Втори Ватикански събор

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вторият Ватикански събор е последният (засега) вселенски събор на Католическата църква. Съборът е свикан по инициатива на папа Йоан XXIII с цел освежаване (aggiornamento) на католическата църква и папата го открива на 11 октомври 1962 г., а е закрит на 8 декември 1965 г. от папа Павел VI.

Проведени са седем сесии, от които папа Йоан XXII ръководи само първата, а останалите шест са ръководени от неговия наследник – папа Павел VI. В Събора участват 3 058 духовни лица и група експерти. Като слушатели участват и делегати от други некатолически християнски църкви – общо 17 представители на православни и протестантски църкви.

Вторият Ватикански събор започва реформа в Католическата църква чрез отварянето ѝ към други религии (екуменичен диалог) и реформа в литургията (служенето ѝ на родни езици).

По време на Събора папа Павел VI установява близък контакт с патриарха на Вселенската патриаршия Атенагорас. В резултат на този контакт на 5 декември 1965 г. са отменени взаимните отлъчвания от 1054 г. на Римския папа и Константинополския патриарх.

Вторият Ватикански събор се оценя от католическата църква като едно от най-важните събития в делата на християнството през 20 век. Католическата църква претърпява важни промени, които обаче, не са равнозначно оценявани от поддръжниците и критиците на тези промени. Още по време на Събора редица теолози, философи, публицисти и политици изразяват различни мнения, които са или близки или крайно критични.

Поддръжниците на промените подчертават, че Съборът е приближил католическата църква до нуждите на вярващите и е настъпил края на Контрареформацията, както и края на консервативния манталитет в църквата.

Критиците на промените коментират резултатите от Събора от две гледни точки:

• Консервативна, според която Съборът е направил твърде радикални промени по отношение на екуменизма, литургията, позицията и организацията на църквата; промените са оценявани на границата с ерес;
• Модернистична, според която Съборът е направил твърде малки промени и те не са повлияли на самата църква като институция – липсата на демокрация в институцията и твърде незначителната ангажираност на църквата със социалните проблеми на човечеството.

Обединяваща двете гледни точки е критиката, че Съборът не е направил достатъчно по отношение на евангелизацията на човечеството в противовес на нарастващия атеизъм.