрин и др.), използвайки обсадна техника^[55][56]. В битката при Версиникия (юни 813 г.) българите разгромяват армията, командвана от император Михаил I Рангаве (811-813) и бъдещия император Лъв V Арменец^[57], след което Крум достига до Константинопол^[58]. Голяма част от населението на византийска Тракия е преселено в българските владения отвъд Дунав^[55][59].

Крум умира през април 814 г. в разгара на подготовка за решително нападение срещу Константинопол^[60]. Неговият син и приемник, Омуртаг (814-831), продължава войната, но търпи поражение от император Лъв V Арменец в сражение в Тракия^[55][61]. През 815 г. двамата владетели сключват мирен договор за срок от 30 години, с който се уреждат границите в Тракия и отношението към граничното славянско население^[55][62]. Мирните отношения се задържат до кончината на Омуртаг (831 г.), като през 820 г., след възкачването на новия император Михаил II, договорът е подновен^[55]. През 823 г. Омуртаг помага на Михаил II да се справи с бунта на Тома Славянина^[63].

При възкачването на кан Маламир (831-836) на българския престол византийският император Теофил (829-842) нарушава мирния договор. Последвалите военни действия в Източна Тракия са успешни за българите, предвождани от кавхан (капкан) Исбул. В резултат на тази победа град Филипопол (Пловдив) е присъединен трайно към българската държава^[63].^[64][65] Враждите между българи и византийци се засилват в началото на управлението на кан Пресиан (836-852), защото византийска флота помага на разбунтувалите се македонци (жители на византийската област Македония, днешна Източна Тракия, които са пленени и преселени четвърт век по-рано от Крум) да избягат от Отвъддунавска България^[66]. Български войски начело с Исбул отначало помагат на византийците срещу разбунтувалите се славяни от Родопите и Солунско, но след повторното нарушаване на мира от Византия обръщат оръжията си срещу нея. Въпреки липсата на категорични свидетелства се приема, че по това време (може би 837-839 г.) Западните Родопи и Македония (днешната историко-географска област) са присъединени към България.^[67]

В последните години от управлението на Пресиан (които съвпадат с началото на царуването на Михаил III във Византия) избухват нови военни действия в Тракия.^[68] Те продължават в началото на царуването на Борис I и приключват с мирно споразумение през 856 г., въз основа на което България губи част от тракийските си владения, но затвърждава териториалните си придобивки на югозапад^[69]. Войната през 863 г. е неуспешна за българите, но приключва с продължителен мир след съгласието на Борис да приеме заедно с народа си християнството от Цариградската църква^[70].

[редактиране] Войни на цар Симеон срещу Византия

По-голямата част от управлението на Борис I (след 863 г.) и краткотрайното царуване на Владимир Расате (889-893) преминават в мир с Византия. Империята е принудена да воюва отново с българите едва на втората година от възкачването на Симеон I на българския престол. Военните действия започват през 894 г. и продължават с известни прекъсвания (поради временни примирия) близо десет години^[71].

Поводи за войната от 894 г. и разпалването ѝ са преместването на пазара за българските търговци във Византия от Константинопол в Солун^[72] и сключването на съюза между византийците и унгарците, които през това време заплашват отвъддунавските български територии^[73]. През същата година княз Симеон нахлува в Източна Тракия и разгромява византийската войска, отслабена поради нуждата от подкрепления срещу арабите, нападащи имперските владения в Мала Азия и Южна Италия^[74].

За да обърне хода на войната в своя полза, византийският император Лъв VI Философ (886-912) свиква нови войски в Тракия начело с изпитани военачалници и в същото време подбужда унгарците да нападнат България^[75]. През 895 г. византийската флота прекарва унгарската конница през Дунав. Претърпял поражение от унгарците при Дръстър^[76], Симеон повежда привидни преговори за мир с византийски пратеници^[77]. През 896 г. с помощта на печенезите българският владетел напада и разгромява унгарците в областта Ателкузу (между р. Южен Буг и Днестър)^[78]. Веднага след като осигурява тила си, Симеон нахлува в Източна Тракия и разгромява главната византийска армия в битката при Булгарофигон^[79]. Три години по-късно, през 899 г., е сключен мирен договор, с който българските претенции за оставането на тържището в Константинопол са задоволени^[80].

Нов конфликт избухва през 901-902 г., когато Симеон отнема временно от Византия редица селища около Драч (в днешна Албания)^[81]. През 904 г. българите искат да заселят Солун, който по-рано през същата година е превзет и обезлюден от арабите, но Византия се противопоставя успешно на това с дипломатически средства. Границата между двете страни обаче е преместена по-близо до Солун, на около 20 километра северно от града^[82].

Симеон повежда следващата си война срещу Византия през 913 г. Повод за нея е, че след смъртта на император Лъв VI (912 г.) неговият наследник император Александър (912-913) отхвърля българското предложение за подновяване на мирния договор^[83]. През август 913 г. Симеон обсажда с голяма войска по суша Константинопол. По това време император Александър вече не е между живите. Регентството на малолетния Константин VII Багрянородни, начело с патриарх Николай Мистик, сключва споразумение с българския владетел. Симеон се оттегля в България, след като е коронясан за василевс (император, цар) на българите и след като регентите се задължават да оженят Константин VII за дъщеря на Симеон^[84].

През 914 г. императрица Зоя (майката на Константин VII) поема регентството и, за да попречи на нарастващото българско влияние върху империята, отхвърля споразуменията между Симеон и Николай Мистик^[85]. В отговор на това Симеон праща войски, които превземат Одрин и притискат византийците в Солун и Драч^[86]. За да се противопостави на българите, през 917 г. Византия сключва примирие с багдадския халиф и прехвърля всичките си войски за решителна битка на Балканите^[87]. В битката при Ахелой на 20 август 917 г. византийците търпят съкрушително поражение^[88].

След Ахелойската битка Симеон се провъзгласява за василевс на българи и ромеи^[89]. Той овладява почти всички византийски територии на Балканския полуостров. Български войски нанасят още няколко поражения на византийците (при Катасирти през 917 г.^[90], при Пиги през 921 г.^[91] и др.) и проникват до Пелопонес^[92]. Във византийски ръце остават само няколко анклава като Солун, Драч и самия Константинопол. Симеон обаче не успява да превземе Константинопол, защото не може да го блокира по море (два опита за съюз с арабите, които могат да му предоставят флота, са безуспешни)^[93].

Паралелно с военните действия около византийската столица, двете държави водят и борба за надмощие в Сърбия (Рашка). В периода 917-924 г. Византия се опитва да постави свои привърженици на сръбския престол и да ги опълчи срещу българите, но в крайна сметка Симеон завладява Сърбия^[94].

След смъртта на цар Симеон (27 май 927 г.) наследникът му Петър I сключва мирен договор с Роман Лакапин, който трае около четири десетилетия. Вследствие от договора Византия признава царската титла на българския владетел и издигането на българската църква в патриаршия^[95]

[редактиране] Падане на Преслав през 971 г.

При наследника на цар Симеон – Петър I (царувал през 927-969 г.), настъпва военнополитическо отслабване на българската държава, за което способства и появата на силни съседи на североизток и северозапад – унгарци, печенези и руси.^[96] През 966 г. приключва 40-годишен период на мир с Византия. Един от поводите за конфликта е отказът на Петър да спре унгарските нашественици, които проникват през България във византийска Тракия.^[97][98] Византийският император Никифор II Фока (963-969) предприема поход в южните предели на българската държава.^[99] Зает във война с арабите в Сирия, той предпочита да не изразходва собствените си сили срещу Петър.^[100] По почин на византийската дипломация през 968 г. руският княз Светослав I се явява на долни Дунав със силна войска.^[97] Русите завоюват североизточните български земи (днешни Бесарабия и Добруджа). Цар Петър, който не успява да им се противопостави, умира в началото на 969 г.^[101] Неговият наследник, Борис II, е принуден да се подчини на Светослав и да се присъедини към похода му срещу Константинопол.^[102]

През 970 г. български и руски войски воюват заедно срещу византийците при Аркадиопол (в Тракия).^[103] За да отстрани руската заплаха, през 971 г. новият василевс, Йоан I Цимисхий (969-976), повежда войските си на север от Стара планина. Резултат от този поход е завладяването на Велики Преслав (през април) и Дръстър (през юли) от византийците.^[104] Княз Светослав е принуден да се оттегли от Дунавска България, където се разполага византийска военна администрация.^[105] Българският цар Борис II е отведен в Константинопол и показно развенчан^[106], с което Византия счита, че е сложила край на българската държава (971 г.).^[107]

[редактиране] Покоряване на България от византийците

Основни статии: Самуил, Битка при Траянови врата и Беласишка битка

Пет години по-късно, през 976 г., от югозападните предели на някогашното Преславско царство започва мащабно настъпление на българите, които отказват да признаят византийската власт.^[108] Възползвайки се от вътрешните борби за власт, настъпили във Византия след смъртта на Йоан Цимисхий, братята-комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил повеждат военни действия в днешна Егейска Македония и Тесалия. Въпреки ранната гибел на първите двама братя^[109], българите постигат успехи срещу местните византийски управители^[110]. От 978/979 г. свободната част на България вече има не само титулярен, но и действащ владетел в лицето на Роман, сина на цар Петър, който успява да избяга от византийски плен.^[111]

Десет години след възцаряването си, през 986 г. византийският император Василий II повежда първия си поход срещу българите, за да спре нападенията им. Този опит за покоряване на България с един удар завършва с голямо поражение в прохода Траянови врата.^[112] През 991 г. Василий II повежда за втори път сам войната срещу българите. Този втори поход се превръща в поредица от походи, които се проточват близо четири години (до началото на 995 г.) без трайни успехи за византийците.^[113]

В промеждутъците между нападенията на византийския император българският предводител Самуил (от 997 г. цар) успява да отвоюва североизточните български земи^[114] и да откъсне от Византия обширни области в днешни Албания и северна Гърция – Драч, Епир, Тесалия^[115]. Непосредствено след като Василий II е принуден да се отправи към Сирия, за да отбие тамошните нападения на Фатимидите, Самуил настъпва срещу Солун и през 995-996 г. нанася редица поражения на местните византийски военачалници.^[116] След това българите се отправят към Елада и проникват на юг до Пелопонес. Край на настъплението им в този посока слага византийският военачалник Никифор Уран, който разгромява Самуил и сина му, Гаврил Радомир, в битката на река Сперхей (996/997 г.).^[117] След поражението при Сперхей цар Самуил променя посоката на нападенията си. През 998 г. той организира поход в Далмация срещу подвластните на византийския император градове по адриатическото крайбрежие (Дубровник, Улцин, Котор, Задар).^[118]

От 1000 г. във войната настъпва обрат. След като сключва десетгодишно примирие с фатимидския владетел Ал Хаким, Василий II се заема със систематично завоюване на периферните области на българската държава. Между 1000 и 1003 г.^[119] (според друга хронология – между 1001 и 1004 г.^[120]) той постига значителни успехи. Самуил губи първо североизточните земи с Велики и Мали Преслав и Плиска. Впоследствие падат българските крепости в Тесалия, поречието на Бистрица и югоизточна Македония (Воден). Град Видин е превзет след 8-месечна обсада, след което, опирайки се на съюза с унгарския крал Стефан I^[121], византийският император прониква до Скопие.^[119][120] През 1005 г. цар Самуил губи и адриатическото пристанище Драч^[122], а през 1006-1007 г. териториите, останали на българското царство, са подложени на ново опустошително нашествие^[123]. Опитът на българите за контранастъпление към Солун търпи несполука заради поражението при Крета през 1009 г.^[124]

Решителната битка става през лятото на 1014 г. при теснината Ключ (на гръцки Клидион) между планините Беласица и Огражден. Там на 29 юли многочислена българска войска попада в обкръжение и е взета в плен от византийците.^[125] По заповед на Василий II са ослепени хиляди български войници.^[126] Цар Самуил умира в началото на октомври същата година.^[127] След смъртта му сред българските боляри настъпват междуособици, а част от първенците проявяват склонност да се подчинят на Византия. Въпреки отделни несполуки и тежки удари, които понася (битката при Струмица през август 1014 г., битката при Битоля през 1015 г., обсадите на Перник през 1016 г. и Костур през 1017 г.), Василий II има военно надмощие.^[128] Двамата наследници на Самуил, цар Гаврил Радомир (1014-1015) и цар Иван Владислав (1015-1018), загиват – първият в резултат на заговор, стимулиран от византийската дипломация^[129], а вторият в битка под стените на Драч в началото на 1018 г.^[130] Нито синът на Иван Владислав, Пресиян, нито войводата Ивац успяват да организират по-мащабна съпротива срещу Василий II. Мнозинството от българските боляри се подчинява доброволно на византийците, което води до окончателното покоряване на България през същата 1018 г.^[131]

[редактиране] Войни между Византия и Втората българска държава (XII-XIV век)

[редактиране] Предистория: Въстания на българите срещу византийското владичество

След смъртта на Василий II Византия навлиза в период на упадък. През XI в. българите вдигат няколко въстания срещу византийската власт. Най-мащабни от тях са въстанията на Петър Делян през 1040-1041 г. и на Георги Войтех през 1072 г. в западните български земи. По-ограничен обхват имат въстанията в Тесалия през 1066 г., в Подунавието през 1074 г., в Средец и Месемврия през 1078/1079 г. и в областта на Пловдив през 1084-1086 г.^[132] С укрепването на Византийската империя при династията на Комнините от края на XI и през по-голямата част на XII век опитите за освобождение секват.

• Карта на българските въстания срещу Византия през XI в.^[133]

Въстанието от 1040-1041 г. започва от Моравската област недалеч от Белград. Въстаниците провъзгласяват за цар Петър Делян (внук на Самуил) и настъпват на юг. Византийските опорни центрове в Скопие и Драч са превзети и самият Солун е застрашен, след като император Михаил IV Пафлагон е принуден да бяга от Деляновите войски. Българите овладяват Тесалия и проникват дълбоко в Елада, разбивайки византийците при Тива.^[134] Обратът настъпва, след като във въстаническия лагер се появява синът на Иван Владислав, Алусиан. Нападението срещу Солун завършва с тежко поражение на българите. Последвалият разкол между привържениците на Делян и Алусиан улеснява византийското контранастъпление. Алусиан търпи поражение от византийците и минава на тяхна страна. Делян е пленен след сражение край Острово. Победата на византийците е окончателна след сломяването на съпротивата на Мануил Ивац край Прилеп и на Ботко край Бояна.^[135]

През 1072 г. друг потомък на Самуил, Константин Бодин (син на сръбския княз Михаил и внук на Самуиловата дъщеря Косара), повежда втори опит за възстановяване на българското царство. Този път въстанието започва от Косово поле (Призрен) и се разпростира в две посоки - Ниш на север и Охрид и Костур на юг. Със сръбска помощ българите, начело с Константин Бодин и Георги Войтех, разгромяват византийците при Скопие. Въпреки тежкия удар, който претърпява от селджукските турци в Армения година по-рано, Византия успява да проведе успешна контраофанзива. Въстаниците търпят първото си поражение при Костур, впоследствие губят контрола над Скопие, а накрая са разбити окончателно при Таоний (в Косово).^[136]

[редактиране] Възстановяване на българската държава (1185/1186-1202 г.)

През есента на 1185 г.^[137] (или пролетта на 1186 г.^[138] според алтернативна хронология) братята Теодор и Асен вдигат въстание на населението северно от Стара планина срещу властта на византийския император. По-старият от двамата, Теодор, е провъзгласен за български цар и приема името Петър, носено от владетел на Първото българско царство (Симеоновия син Петър) и от водачи на въстания срещу византийската власт от XI в.^[139]. През следващите две години (1185-1187 или 1186-1188 г.) византийският император Исак II Ангел предприема няколко похода, сам или чрез свои военачалници^[140], за да сломи въстаниците. Първият поход на императора на север от Хемус е успешен - част от въстаниците му се покоряват, а други се оттеглят на север от Дунав.^[141] Успехът е временен, защото Асен и Петър бързо си връщат контрола върху Мизия и с помощта на куманите пренасят войната в Тракия.^[142] След като битката при Лардея през есента на 1186 (или 1187) г. завършва без победител^[143], Исак II отново прехвърля армията си на север от Стара планина. Тримесечната обсада на Ловеч през пролетта на 1187 (или 1188) г. също не дава положителен резултат за византийците. Императорът сключва примирие с Петър и Асен, признавайки де факто възобновяването на българската държава с център в Търново.^[144]

Ловешкият мир е краткотраен. Опитът на Петър и Асен да сключат съюз с германския император Фридрих I Барбароса срещу Византия при преминаването на Третия кръстоносен поход през Балканите (1189-1190 г.)^[145] кара Исак II да предприеме трети поход в северна България. Византийците достигат и обсаждат Търново, но през лятото на 1190 г. българите им нанасят съкрушително поражение в Тревненския проход , което води до окончателно утвърждаване на Втората българска държава.^[146] Начело с Асен българите преминават в настъпление на юг от Стара планина, като целта им, съгласно византийския хронист Никита Хониат още от началото на въстанието, е да обединят земите в Мизия и Македония под една власт, както по време на Първата българска държава.^[147] Бунтовете на византийските военачалници срещу Исак II Ангел улесняват задачата на Асен. Българските и куманските войски проникват дълбоко в Тракия и през 1194 г. нанасят тежко поражение на византийците при Аркадиопол. Опитът на византийците да осъществят контраудар с помощта на унгарците е пресечен през пролетта на 1195 г., след като Исак II Ангел е свален от брат си Алексий III Ангел. Асен завладява Средец и се спуска с войските си до долното течение на Струма. В битките при Сяр (1195 г.) и Амфиполис (1196 г.) византийските войски са сразени.^[148] Властта на Византия над северозападните области (Ниш, Белград, Браничево) е предрешена. Българското настъпление е прекъснато с убийството на Асен от братовчед му Иванко и последвалите междусобици в Търново, в резултат на които е убит и Асеновият брат цар Петър IV.^[149]

Войната продължава и след като Калоян, по-младият брат на Петър и Асен, се утвърждава на търновския престол. Новият български владетел подкрепя своите сънародници, Иванко и Добромир Хриз, които отцепват от Византия Родопската област и част от Македония (1198-1200 г.).^[150] След като Иванко е пленен от Алексий III Ангел, през 1201 г. Калоян подбужда ново въстание срещу Византия в Македония и Тесалия начело с Добромир Хриз и Мануил Камица^[151]. През март същата година българският цар завладява Варна - последния град, останал под византийска власт в североизточна България.^[152] Продължителната българо-византийска война завършва в края на 1201 или началото на 1202 г. с мирен договор. С договора Византия е принудена да признае някои от териториалните придобивки на Търновското царство, но не и царската титла на Калоян, нито патриаршеското достойнство на българския първосвещеник.^[153]

[редактиране] Борба за византийското наследство: Търново срещу Епир и Никея

През 1203 г. Константинопол е нападнат от участниците в Четвъртия кръстоносен поход. Калоян отказва да се притече на помощ на Алексий III и се възползва от затрудненията на византийците, за да завладее онези части на Македония, които са останали в техни ръце с договора от 1201 г.^[154]

През април 1204 г. кръстоносците завладяват Константинопол и полагат основите на Латинската империя, просъществувала малко повече от половин век. От Византия остават няколко държавици със средища в Северозападна Гърция - Епир, Източна Мала Азия - Никея, и на малоазийското Черноморие - Трапезунд. Тракийските гърци първоначално признават за свой господар Калоян, но по-късно избират да се подчинят на латинците. След битката при Одрин (14 април 1205 г.), в която Латинската империя търпи разгром от българите и куманите, Епир и Никея повеждат борба за възвръщане на Константинопол.^[155]

Първоначално от трите византийски държавици в непосредствен досег с български територии е само Епирското деспотство. След гибелта на самостоятелния български владетел Стрез при поход срещу сърбите през 1214 г., епирският деспот Теодор Комнин (управлявавал през 1215-1230) си присвоява владенията му в Македония.^[156] Агресивната политика на Теодор, който завоюва Солун и Одрин и се обявява за император, води до война с Търновското царство през 1230 г. В резултат на битката при Клокотница епирската империя престава да съществува. Териториите ѝ в Тракия, Македония и Албания са присъединени към българската държава, а владетелят на областите Солун, Тесалия и Епир, Мануил Комнин, става фактически васал на цар Иван Асен II.^[157]

След краха на Теодор Комнин в основен претендент за възстановяването на Византийската империя се превръща Никея. Още през 1237 г. България воюва с нея, подпомагайки безуспешния опит на латинския император да прогони никейците от крепостта Цурулон на подстъпите към Константинопол.^[158] След смъртта на Иван Асен II никейският владетел Йоан III Дука Ватаци се възползва от отслабването на Търновското царство и през 1246 г. завладява Източна Тракия, Родопите и голяма част от Македония.^[159] Опитът на цар Михаил II Асен да отвоюва тези територии води до война през 1254-1256 г. На първо време търновските войски, подпомогнати от въстанието на населението от Родопите, постигат големи успехи, но контраофанзивата на никейците начело с Теодор II Ласкарис принуждава цар Михаил Асен да сключи през 1256 г. Регинския мир, с който Никея затвърждава териториалните си придобивки, постигнати десет години по-рано.^[160]

Поражението води до борби за царския престол в Търново. Същевременно от северозапад върху България надвисва унгарска заплаха. При тези обстоятелства през 1261 г. никейците успяват да отвоюват Константинопол, слагайки край на Латинската империя и ново начало за Византия.^[161]

[редактиране] Междуособици в България и засилване на Византия (1261-1301 г.)

През 1262 г. избухва продължителна война между Търновското царство и възстановената Византия. Една от причините е, че византийският император Михаил VIII Палеолог, който първо подкрепя цар Константин Тих срещу Мицо, започва да поддържа претендента за търновския престол.^[162]

В началото на военните действия Константин Тих завладява редица крепости в Източна Тракия. Същевременно български войски овладяват част от Македония.^[162][163] През 1263 г. византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот провежда успешно настъпление – българите губят много градове в Тракия, в това число Пловдив и Месемврия, която е предадена на византийците от Мицо. Цар Константин Тих отговаря с ново нахлуване в Източна Тракия с татарска помощ през 1265, но не постига трайни успехи.^[164] Войната завършва през 1269 г. с договор, скрепен с брак на българския цар за племенницата на Михаил VIII Палеолог. Двустранните отношения остават враждебни до края на царуването на Константин Тих.^[165]

С въстанието на Ивайло през 1277 г. в България настъпва поредната междуособна война. След гибелта на Константин Тих в борбата с въстаниците, император Михаил VIII Палеолог провъзгласява Иван, син на Мицо и внук на Иван Асен II, за български цар и го изпраща с войски на север от Стара планина, за да завземе царството си (1278 г.). Благодарение на ангажираността на Ивайло с татарите, нахлули в Североизточна България, и на подкрепата на част от българските първенци, синът на Мицо успява да завземе престола в Търново и да се възцари под името Иван Асен. Византийските войски начело с Михаил Глава Тарханиот овладяват почти цяла Мизия, достигайки на запад Видин, и обкръжават Ивайло в крепостта Дръстър. Тези успехи са краткотрайни. През 1279 г. във войната настъпва обрат в полза на Ивайло. Въстаническият предводител унищожава две византийски армии, изпратени на помощ на Иван Асен III. Застрашен не само от въстаниците, но и от заговор на търновските боляри, византийският поставеник е принуден да избяга във Византия.^[166]

При император Андроник II (1282-1328) и цар Георги I Тертер (1280-1292) между Търново и Константинопол се установява примирие^[167]. В началото на управлението си следващият български владетел, Смилец (1292-1298), повежда война срещу византийците, но е разбит от Михаил Глава Тарханиот и принуден да иска мир^[168]. Скоро след смъртта на Смилец в Търновското царство отново е вътрешно дестабилизирано. Отново, както по времето на Ивайло, византийците се опитват да наложат свой поставеник на търновския престол, този път срещу цар Теодор Светослав (1300-1321). Първият претендент е синът на Константин Тих, Михаил. Походът му към Търново през 1300/1301 г. завършва с провал.^[169] Малко по-късно в България с византийска войска е изпратен Радослав, един от братята на Смилец. Този опит също се проваля, защото Радослав е разбит, пленен и ослепен от Алдимир (Елтимир), владетел на Крън и съюзник на Теодор Светослав^[169].^[170]

[редактиране] Българо-византийски сблъсъци в навечерието и в хода на турското нашествие (XIV в.)

През 1303-1304 г. цар Теодор Светослав и деспот Алдимир нападат византийските владения на юг от Източна Стара планина^[171]. В ръцете им падат Месемврия, Созопол и други градове. Византийските войски, които им противодействат, са предвождани от императорския син Михаил IX Палеолог, Смилецовият брат Войсил и Михаил Глава Тарханиот. В битката при Скафида войските на Войсил са разгромени от Теодор Светослав^[172]. В отговор Михаил Палеолог прави безрезултатен набег в подбалканските земи^[173]. След няколко свои успеха на бойното поле Византия привлича на своя страна Алдимир, но Теодор Светослав успява да се справи с крънския деспот и да унищожи княжеството му^[174]. Войната приключва през 1307 г. с териториални придобивки за Търновската държава в Североизточна Тракия^[175].

През 1322 г. българският цар Георги II Тертер напада византийска Тракия и превзема Пловдив. Това става в разгара на гражданска война във Византия между император Андроник II Палеолог и внука му, Андроник III. Андроник III успява да разгроми българските войски, проникнали до околностите на Одрин, а след смъртта на Георги II Тертер през същата година (1322) градовете в Североизточна Тракия (между Ямбол и Месемврия) минават на страната на византийците.^[176] Скоро след възцаряването си в Търново Михаил III Шишман си връща владението на въпросните градове, но губи Пловдив, който е превзет от византийците, благодарение на нехайството на местния гарнизон.^[177] Михаил Шишман успява да победи българския съюзник на византийците, Войсил, който владее Подбалканската област около Копсис, а след това нахлува дълбоко в Източна Тракия.^[178] През лятото на 1324 г. е сключен мирен договор, който затвърждава териториалното статукво, постигнато в хода на бойните действия.^[179] Конфликтът припламва отново през 1328 г., но приключва със споразумение между българския цар и Андроник III, който междувременно се налага окончателно във вътрешната борба с Андроник II.^[180]

След поражението и гибелта на Михаил III Шишман от сърбите във Велбъждската битка (28 юли 1330 г.), император Андроник III завладява отново земите около Ямбол и Месемврия^[181], но е принуден да ги отстъпи след като цар Иван Александър (1331-1371) го побеждава в битката при Русокастро (18 юли 1332 г.)^[182].

Българо-византийските отношения се влошават отново през 1341 г., когато Византия изпраща съюзника си Умур, владетел на Айдънското емирство с център в Смирна, с флота към устието на Дунав, където опустошава град Килия.^[183] През същата 1341 г. във Византия настъпва борба за власт между Йоан Кантакузин и правителството на малолетния император Йоан V Палеолог. Цар Иван Александър се намесва активно във византийските междуособици и българските войски нахлуват неколкократно в долното поречие на Марица. В търсене на съюзници срещу Кантакузин, през 1344 г. константинополското правителство отстъпва на търновския владетел Пловдив и редица градове в Родопите.^[184] За да се противопостави на българите, Йоан Кантакузин, използва войските на айдънския емир Умур. Айдънските турци, а по-късно и османските турци, подлагат българските земи в Тракия на сериозни опустошения.^[185]

Османското нашествие в Тракия през 50-те и 60-те години на XIV в. слага край на българо-византийските конфликти. Последната война между Търново и Константинопол се случва през 1364 г., когато Йоан V Палеолог превзема Анхиало и обсажда Месемврия.^[186] Две години по-късно по молба на Византия савойският граф Амедей VI завладява причерноморските градове от Агатопол до Месемврия и ги предава на византийците.^[187]

[редактиране] Външни препратки

Част от Българо-византийските конфликти.

От "БГ Наука" (изтеглени на 16.12.2007)

• Създаване на Българското ханство на Долния Дунав
• Българо-византийски войни при цар Симеон I
• Битката при р. Ахелой
• Българската епопея в двубоя с Византия (968-1018)
• Византийско владичество до въстанието на Петър Делян
• Византийско владичество след въстанието на Петър Делян
• Калоян и Византия
• България при Борил
• България при Иван Асен II
• Цар Светослав Тертер

От "Книги за Македония" (изтеглени на 17.12.2007)

• Златарски, В., История на българската държава през средните векове, София 1970-1972 (том I, част 1; том I, част 2; том II; том III)
• Петров, П., Образуване на българската държава, София 1981

От електронно издателство "LiterNet"

• Павлов, Пл., Бунтари и авантюристи в средновековна България, изд. LiterNet (2.1.2008)
• Иванов, Ив., Към въпроса за българската военна мощ през последната четвърт на X и началото на XI век. Защо България загуби двубоя с Византия?, Електронно списание LiterNet, 03.06.2004, № 6 (55) (взето на 30.1.2008)

От други страници

• Павлов, Пл., Цар Самуил и "Българската епопея (2.1.2008)
• Бием Василий II при Момин проход
• На 26 юли: Кан Крум разбива византийците във Върбишкия проход

[редактиране] Бележки