Преходни говори
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
Торлашки диалекти или Торлашки диалект е общо наименование, използвано от някои автори за обозначаване на славянските диалекти в Южна и Източна Сърбия (включително в някои части на Косово), северозападната част на Република Македония (Кратово-Куманово), Западна и Северозападна България (Трън, Брезник, Белоградчик), както и на говора на малките общности на карашовените в Румъния и гораните в Косово и Албания (вижте нашински).
Съдържание |
[редактиране] Класификация
[редактиране] Сръбски лингвисти
Още кодификаторът на модерния сръбски език Вук Караджич в началото на 19 век обръща внимание на торлашкия и пише в своя „Сръбски речник“: „Торлак - човјек који нити говори чисто Српски ни Бугарски“.[1]
По-рано някои лингвисти в Сърбия класифицират торлашкия диалект като четвърти диалект на сърбохърватския език (заедно със щокавския, чакавския и кайкавския), а сега - като вторият (заедно със щокавския) диалект на сръбския език. Други лингвисти (като Милан Решетар, Павле Ивич и Далибор Брозович) класифицират торлашкия като стар щокавски диалект, под името Призренско-Тимошки диалект, защото някои поддиалекти използват думата що за какво (но това е характерно също и за диалекти в днешна България и Република Македония). От друга страна други торлашки поддиалекти използват думата кво, кикво или ко (сравни книжовно българското какво).
[редактиране] Български лингвисти
Българските лингвисти, фокусирайки се върху разпространението на диалекта на територията на България и Западните покрайнини, го класифицират като западно-български говор под името Белоградчишко-Трънски (Рангел Божков и други). На територията на България са обособени Белоградчишки, Годечки, Трънски и други подговори. Като наименование, обхващащо територията на Сърбия и Косово, се използва терминът Призренско-Тимошки диалект.
Стефан Младенов определя тези говори като Преходни у-говори, които представляват преход от български към сръбски език, но все пак български по отношение на по-голяма част от своите характеристики.
Кръсте Мисирков опраделя западната граница на тези говори : "Това е линията, която захваща от десния бряг на река Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Шкодра и Адриатическо море".
Според професор Беньо Цонев и Гаврил Занетов, които изследват тези говори по време на Първата световна война, когато цялото Поморавие е част от България, в границите на Тимошко-Призренския диалект влизат още и районът на Пожаревац (Пожаревъц) и цялото поречие на река Велика Морава (Обща Морава), включително Крушевац (Крушевъц), Смедерево и поречието на река Левоч, приток на Велика Морава. Поради това по-старите сръбски автори наричат Тимошко-Призренското наречие Левачки говор.
Стойко Стойков нарича диалектите Преходни говори и смята, че те оформят „постепенен преход от български към сръбски език“, като границата между езиците е държавната граница отпреди 1918 година - т.е. подговорите Трънски, Брезнишки, Белоградчишки, Западно Берковски, Царибродски и Босилеградски са български, а Княжевацкият, Пиротският, Лесковацкият и Вранският - сръбски. [2]
Старото население на Моравската долина е мигрирало в Австрийската империя още в 17-18 век. Районът е бил много рядко населен. В северните части, по поречията на Млава и Пек, както и в Кладово се заселват румънци (власи). Руският лингвист Афанасий Селишчев забелязва, че тимошките власи запазват старата топонимия на района, която е от български, а не от сръбски произход. През 19 век особено след освобождаването на Сърбия, компактни маси от българско население, предимно от Тетевенско, Видинско, Нишко, Македония и Призренско, се заселват в Моравската долина. Споменът за българския произход битува в населението до Първата световна война.
[редактиране] Особености
Основните характеристики на торлашките диалекти ясно показват по какъв начин диалектите от територията на Република Македония се свързват с тези на територията на България, и как те на свой ред преминават в сръбски през торлашки като преходен говор.
[редактиране] Отпадане на падежните окончания
Книжовният български и литературният македонски са единствените два съвременни кодифицирани славянски езика (езикови норми), при които изцяло е отпаднала падежната система и почти всички съществителни се употребяват в един падеж. Така стоят нещата и с торлашкия диалект - в северо-западните райони творителният падеж преминава в родителен, местният падеж и родителният на свой ред преминават в именителен. Още по на юг всички падежни окончания изчезват и значението се определя единствено от предлози.
[редактиране] Отсъствие на фонемата /х/
Отличителна черта на торлашкия подобно и на някои други български, македонски и сръбски диалекти е отсъствието на /х/.
[редактиране] Сричкотворно /л/ и /р/
Торлашките диалекти са запазили до голяма степен старото сонорно /л/, което както и /р/ може да служи като сричково ядро. Това е все още характерно и за чешкия и словашкия език. В официалните форми на сръбски, хърватски и босненски език сричкотворното /л/ е преобразувано в /у/ или /о/, докато в книжовния български език се предхожда от гласната /ъ/, която служи като сепаратор между съгласните. Не всички торлашки поддиалекти са съхранили напълно сричкотворното /л/, но то е отразено или като пълна сричка или в различни комбинации с /ъ/, /у/, /о/ или /а/.
| Торлашки | |||||
|---|---|---|---|---|---|
| Карашовенски (Карашова) | влк | пекъл | сълза | жлт | |
| Северен (Свърлиг) | вук | пекал | суза | жлът | |
| Централен (Лужница) | вук | пекъл | слъза | жлът | |
| Централен (Враня) | вълк | пекал | солза | жълт | |
| Западен (Призрен) | вук | пекл | слуза | жлт | |
| Източен (Трън, Брезник) | вук | пекл | слза | жлт[3] | |
| Североизточен (Белоградчик) | влк | пекл | слза | жлт[4] | |
| Югоизточен (Куманово) | вук | пекъл | слъза | жут | |
| Книжовен сръбски | вук | пекао | суза | жут | |
| Книжовен български | вълк | пекъл | сълза | жълт | |
| Книжовен македонски | волк | пекол | солза | жолт | |
[редактиране] Наличие на определителен член
Подобно на останалите диалекти в България и Република Македония торлашките познават категорията определеност на имената, като използва члена -ът за мъжки род, -та за женски и -то за среден. Трънският говор има и тройна членна форма за отдалеченост - ът, -та, -то за обща определеност, -ъв, -ва, -во за близка определеност и -ън, -на, -но за далечна определеност.
[редактиране] Книжовни извори
Един от най-ранните извори, написани на торлашки диалект, е Темският ръкопис от 1764 г., в който авторът Кирил Живкович от Пирот определя езика си като „прост български“.
Сръбският писател Борисав Станкович, който е роден във Враня, използва често торлашкия диалект в новелите си, като Кощана и Наш Божич, които описват живота на хората в Южна Сърбия в началото на 20 век.
Писателят-хуморист Стефан Сремац, въпреки че е роден във Войводина, прекарва част от живота си в Южна Сърбия и неговите новели „Зона Замфирова“ и „Ивкова Слава“ отразяват манталитета и езика на хората в този регион. Филмовата версия на „Зона Замфирова“, създадена от режисьора Здравко Шотра придобива голяма популярност в Сърбия.
Един от съвременните автори с най-обилна книжовна продукция на торлашки диалект (лужнишки вариант) е Драгослав Манич-Форски от село Радошевац (Радошевъц), Бабушнишка община, член на Съюза на писателите на Сърбия.
На варианти на торлашките диалекти се списват рубрики в някои местни вестници в Сърбия - в Ниш вестник „Братство“, рубриката „Манчин рабуш“ и в Пирот вестник „Свобода“ рубриката на Миялко Раснички и други.
През 2007 година е издаден Горанско-албански речник с около 43 000 думи и изрази, в който диалектът в албанската част на Гора е определен като български, принадлежащ към крайните български говори в Северозападна Македония[5]
[редактиране] Литература
- Беньо Цонев. "Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 - 1917 г.", София, Държавна печатница 1917 и 1918 г.
- Беньо Цонев. "Произход, име и език на моравците", София, 1918 г., 84 стр.
- Кръсте Мисирков. „Български преглед”, 1898 г., кн. І, „Значението на моравското или ресавско наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров". Български преглед, V, кн. I, септември 1898, стр. 121-127.
- Кръсте Мисирков. „Българска сбирка”, 1910 г. и 1911 г., „Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи)”, Одеса, 30.ХІІ.1909 г.
- Видоески, Божидар. Северните македонски говори. I: Кумановско-кратовската група говори. II: Говорот на Скопска Црногорија: Македонски Јазик, 1954, V, 1, стр.1-30; 2, стр. 109-196.
- Dijalekti istočne i južne Srbije, Aleksandar Belić, Srpski dijalektološki zbornik, 1, 1905.
- Encyclopedia of the Languages of Europe, Glanville Price, Blackwell Publishing, p. 423.
- Language and Conflict: A Neglected Relationship, Dan Smith, Paul A Chilton - Language Arts & Disciplines, 1998, Page 59
- South Slavic and Balkan Linguistics, A. Barentsen, Rodopi, 1982
- Hrvatska dijalektologija 1, Josip Lisac, Golden marketing – Tehnička knjiga, Zagreb, 2003.
- The Slavonic Languages, Bernard Comrie, Greville G Corbett - Foreign Language Study, 2002, pp 382-384.
[редактиране] Бележки
- ↑ „Српски рјечник истумачен њемачкијем и латинскијем ријечима“, У Бечу, 1852. стр. 768.
- ↑ Стойко Стойков. „Българска диалектология“, София, 1993, стр.163.
- ↑ Български диалектен атлас. Том 3. Югозападна България : Ч.1. Карти и Ч. 2. Статии, коментари, показалци / Под общата редакция на Стойко Стойков ; Отговорен редактор Кирил Мирчев. София, Издателство на БАН, 1974.
- ↑ Български диалектен атлас. Том 4. Северозападна България :Ч. 1. Карти и Ч. 2. Статии, коментари, показалци / Под общата редакция на Стойко Стойков ; Отговорен редедактор Иван Кочев. София, Издателство на БАН, 1980 (част 1); 1981 (част 2).
- ↑ Dokle, Nazif. Reçnik Goransko (Nashinski) - Albanski, Sofia 2007, Peçatnica Naukini akademiji "Prof. Marin Drinov", s. 5, 11
[редактиране] Външни препратки
- Статия върху торлашкото наречие, Йосип Лисач (на хърватски)
- Торлашка интернет страница
