Антифашизъм
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Антифашизмът е убеждението за противопоставяне на фашистки или фашизоидни идеологии, организации и правителства.
Съдържание |
[редактиране] Същност
Антифашизмът може да бъде както политическо движение, така и лична убеденост. Привържениците на антифашизма изповядват различни идеологии, от крайно леви до умерено десни. Антифашистите по света се делят най-вече на две крила - либерално и войнстващо. Либералното крило се въплъщава предимно от привърженици на парламентарната демокрация
и на капитализма, докато войнстващото крило се сътавя от хора, припознаващи за свои леви идеологии като комунизма и анархизма. Либералното крило акцентира на интелектуалното противопоставяне на фашизма, докато войнстващото смята, че е необходима постоянна въоръжена съпротива срещу фашистите.
[редактиране] Антифашизмът до края на Втората световна война
Антифашизмът възниква едновременно с популяризирането на фашистката идеология, но получава по-широка популярност едва към началото на Испанската гражданска война през 1936-1939, с назряване на опасността от Втората световна война.
До началото на Втората световна война водеща роля в антифашизма има войнстващото ляво крило. Сред по-важните събития са уличните боеве между Ротфронт и нацистките щурмоваци в Германия, защитната реч на Георги Димитров на Лайпцигския процес, сформирането на интернационални бригади за участие на страната на Републиката в гражданската война в Испания, изграждането на народни фронтове срещу фашизма в много европейски страни след директивата на Коминтерна от 1935.
По време на Втората световна война антифашизмът се въплъщава най-вече от съпротивителните движения срещу политиката на държавите от Оста, развили се в почти цяла Европа и голяма част от Азия. Мнозинството от тях използват метода на въоръжената борба, но има и такива с пацифистки настроения като групата на Бялата роза в Германия. Също така, Съпротивата е доминирана от комунистическите партии, но съществуват и съпротивителни движения с либерална насоченост като ЕККА в Гърция.
[редактиране] Антифашизмът след Втората световна война
След Втората световна война за антифашистки се обявяват най-вече леви младежки организации(например американската RASH) и обединения на бивши дейци на Съпротивата(международното обединение FIR). Докато последните са по-скоро със затихващи функции, то от първите продължават активно да действат и да се създават нови.
[редактиране] Антифашизмът в България
Спорно е кога е поставено началото на антифашизма в България. Според някои източници, още Септемврийското въстание през 1923 е антифашистка проява. През 30те години на ХХ век БРП изпълнява директивата на Коминтерна и участва в създаването на Народен фронт. През лятото на 1941 в България е поставено началото на въоръжена съпротива, осъществявана от бойни групи и партизански формирования под ръководството на БРП. През 1943 е създаден Отечествен фронт, а същата година въоръжените отряди са обединени в Народоосвободителна въстаническа армия. В периода септември 1944-май 1945 България се сражава на страната на антихитлеристката коалиция.
Режимът, ръководен от БКП до 1989 приема антифашизма за част от държавната идеология. Проповядването на фашизъм и участието във фашистки организации е вписано като престъпление в Наказателния кодекс. Създаден е Съюз на борците против фашизма, в който членуват бивши участници във въоръжената съпротива от периода 1941-1944.
След 1989 организацията, която най-активно се обявява за антифашистка е Българският антифашистки съюз(така се нарича Съюзът на активните борци от началото на 1990). Тя се занимава предимно с отбелязване на юбилейни годишнини от събития от партизанското движение и Втората световна война. Основната ѝ политическа насоченост обаче е по-скоро антиамериканска и антиглобалистка, отколкото антифашистка.
