Софрониево
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Софрониево е село в Северозападна България. То се намира в община Мизия, Област Враца.
| Софрониево | |
|---|---|
|
|
|
| Данни * | |
| Население: | 1 488 [1] |
| Надм. височина: | 112 m |
| Пощ. код: | 3348 |
| Тел. код: | 09165 |
| МПС код: | ВР (Вр) |
| Администрация | |
| Област: | Враца |
| Община: - кмет |
Мизия Виолин Крушовенски (НДСВ) |
| Кметство: - кмет |
Софрониево Александър Иванов (Атака) |
| промяна на тази таблица | |
Съдържание |
[редактиране] География
Софрониево се намира на 57 километра североизточно от Враца, на 57 километра на север от Монтана , на 25 километра от Козлодуй и на 20 километра от Оряхово, между селата Крушовица (на 4 километра) и Бутан (на 3 километра). В близост до Софрониево е минавала някога теснолинейната железопътна линия, свързваща Оряхово с Червен бряг. Релефът е равнинен, в околностите на селото има възвишения с малка надморска височина. Климатът е типичен умереноконтинентален, като за есента са характерни чести мъгли. Зимата е студена и снеговита, пролетта е топла, лятото е горещо - обикновено температурите тогава са около и над 35 °С. В землището на селото, включващо повече от 75 000 декара обработваема земя, се намира източният край на най-плодородната част от Дунавската равнина - Златията, започваща в околностите на град Вълчедръм и включваща земите между реките Цибрица и Огоста. Почвите са благоприятни за развитието на зърнени култури, овощни дървета, лози. В региона е развито говедовъдството, овцевъдството и птицевъдството,в последните години се засаждат и големи площи с малини.
[редактиране] История
Историята на селището е описана в монографията "Софрониево" на Богдан Николов, описал Рогозенското съкровище и открил уникалната и все още неразчетена писменост от Градешница. Според направените от Богдан Николов археологически разкопки първите обитатели на територията на сегашното село са дошли около 10 000 г.пр.н.е. - в изкопаните могили са открити запазени кости от мамути. В землището на Софрониево е открита най-старата бронзова фиала по българските земи. Наблизо е открито и съкровището от Рогозен. Има и находки на махайри - вид меч, разпространено бойно оръжие на траките. По време на Римската империя в близост до селото минава пътят свързващ главния град на провинция Прибрежна Дакия Рациария (до днешното село Арчар) с крепостта Аугуста (чието име е запазено в името на река Огоста). През 441-442 година хунският владетел Атила предприема жестоки нападения срещу Прибрежна Дакия и съседните ѝ провинции. При император Зенон (474 - 491) големи пространства в областта са запустели. Малкото останало население, още не отдъхнало от хунските грабежи, е подложено на нашествието на остготите. За да ги направи безопасни, император Зенон прави краля им Теодорих патриций и военачалник на земите по Долни Дунав. Възползвайки се от тези привилегии, Tеодoрих ограбва Прибрежна Дакия, Долна Мизия и Тракия. Всякакъв стопански и културен живот замира и областта се превръща в безплодна пустиня. В 488 г. остготите се преселват в Италия. Но положението и след това не се променя, тъй като към 440 - 450 г. на юг от Дунава започват да нахлуват и да нанасят големи опустошения други варварски племена - славяните.
В 1396 година областта попада в ръцете на османските турци и до 1889 г. историческите паметници за областта са оскъдни. Първите писмени сведения в османски административни документи за съществуването на селище под името Сирбениче датират от 1673 година . В края на 18 век селото е в пределите на Видинския санджак, и когато тогавашният паша Осман Пазвантоглу се обявява за независим владетел през периода 1793 - 1807 година местните жители са изправени пред заплахата от пълно унищожение. В продължение на 15 години султан Селим III предприема три военни похода срещу Пазвантоглу, като на два пъти безуспешно обсажда Видин и за непокорните „неверници“ от цялата околия настъпват тежки времена. В резултат на тези нескончаеми войни между Пазвантооглу и Високата порта цялата крайбрежна ивица около Дунава е била обезлюдена, че плодородните земи тук дълго време останали необработвани. Търсейки начин за оцеляване, тогавашните жители на селото решават да се преселят в Ефляк (Влашко). Причината е, че селото губи сатута си на независим страж на царския път към Видин - старият римски път, който съществува и до днес. В селищата Лунга маре и Лунга мика изселническата общност преживява около три десетилетия, след което със султанско разрешение се завръща и се заселва около стара църквица от времето на цар Калоян, днес ограбена, и отново създават село Сърбеница.
През 1861 г. турското правителство започва да заселва татари във Видинския санджак. С тяхното преселване и настаняване е натоварен от Високата порта Нуарет бей, който също бил от татарски произход. Това преселване е посрещнато враждебно от българското население, тъй като татарите са привилегировани във всяко отношение.
Названието на селото до 1934 година е Сърбеница, след което името му е сменено от дошлото на власт на 19 май правителство на Кимон Георгиев. От тогава до сега то се нарича Софрониево.
И до ден днешен влашкият (олтенски диалект) се говори в селото така добре, както и българският език. По време на Междусъюзническата война през 1913 г., напредвайки към Враца, през селото преминава механизирана румънска дивизия и местните жители за първи път виждат автомобили. В миналото главната улица, която разделя селото на 2 части, които от наврмето са враждували помежду си - кетрани и виани. Кетраните са селяните, намиращи се до реката, а названието си носят от влашката дума за камък кятра, то ест основатели - смята се, че това са първите завърнали се от Влашко заселници. Антропологически кетраните и до днес имат особена структура, вероятно поради затворения начин на живот и бракосъчетаване в турския период. От другата страна - по-голямата част от селото - се намирали вианите - името им идва от влашката дума за лоза или от виу, на румънски идвам, то ест пришълците в селото, присадените.
За какво са воювали кетраните и вианите днес не е известно, но бабите още разказват как свадите протичали с боеве с чували, пълни с пясък, с камъни и тояги. След Първата световна война през 1919 година в Софрониево са се заселили български бежанци - торлаци от Западните покрайнини, които по силата на Ньойския договор остават в Сърбия). Торлаците издигат своите къщи във виянската половина - най-северният край на селото.
Софрониево е едно от селата, през които преминава Христо Ботев по пътя към Стара планина и днес през Софрониево ежегодно на 28 май минава, походът по пътя на Ботевата чета, който тръгва от Козлодуй към Врачанския балкан. Нито един местен жител ( с изключение на даскала от Козлодуй и 11 мъже от съседното село Бутан) не се е присъединил към Ботевите четници. Причината може би се крие в живеещите в съседство черкези, които още с пукването на първата пушка в Копривщица недвусмислено показват на местните жители, че ще изгорят всички къщи, ако дори и един мъж се присъедини към въоръжената „гяурска войска“. Татарите и черкезите останали във Видинския санджак до 1878 година, след която се изселват в Турция и Южна Украйна.
През годините на зрелия социализъм в Софрониево всяко лято е имало "Студентско градче". Студентите са били изпращани на студентски бригади, за да подпомогнат прибирането на богатата земеделска реколта от землището на селото.
[редактиране] Обществени институции
В селото има само едно училище - ОУ "Отец Паисий", съществуващо вече 150 години. Около сградата има двор, снабден със спортни съоръжения, които са използваеми и днес.
Някогашната "Здравна служба" на селото е включвала лекарски, зъболекарски кабинет и акушерска стая. Днес цялата сграда не се поддържа и не изпълнява никаква функция. Местните лекар и зъболекар работят в домовете си.
[редактиране] Културни и природни забележителности
- До площада в селото има двуетажна концертна зала - "Пробуда". В нея се провеждат концерти по случай църковни празници, като Великден, празника на селото, 24 май, отбелязване на юбилеи и други. За събора, провеждан през съботата и неделята от последната седмица от месец август, в същата зала всяка година пеят известни изпълнители. По възрастните жители още могат да разкажат за златния период на залата (1985 - 1990 г.), когато свои концерти са изнасяли Лили Иванова, Орлин Горанов, Георги Христов, сестри Аджови и много други.
- Освен действащата днес църква, в селото има и църква, която е съществувала от преди Освобождението. Днес тя не е действаща, но е една от културните забележителности на селото.
- Близо до вилните зони на селото се намира хижа, която също не функционира понастоящем. В околностите ѝ се намира местността Въртопа - обширни поляни и гори, чудесно място за разходка и отдих.
- Близо до селото се намира река Огоста. В близкото минало двете помпени станции, които се намират до реката, са напояват нивите на местните жители, но днес те не работят. Днес реката служи за риболов и отдих. Любимо място за къпане е местността Върбата, разположена в съседство с Помпената станция.
- Стадионът на селото, построен през 1933 г., е едно от съоръженията, които са били гордост в близкото минало на софрониевчани, тъй като не са малко успехите, които е жънел на него местният футболен отбор Ураган 33. Не на последно място заслужава да се спомене и факта, че това е един от първите стадиони в областта, който е разполагал с изкуствено осветление. Днес лекоатлетическата писта, осветителните панели и съблекалните на стадиона не се поддържат, но тревното покритие е в отлично състояние и на него редовно се провеждат футболни срещи от аматьорската футболна група, в която се състезава отбора. През 2003 година чрез футболна среща между бившите звезди се отпразнува 70-тата годишнина от създаването на отбора.
[редактиране] Редовни събития
Всяка година, по традиция, се празнува празникът на селото - съборът. Празникът се състои в края на последната седмица от месец август. Прието е да идват гости сборяни, при местните жители, а празнуването продължава 2-3 дена. Ядат се млади агнета, приготвени по традиционни рецепти за този край. На втората вечер от събора на площада в центъра на селото свири оркестър (т. нар. "ора пащулуй"). Освен оркестър, всяка година идват увеселителни люлки. Площадът е пълен с хора, което е необичайно за иначе тихото селце. Празненствата продължават след полунощ.
