Остготи

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Неутралността на тази статия е спорна. Моля, вижте съответната дискусия на беседата.

Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: неутрализация, проверка на достоверността на твърденията. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.

Остготите (наричани още източни готи, като разграничение от западни готи, т.е. вестготите) е погрешното название на Остро-Готите (западните Готи), използвано от научните среди, които неправилно ги считат за германско племе. Остро-Готите са оказали съществено влияние върху политическите събития в късната Римска империя.

До 488 г. столица на Остро-Готския крал Теодорих Велики е бил гр. Нове (Свищов) в Мизия, откъдето Теодорих тръгва с 20 000 армия за Италия и след като я превзема, основава готското си кралство със столица в гр. Равена.

[редактиране] Предистория

Готите били единна народност, спомената в няколко източника отпреди III век, когато явно се разделят на Вези-Готи и Остро-Готи. Двете племена имали много общи черти, и най-вече — почитта към бога, когото римляните оприличили на Марс, а тракийските Гети преди тях - на Арес (според привържениците на нордическия им произход - на Тир). Това разделение и преселението на западните готски племена в римската провинция Дакия, било естествен резултат от струпването на народи в Причерноморието.

Там Веcт-Готите създали обширно и мощно кралство, а техните съперници гепидите им станали васали.

Възходът на хуните около 370 г. довел до подчиняването на Вези-Готите. Хуните на Валамир разбиват Вези-Готите, а техният владетел Херманрих се самоубива, за което съобщава Амиан Марцелин. Според „Гетика“ на Йорданес, Херманрих живял 110 години.

През 376 година, застрашени от атаки на Хуните, Вези-Готите, водени Фридигерн, се настаняват в Римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.

През 378 г. Фридигерн разбива в Тракия, край Одрин (Адрианопол) римската войска, като императорът Валент е убит в сражението.

През 391 (или през 395 г.) тракийските готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигнали за крал Аларих I.

Тръгвайки от Мизия с около 20 000 Вези-Готи, Аларих започнал дълъг поход през Балканския полуостров, през Италия, през 410 г. превзема Рим и накрая пристига в Южна Франция, където създава Тулузкото кралство със столица гр. Тулуза, основан древните Българи през 225 г. пр.Хр.

До нападението на хуно-българите остро-готите заемат обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остро-готите са на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от вези-готите, които са предимно пехотинци, остро-готите за известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хуно-българите, с които ги свързва пословичен съюз на "любов и омраза", който, според преданията, се дължал на тяхното "митично родство" и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за "най-голямо държавно предателство".

През 375 г. хуно-българите преминават р. Дон и покоряват държавите на аланите, гепидите и остро-готите, които не могат да противодействат на техните свръхмодерни за времето военни технологии - многослойните рефлекторни лъкове и бронираната конница. остроготският княз Ерманрих (Херманрих, * ок.305 - † 376), първият от рода на Амалите ("Безупречните") търпи няколко поражения и се самоубива.

Една малка част от остро-готите остава на п-в Крим. Кримският готски език просъществува до 17-18 в. (съобщава се по това време за кримски "татари", говорещи "долнонемски").

Друга част от остро-готите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успява да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хуно-българи. През 378 г. те взимат участие на страната на вези-готите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия е разгромена, а Император Валент (*328, †378) е убит.

Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остро-готи и др.) под ръководството на Родогаст (†406), езичник, успява да се измъкне към Северна Италия като сее опустошения по пътя и накрая обсажда Флоренция. През 406 г. Родогаст е разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хуно-българите на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остро-готи са включени в римската войска, а другите са заробени.

Основната част от остро-готите се включва като съюзници в походите на победителите си, хуно-българите, на запад. В Битката на народите на Каталунските полета през 451 г. остро-готите са на страната на Хуно-българската империя на кан Атила (†453) от българската царска династия Дуло заедно с хуно-българите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, вези-готите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (*ок.390, †454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин".

След внезапната смърт на кан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на Хуно-българската империя. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остро-готите, се разбунтуват срещу хуно-българите. През 456 г. на р. Недава в Панония хуно-българите на Атиловия син княз Елак са разбити от гепидите на княз Ардарик и от остро-готите на княз Теодомир (†474).

През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите - Валамир, Теодомир и Видимир - сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. Балатон до околностите на гр. Сингидунум (Белград).

Теодорих, наречен по-късно Велики (*451, †526), син на княз Теодомир, на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I. Там той е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия армията на Империята, всемогъщият Консул княз Аспар (*ок.400, †471), от българо-алански произход.

През 457 г. княз Аспар, който е арианец („полуарианец“), отказвайки се доброволно от престола по религиозно-политически причини, издига за Римски Император протежето си Лъв I, от трако-български произход, но изповядващ Християнството по Никейския (гръцкия) канон. За да обезсили зависимостта си от княз Аспар, император Лъв I създава нова гвардия от малоазийски Изаури и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът Зенон (†491), който през 471 г. убива Аспар, а през 474 г. става римски император. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си.

По това време Крал на Панонското готско Кралство е бащата на Теодорих - Теодомир. Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон (вж. по-долу), Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, България, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.

Другият именит представител на амалите, княз Теодорих Страбон ("Кривогледият", †481), по баща Триарий, се явява главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остро-готите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежи към живеещите в Тракия остро-готи, които са римски Федерати. Освен това той е близък роднина на княз Аспар и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт - да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остро-готи федерати, главната опора на княз Аспар, издигат Теодорих Квивогледият (Страбон, Триарий) за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склоняват Лъв I да отстъпи. Теодорих Страбон изпълнява тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараства на 30 000 души, към него се присъединяват огромно число войни и започва да застрашава Одрин и Цариград. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите, които живеят и оперират самостоятелно на юг от Дунава след разпадането на Хуно-българската империя („Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (т.е. готите) и се отправил към Цариград“, пише Йоан Антиохийски). През 481 г. Теодорих Страбон загива при конна езда. От този момент настъпва часът на Теодорих Велики.

Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започва през 482 г. офанзива срещу населените с гърци (неариани) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, неговият род на Амалите станал Флавиев, придават му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики е „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.

За да се подсигури срещу най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашават Цариград, а от друга - Епир и Тесалия, Зенон се обръща за помощ към живеещите между Тракия и Адриатическо море българи и назначава Едеския (Воденския) български войвода Сабиниан Велики за пълководец. Сабиниан съумява с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон е недоволен от този начин на действие и съзира заговор, той изпраща убийци да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода стана синът му, носещ неговото име, Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий (*473 - †524), нарича „български войвода“ в панагирика си към Теодорих.

Теодорих се връща обратно в Нове, откъдето той е тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си гр. Нове (Свищов) Теодерих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойте там (в Италия)”.

През 488 г. Крал Теодорих Велики тръгва с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 - † 493) да освобождава Италия. Всъщност, Зенон търси повод да се оттърве от нарастващата опасност от остро-готите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, е свалил 11 годишния Цезар на Западната Римска империя Ромул и е обявен за Управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. Напрактика обаче Одоакър се обявява и действа като независим крал на Италия.

По пътя за Италия Теодорих успява да убие с измама Князът на Сирмиум, гепидът Трапстил, в Долна Панония, която по това време е населена главно с българи и готи. Неговото място е заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и Буса, Княз на българите. По-късно той ще празнува тази победа в Равена над тия, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.

До 491 г. Теодорих Велики контролира вече почти цяла Италия. След 2 годишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключват през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остро-готите в Равена Теодорих убива вероломно Одоакър и се обявява за едноличен Наместник на Императора в Италия, чието одобрение обаче получава чак през 497 г.

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите стават фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставят в сянка римската курия, която загубва влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим е прекъсната. Теофан (8/9 в.) и Комес Марцелин пишат: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, и „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“. Досега Империята беше употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия стана силен, тя решава да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“, защото ги счита за хора на Римската империя.

За целта Империята инсценира война срещу българите („Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане“, съобщава Енодий). Тя спечелила на своя страна гепида Мундо, от рода на Атила и братовчед на княз Тразерик, който започнал да тероризира българите с плячкосване - „... с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци ... той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“ (Йордан). Използвайки ангажираността на българите, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум (Срем). Пеца, след като пропъдил Тразерик, успял да завземе града без бой и „управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна“. „След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), ... впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде ... и го спаси от ръцете на Сабиниан ... и разби илирийската войска, ... след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“ (Йордан).

Това сражение на р. Морава през 505 г. между българите на Сабиниан и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.

През 511 г. Теодорих Велики се обявява за Крал и на победените от франките в Галия вези-готи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и води до късен културен разцвет на Италия.

По време на царуването на св. император Юстиниан I Велики (Управда ,* ок. 482 - † 565), от трако-български произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, Македония, Главнокомандващият римската армия Велизарий (* 505 - † 565), също от трако-български произход, през 535 г. дебаркира на о-в Сицилия, през 536 г. превзема Рим. Крал Теодохад (последният Амала, *507/511 - † 536) предлага да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остро-готи го свалят от власт и издигат за Крал Витигис (†ок.542), който убива Теодохад. През 550 г. Велизарий превзема столицата на остро-готите Равена.

След тежкото си поражение от Велизарий остро-готите издигат за предводител Тотила (†552), който успява да създаде нова държава северно от р. По и през 552 г. да се обяви за Крал. Тотила успява бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Велизарий. Опустошителната 10 годишна война води до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Велизарий, неговият съперник генерал Нарзес (*ок.490 - † 574, евнух и епилептик) успява през 552 г. да рагроми остро-готите, при което Тотила загива. Остатъците от разбитите войски издигат за Крал Тея († 552), но отново са разбити от Нарзес.

Част от останалите остро-готи се подчиняват на императорските войски, част от тях бягат при франките, а другите попадат през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.

Не всички тракийски и балкански остро-готи обаче потеглят с Теодорих за Италия. След междуособните борби между двамата Амали и убийството на всемогъщия княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия римската армия Велизарий е Беса от народа на древните тракийци Бесите. По-рано, тракийският българин Виталиан, роден в гр. Залдаба (Шумен), римски пълководец на българите федерати, през 514-515 г. се включва в българо-гръцките религиозни борби, застава начело на българското въстание в Тракия, Македония и Мизия („провинция България“, както я нарича Йоан от Никиу) в защита на заточените през 516 г. 4-ма „православни“ български владици от „безбожника“ император Анастасий I (* ок.430 - † 518), влиза с армията в Константинопол и принуждава Анастасий I да освободи българските владици и да ги върне на троновете им („в Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...“, пише на карта от анонимния Равенски космограф, а Зонара пише в житието на Анастасий, че „българите нападали Илирик и той построил Дългата стена от Черно до Мраморно море за отблъскване на техните набези“). За да бъде премахнат като опасен конкурент за престола, по-късно Виталиан е убит от бъдещия Император Юстиниан I Велики, племенник на император Юстин I (* 450 - † 527), тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско.

"Малките", т.е. римските готи (Gothi minores), християнските готи на св. епископ Урфил, живеели и оцелявали по северния склон на Хемус и както пише в историята им, също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики. Чак във Франкската държава от 9 век Валафрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктинския манастир на остров Райхенау в Боденското езеро), смятал, че в Тракия все още живеят готи заедно със скити и говорят lingua theodiska, “(просто)народен език”, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch ¹⁰.

„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодерих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра..“

проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет