Родион Малиновски
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
||||||||
Родион Яковлевич Малиновски (на руски: Родион Яковлевич Малиновский) е изтъкнат съветски военен командир от Втората световна война и министър на отбраната на СССР през 50-те и 60-те години. Участва в разгрома на немските войски в битката за Сталинград, а след войната има съществен принос в израстването на Съветския съюз като суперсила.
Съдържание |
[редактиране] Биография
[редактиране] Преди и по време на Първата световна война
Малиновски е роден на 23 ноември 1898 г. в Одеса, Украйна. Бъдещият маршал е от еврейски произход.[1] Баща му изоставя семейството и детето официално е регистрирано като незаконнородено. В търсене на препитание, майка му напуска града и се отправя на село, където след време се жени отново. Нейният нов съпруг - беден украински селянин, отказва да осинови Родион и прогонва 13-годишния ѝ син. Бездомното момче оцелява, работейки като ратай на различни места, докато най-накрая намира подслон при семейството на леля си в Одеса, където работи като разносвач в смесен магазин.
След началото на Първата световна война през юли 1914 г., Малиновски, който е едва на 15 години (твърде млад за наборна служба), се скрива във военен влак, пътуващ към германския фронт, но е открит. Въпреки това, той успява да убеди офицерите да го запишат като доброволец, и служи в картечарско отделение. През октомври 1915 г., като награда за отблъскването на немска атака, Малиновски получава първото си военно отличие - Георгиевски кръст (4-а степен) и е повишен в ефрейтор. Малко след това е тежко ранен и прекарва няколко месеца в болница. След възстановяването си през 1916 г. е изпратен във Франция, като участник в Руския експедиционен корпус на Западния фронт. Там Малиновски воюва на един от най-оспорваните сектори на фронта - този край форт Брион и е повишен в сержант. получава дълбока рана на лявото рамо, след което е награден с медал от френското правителство. След избухването на Октомврийската революция, французите разформироват руските войски, но в същото време предлагат на някои от най-отличилите се войници служба в Чуждестранния легион. Малиновски се сражава срещу германците до края на войната, като е отличен с френския Военен кръст и повишен в подофицер.
[редактиране] Между войните
Малиновски се завръща в Русия през 1919 г. и се присъединява към Червената армия в гражданската война срещу белогвардейците, като се сражава предимно в Сибир. След края на войната остава в армията и се записва в училище за подготовка на младши офицери, изкачвайки се до поста командир на стрелкови батальон. През 1926 г., Малиновски става член на КПСС - членство, което е необходимо условие за напредването във военната йерархия.
През 1927 г., младият командир е изпратен да учи в елитната Военна академия „Фрунзе“. Завършва през 1930 г. и през следващите седем години достига до поста началник-щаб на 3-и кавалерийски корпус, чиито командир е Семьон Тимошенко - близък на Сталин. С избухването на гражданската война в Испания през 1936 г., Малиновски се записва като доброволец и воюва на страната на републиканците срещу националистите на генерал Франко и фашистките им подръжници от Италия и Германия. Участва в планирането и воденето на няколко големи операции. През 1938 г. са завръща в Москва, където е награден с най-високите съветски отличия - ордените „Ленин“ и „Червено знаме“, като признание за заслугите му в Испания. Също така е назначен за старши преподавател вър Военната академия „Фрунзе“.
Прз пролетта на 1941 г., Тимошенко, който е член на Министерския съвет на СССР, е предупреден за струпването на немски войски край съветската граница (в подготовка за операция „Барбароса“). За да усили войсковото командване на армията, той изпраща в частите някои от старшите офицери от военните академии. Малиновски е повишен в генерал-майор и поема командването на новообразувания 48-и стрелкови корпус от Одеския военен окръг. Седмица преди началото на войната, той придвижва корпуса близо до границата с Румъния.
[редактиране] Втора световна война
[редактиране] Първи схватки
След нападението на Германия над СССР през юни 1941 г., наред с пораженията и огромните загуби на стотици хиляди войници на другите генерали, Малиновски изпъква като един от малкото компетентни съветски военначалници. Неговият корпус, състоящ се от три недоокомплектовани стрелкови дивизии, посреща германците на рубежа на река Прут. За да бъде с войниците си и да им вдъхва кураж, Малиновски води сражението от най-горещите участъци на битката, като изключение от правилото, което важи при повечето съветски командири - да ръководят битките от място далеч зад фронтовата линия. Неспособен да спре превъзхождащите го в жива сила и техника войски на Вермахта, той нарежда отстъпление по крайбрежието на Черно море, отблъсквайки опитите на врага да обкръжи частите му. Все пак германците успяват да сторят това в Николаев, но Малиновски успешно пробива обръча и се оттегля към Днепропетровск.
През август е назначен за началник-щаб на понеслата сериозни загуби 6-а армия, а скоро след това е назначен за неин командир. Армията задържа немското настъпление на поверения ѝ участък от фронта и Малиновски е повишен в генерал-лейтенант. След отстъплението на съветските войски към Донбас, командва операция на обединените 6-а и 12-а армии и успява да изтласка германците от района. През декември 1941 г., на Малиновски е поверено командването на Южния фронт, в чиито състав влизат три слаби общовойскови армии и два кавалерийски корпуса, намалени до размерите на дивизия. Въпреки, че няма достатъчно войници и техника, генералът успява да проведе настъпление и частите му напредват дълбоко в немската отбрана.
[редактиране] Битката за Харков
На 18 януари 1942 г., войските на Малиновски и Югозападния фронт (под обединеното командване на маршал Тимошенко), провеждат атака при втората битка за Харков, изтласквайки германците на около 100 км. Тимошенко надценява офанзивните възможности на частите и впоследствие това води до тежко поражение. Сталин, който, въпреки опозицията на военните си съветници, поддържа лошо организираната офанзива при Харков, започва да изпитва подозрения, че Малиновски умишлено е провалил операцията (Йосиф Висарионович се страхува, че генералът поддържа връзки с чужди интереси, създадени още при престоя му във Франция). През юли 1942 г., Южният фронт е разформирован и съединенията му са прехвърлени към Севернокавказкия фронт под името Донска оперативна група (оглавена от Малиновски, който също така е и заместник-командир на фронта). Сталин дава заповеди на генерала да спре напредването на немската група армии „А“ към Ростов на Дон и жизненоважния нефт на Кавказ. Германците значително превъзхождат частите на Малиновски и пробиват слабата отбрана. Като резултат, през септември Донската оперативна група е разформирована.
[редактиране] Сталинград и боевете в Украйна
В началото на битката за Сталинград, Червената армия е подложена на сериозен натиск от Вермахта, и Сталин поверява на Малиновски командването на набързо сформираната 66-а армия, която има за задача да удържи позициите североизточно от града. В същото време той дава заповед на Никита Хрушчов, който е изпратен като политически съветник в Сталинград, да „държи под око“ генерала.
66-а армия няма никакъв боен опит, но за пръв път Малиновски ръководи съединение, което е почти напълно комплектовано с хора и техника. През септември и октомври 1942 г., той предприема офанзива и въпреки, че отвоюваните територии са минимални, това забавя значително германците и ги отказва от опита им да обградят града от север. След месец, Ставката изпраща Малиновски на Воронежкия фронт на поста заместник-командир, а през декември го връща обратно в Сталинград. Тук съветските войски постигат най-големия си успех дотогава във войната - на 22 ноември, фронтовете на Червената армия обкръжават немската 6-а армия. Група армии „Дон“, под командването на фелдмаршал Ерих фон Манщайн, събира танковите си части край градчето Котелниково - на 150 км западно от Сталинград и предприема отчаяна контраофанзива, в опит да спаси войските на Паулус.
Малиновски повежда 2-а гвардейска армия срещу танковете на Хот. В свирепа битка, той принуждава германците да се оттеглят, пробива дълбоко ешелонираната и добре оборудвана отбрана и унищожава групата на противника край Котелниково. Това е първият сблъсък на бронетанкови съединения през Втората световна война, загубен от Вермахта. Победата на Малиновски затваря обръча около 250 000 войници на Германия и нейните съюзници и подписва съдбата им. Сталин повишава Малиновски в чин генерал-полковник и го награждава с най-високото съветско отличие, давано за водене на военни действия - ордена „Суворов“, 1-а степен.
През февруари 1943 г. отново му е поверено командването на Южния фронт. След по-малко от две седмици, Малиновски изтласква войските на Манщайн от Ростов на Дон, отваряйки широко пътя на Червената армия към Украйна. През март, Сталин го издига в ранг армейски генерал и го назначава за главнокомандващ на Югозападния фронт, със задачата да изхвърли германците от индустриалния район на Донбас. С внезапна атака в средата на октомври Малиновски успява да изненада многобройните немски сили, дислоцирани в град Запорожие и да го овладее. Започнатата кампания разделя на две войските на Вермахта на южния фланг на Източния фронт, изолирайки една част от тях на Кримския полуостров.
На 20 октомври, Югоизточният фронт е преименуван на 3-и Украински. В периода декември 1943 - април 1944 г., армиите на Малиновски разбиват немската група армии „Юг“, освобождавайки по-голямата част от Украйна, включително градовете Херсон, Николаев и родната му Одеса.
[редактиране] Румъния и Унгария
През май 1944 г., Малиновски е прехвърлен към 2-и Украински фронт. Той изтасква германците от останалите съветски територии и започва настъпление към Балканите, заедно с войските на армейски генерал Фьодор Толбухин, който наследява Малиновски на поста главнокомандващ на по-малкия 3-и Украински фронт. В Яш-Кишиневската операция, проведена в края на август и началото на септември, Малиновски провежда успешно съветски вариант на блицкриг. Заедно с частите на Толбухин, той обкръжава и унищожава близо половинмилионна немска армия и около 400 000 румънски войници, принуждавайки румънския водач Йон Антонеску да премине на страната на Съюзниците. Сталин привиква генерала в Москва и на 10 септември 1944 г. Малиновски е произведен в звание маршал на Съветския съюз. Той също така номинално е начело на съюзническата комисия за Румъния (където е представляван от Владислав Виноградов).[2]
Продължавайки настъплението, силите на Малиновски прекосяват Карпатите и навлизат в управляваната от Унгария Северна Трансилвания. На 20 октомври 1944 г., овладява Дебрецен, отбраняван от голяма немска армия. Войските на маршала са изморени от няколкомесечните непрекъснати боеве и се нуждаят от попълнения и реорганизация, но Сталин нарежда на Малиновски да превземе унгарската столица Будапеща, за да отвори пътя към Виена и по този начин да попречи на западните Съюзници да овладеят Австрия. С помощта на фронта на Толбухин, Малиновски започва провеждането на операцията и среща отчаяната решимост на Хитлер да защитават Будапеща на всяка цена. Германците и техните унгарски съюзници имат намерението да превърнат града в „немския Сталинград“. Фюрерът вкарва в боя цвета на танковите си сили - шест елитни дивизии на Вафен-СС и 5 дивизии на Вермахта, което е близо една четвърт от цялата бронетанкова мощ на Германия. По този начин обаче са отслабени частите, сражаващи се с руснаците в Полша и Източна Прусия, както и тези, които се отбраняват край Рейн. стратегическите и оперативни умения на Малиновски му помагат да превъзмогне изтощението на войските и да овладее Будапеща на 13 февруари 1945 г., след изключително ожесточено сражение, пленявайки около 70 000 войници на Оста. Продължавайки на запад, войските на маршала последват германците в Словакия, освобождават Братислава и на 4 април овладяват Виена.
Тези победи утвърждават влиянието на Съветския съюз край Дунав. Малиновски завършва кампанията си в Европа, освобождавайки Бърно в Чехия, където се среща с настъпващите от запад американски войски.
[редактиране] Операция „Августовска буря“
След капитулацията на Германия през май 1945 г., Малиновски е прехвърлен в шшДалечен Изток|Далечния Изток]], където муеповерено командването на Трансбайкалския фронт. През август, маршалът води последната съветска офанзива през Втората световна война - настъплението в Манджурия, която е окупирана по това време от силната едномилионна Квантунска армия на японците, уверени в собствените си сили. За десет дни Малиновски унищожава противниковата групировка с действия, които се считат за модел на водене на механизирана светкавична война и за класически обхват в клещи. Едновременно с това, операцията е най-успешното постижение на съветската военна мисъл през цялата война (като дързост, размах, хирургическа точност и тактически нововъведения). Малиновски е награден с най-високата награда на СССР - ордена „Герой на Съветския съюз“.
[редактиране] Кариера след войната
[редактиране] Далечният изток
През следващото десетилетие, маршалът участва във взимането на важни решения, засягащи стратегическите интереси на СССР в Далекоизточния регион. Първоначално е определен за командир на Трансбайкалския военен окръг (1945-1947), а с началото на Студената война e назначен за върховен главнокомандващ (1947-1953) на войските в Далечния Изток, които включват три военни окръга. Участва в обучението и снабдяването на армиите на КНДР и Китайската народна република, преди и по време на Корейската война (1950-1953). Като израз на принадлежността на Малиновски към партийния и държавен елит, Сталин го издига до член на Върховния съвет през 1946 г. и кандидат-член на ЦК на КПСС - през 1952 г.. След края на войната в Корея, Върховното командване на Далечния Изток е разформировано. Малиновски продължава да ръководи многобройните съветски войски в региона като командир на Далекоизточния военен окръг.
[редактиране] С Хрушчов
След смъртта на Сталин през 1953 г., за лидер на държавата е избран Никита Хрушчов, който по време на отхвърлянето на култа към личността на Йосиф Висарионович и укрепването на властта си в Кремъл, през 1956 г. издига Малиновски до главнокомандващ на сухопътните войски и първи заместник на министъра на отбраната Георгий Жуков. За да бъде затвърден статута на маршала в партийно-държавната йерархия, той е издигнат до член на ЦК на КПСС. През октомври 1957 г., Хрушчов, който таи подозрения относно политическите амбиции на Жуков, сваля министъра от поста и слага на негово място Малиновски, който служи като такъв до смъртта си, спечелвайки си славата на най-способния ръководител на Министерството на отбраната.
Въпреки личното си приятелство с Хрушчов, маршалът запазва собственото си мнение относно военните дела. Хрушчов, както и други членове на съветските военни среди, е убеден, че бъдещите войни ще се печелят от ядрените оръжия. Те насърчават увеличението на броя на ядрените ракети и драстичното намаляване на конвенционалните сили. Малиновски поддържа идеята за приспособяване към стратегическите ядрени ракети, но той ги разглежда само като средство за възпиране на войната, а не като главното оръжие за спечелването ѝ. Маршалът развива концепцията за обширно базирани военни сили и яростно спори, че докато не се промени естеството на войната, решаващия фактор ще бъде армията, добре обучена в модерните военни технологии и способна да завладее и контролира вражеската територия. Съветската военна политика през всичките тези години е компромисно съчетание между възгледите на Малиновски и Хрушчов. Маршалът изгражда Съветската армия до най-завършената и могъща военна сила в света, постигайки равенство в ядрените оръжия с армията на САЩ и модернизирайки огромните конвенционални сили.
[редактиране] Последни години
Провокацията на Хрушчов при кубинската ракетна криза, която довежда света до ръба на ядрена катастрофа, отчуждава Малиновски. След кризата, във военни публикации той публично иска на военните да бъде дадена по-голяма роля при определянето на съветската политика. През октомври 1964 г., недоволството на армията води до преврат вътре в партията, с който Хрушчов е свален от власт. Новото партийно ръководство приема исканията на Малиновски за независими и професионални военни кадри, както и концепцията му за баланс в развитието на въоръжените сили.
След смъртта си на 31 март 1967 г., , Малиновски е почетен с държавно погребение. Тленните му останки са положени в Кремълския некропол. Правителството кръщава на негово име престижната Военна танкова академия в Москва, както и елитна гвардейска танкова дивизия. Дори и след разпадането на Съветския съюз, Малиновски продължава да бъде считан за един от най-заслужилите военначалници на Русия.
[редактиране] Награди и отличия
- два пъти Герой на Съветския съюз
- „Орден на Победата“
- пет ордена „Ленин“
- три ордена „Червено знаме“
- два ордена „Суворов“ - 1-а степен
- Орден „Кутузов“ - 1-а степен
- Орден „Богдан Хмелницки“ - 1-а степен
[редактиране] Бележки
[редактиране] Литература
- Дж. Ериксон. "Rodion Yakovlevich Malinovsky" в публикацията на Харолд Шукман Stalin's Generals. Grove Press. Ню Йорк. 1993 г.
- Дейвид М. Гланц. The Soviet Strategic Offensive in Manchuria, 1945. 'August Storm', Frank Cass Publishers. Лондон. 2003 г.
- Марк Щайнберг. Evrei v voinakh tysiachiletii. Москва, Йерусалим. 2005 г.. стр. 316-318
- Джоузеф Тач Младши. "Malinovskii, Rodion Yakovlevich" в The Modern Encyclopedia of Russian and Soviet History. т. 21
- Александър Верт. Russia At War, 1941-1945, Carroll & Graf Publishers, Inc. Ню Йорк. 1999 г.
[редактиране] Източници
 |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Rodion Malinovsky“ в Уикипедия на английски. Оригиналната статия, както и този превод, са защитени от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната статия, както и преводната страница, за да видите списъка на съавторите. |
