Битка при Траянови врата

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Битката при Траянови врата
Конфликт: Част от българо-византийските войни
Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата.
Период 17 август 986 Място проход Траянови врата, България Резултат победа на българите Причина Повод {{{повод}}} Територия
Воюващи страни
България	Византия
Командири
Самуил Арон Роман	Василий II Кондостефан Лъв Мелисин
Сили
Жертви
малки	Почти цялата византийска армия е унищожена.

Битката при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού) на 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България. Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Съдържание 1 Исторически извори 2 Причини за първия поход на Василий II срещу българите 3 Обсадата на Сердика 4 Разгром на византийската армия 5 Последици 6 Галерия 7 Външни препратки 8 Използвана литература 9 Бележки

[редактиране] Исторически извори

Освен Битолския надпис, където победата на Арон и Самуил над Василий II е спомената накратко^[1], разказ за битката при Траянови врата оставят няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в "Похвалното слово за Св. Фотий Тесалийски".^[2]

[редактиране] Причини за първия поход на Василий II срещу българите

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II след възкачването му на престола през 976 г.^[3], въпреки че българските нападения в имперските владения започват още тогава. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник^[4]. Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976-979 г.^[5]

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители^[6], които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Арон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.^[7]) спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император, Йоан Цимисхий, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и североизточна България^[8]. От областта около Охридското и Преспанското езеро^[9], комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците.

• Карта на Самуиловите войни с Византия (976-1014 г.)^[10]

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите^[11], но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. северна Гърция) Лариса^[12]. Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар^[13][14].

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули, Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил^[15]. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си^[15] със сестрата на Василий II, Анна. Вместо сестра си, императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях^[16].

[редактиране] Обсадата на Сердика

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души^[17]. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите^[14].^[18] От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София)^[18]. Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар^[13].^[18] След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения^[18] е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония^[17].

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия^[17]. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, които неопитните византийски военачалници разполагат опасно близко до крепостта^[18].^[19]

[редактиране] Разгром на византийската армия

В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Отрязването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил^[20]. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол^[17]. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му^[21].

• Карта на битката при Траянови врата (17.VІІІ.986 г.) ^[22]

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие^[23]. Виждайки това българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил^[24], се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство^[25]. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите^[26]. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност^[27]. “Много голям брой”^[28] византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии)^[28].^[29]

[редактиране] Последици

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години^[30]. В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил^[31].

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев, от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става “господар на положението в Балканския полуостров”^[32]. В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г.^[33][34] Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море^[35]. Военното надмощие на българите е прекършено едва след битката при Сперхей (996 / 997 г.). Пак П. Мутафчиев твърди, че битката при Траянови врата само отсрочва края на Първата българска държава, който настъпва през 1018 г.^[36]

[редактиране] Галерия

Крепостта Траянови врата край София	Укрепления на същата крепостта Траянови врата	Дясната арка от към входа на крепостта Траянови врата	Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата
Лявата (отвътре) арка на крепостта Траянови врата	Вход към подземие на крепостта Траянови врата

[редактиране] Външни препратки

• Лев Диакон, История, Книга 10, ч. 8, от сайта Образование Киевской Руси, 19 ноември 2007 г.
• Яхъя Антиохийский, Летопись (Розен, В. Р., Император Василий Болгаробойца: Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского, с. 21), изтеглено от ел. изд. "Библиотека Якова Кротова" на 19 януари 2008 г.
• Хроника на Йоан Скилица, в: Гръцки извори за българската история, том VI, с. 276-277, формат djvu, изтеглено на 19 януари 2008 г.
• Стефан Таронски (Асохик) - Всеобщая история Степаноса Таронскаго, Асохика по прозванию, Москва 1864, с. 175-177, в: Библиотека сайта "Античность и Средневековье" (изтеглено 19.1.2008)
• Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018), (изд. "Наука и изкуство", София 1971), с. 603-642, изтеглено от сайта Книги за Македония на 19 ноември 2007 г.
• Войната през 986 г. - сражението при прохода Траянови врата, във: Военна история на България 681 – 1945 г., изд. Военна академия "Георги Стойков Раковски", изтеглено на 19 ноември 2007 г.

[редактиране] Използвана литература

• Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, ISBN 954-430-200-X
• Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, Изд. "Просвета", София 1995, ISBN 954-01-0476-9
• Божилов, Иван, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в., София 1979
• Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, Академично издателство "Марин Дринов", София 1994, ISBN 954-430-299-9
• Мутафчиев, Петър, Книга за българите, Издателство на БАН, София 1992, ISBN 954-430-128-3
• Мутафчиев, Петър, Лекции по история на Византия, том II, Изд. "Анубис", София 1995, ISBN 954-426-063-3 (т. 2)
• Николов, Георги, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VІІ - началото на ХІ в.), Академично издателство "Марин Дринов", София 2005, ISBN 954-430-787-7
• Острогорски, Георгий, История на византийската държава, София 1998, ISBN 954-8079-92-5
• Пириватрич, Сърджан, Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. група "АГАТА-А", София 2000, ISBN 954-540-020-X
• Подбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през Средновековието, Изд. "ТАНГРА ТанНакРа ИК", София 2004, ISBN 954-9942-40-6
• Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971-987/989 г., в сп. Годишник на Софийския университет. Научен център за славяновизантийски проучвания (ГСУ НЦСВП), т. 82 (2), 1988, с. 39-65
• Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976-1025), публ. в: De Imperatoribus Romanis, An Online Encyclopedia of Roman Emperors, изтеглено на 16 ноември 2007 г.

[редактиране] Бележки