Георги Тодоров (офицер)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
||||||||
Георги Стоянов Тодоров е български офицер (генерал от пехотата), брат на Александър Теодоров-Балан.
Съдържание |
[редактиране] Биография
Георги Тодоров е роден на 10 август през 1 858 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на българи-преселници. Завършва Болградската гимназия.
[редактиране] Руско-турска война (1877-1878)
По време на Руско-турската освободителна война (1877 - 1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в 1-ва рота на 7-ма опълченска дружина. Участва в охранителните операции в които участва дружината и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е произведен в чин унтерофицер.
След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879), като на 10 май същата година е произведен в чин подпоручик. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, но не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението (1885). На 30 август 1 885 г. е произведен в чин капитан.
[редактиране] Сръбско-българска война (1885)
Взима участие в Сръбско-българската война (1885) като началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите сръбски части към Видинската крепост. Участва в боевете при Кула (3-4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV степен.
След войната участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г., като по-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е произведен в чин майор, 1 януари 1892 г. - в чин подполковник, а на 1 януари 1896 г. в чин полковник. През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи във военното училище като инспектор на класовете, като началник на гарнизона в Севлиево, през 1905 г. е назначен за командир на 20-ти пехотен добруджански полк на 2-ра бригада пт 6-та пехотна дивизия, по-късно е командир на 19 пехотен шуменски полк и 1/6 бригада. На 1 януари 1910 г. е повишен в чин генерал-майор и е началник на 7-ма пехотна рилска дивизия.
[редактиране] Балканска война (1912-1913)
По време на Балканската война(1912-1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при настъпването ѝ към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. отблъсква труците при Булаир. Участва в десанта при Шаркьой.
[редактиране] Междусъюзническа война (1913)
По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 - 18 юли), като след войната става инспектор на 2-ра военноинспекционна област.
На 2 август 1915 година е повишен в чин генерал-лейтенант.
[редактиране] Първа световна война (1915-1918)
През Първата световна война (1915 - 1918) ръководи Втора българска армия (октомври 1915 - декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Слоун войски на съглашенето със сръбската армия. През февруари 1917 година поема командването на Трета българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е произведен в чин генерал от пехотата.
От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември - поради заболяване на генерал Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия и като такъв е един от военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватнана реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише: "Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля"[1]
През 1919 година е уволен от армията.
Генерал от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София.
На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич).
[редактиране] Награди
- Орден „За храброст“ 2-ра, 3-та и 4-та степен, 2-ри клас
- Орден „Св. Александър“ 1-ва степен с мечове по средата, 4-та степен и 5-та степен без мечове
- Орден „За военна заслуга“ 1-ва степен с военно отличие и брилянти, 3-та степен на военна лента
- Орден „За заслуга“ на обикновена лента
- Османски орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, 18,12.1915[2]
[редактиране] Библиография
- Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910
[редактиране] Бележки
- ↑ Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
- ↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914-1918), София 2004, с. 517
[редактиране] Източници
- Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, с. 107-108
- Димитров, И., Съединението 1885 - енциклопедичен справочник, София, 1985, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, с. 214-215
