Юлий Цезар

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Цезар.

---

Гай Юлий Цезар
диктатор на Римската република
Бюст на Юлий Цезар
Управление	октомври, 49 пр.н.е.–15 март, 44 пр.н.е.
Пълно име	Gaius Julius Caesar
Други титли	Caesar Divi Filius Augustus
Роден	12 юли 100 пр.н.е. / 102 пр.н.е.
	Рим, Римска република
Починал	15 март 44 пр.н.е.
	Рим, Римска република
Предшественик	Луций Корнелий Сула (като диктатор на Римската република)
Потомци	Юлия Цезарис
Наследник	Октавиан Август (като римски император)
Брак	Корнелия Цина 84 пр.н.е.–68 пр.н.е.
Втори брак	Помпея 68 пр.н.е.–63 пр.н.е.
Трети брак	Калпурния Пизонис
Династия	Юлиево-Клавдиева династия
Баща	Гай Юлий Цезар
Майка	Аврелия Кота

Гай Юлий Цезар (на латински: Gaius Iulius Caesar)^[1] ( 12 юли или 13 юли, 100 пр.н.е. или 102 пр.н.е. – 15 март, 44 пр.н.е.), е римски военен и политически лидер и един от най-влиятелните мъже в световната история. Изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в Римска империя.

Политик, верен на популарската традиция, формира неофициалния първи триумвират с Марк Лициний Крас и Гней Помпей Магнус, който доминира римската политика за няколко години, но негова върла опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Експанзията му в Галия разширява римския свят до Атлантическия океан. Цезар също организира първата римска инвазия в Британия през 55 пр.н.е.. Разпадането на триумвирата обаче води до неизбежен срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през Рубикон, Цезар започва гражданска война през 49 пр.н.е., от която излиза като неоспорим господар на римския свят.

След като поема контрола над управлението, той започва екстензивни реформи в Римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор и централизира целия административен апарат на републиката. Тези събития провокират досегашния приятел на Цезар, Марк Юний Брут, и група други сенатори са убият диктатора на Мартенските Иди (15 март) през 44 пр.н.е.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на републиката, но предизвикват друга римска гражданска война, която всъщност води до установяване на автократичната Римска империя начело с осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42 пр.н.е., две години след убийството му, Цезар е официално обожествен от сената.

Голяма част от живота на Цезар е известен от неговите собствени Записки (Commentarii) за военните му кампании. Други източници са писмата и речи на неговия съвременник и политически опонент Цицерон, историческите съчинения на Салустий и поезията на Катул. Повече детайли от живота на Цезар са отбелязани от по-късните историци Апиан, Светоний, Плутарх, Касий Дион и Страбон.

Съдържание 1 Живот 1.1 Ранни години 1.2 Ранна кариера 1.3 Цезар по стъпките към бележитост 1.4 Първи триумвират 1.5 Гражданската война 1.6 След гражданската война 1.7 Убийство и последствия 2 Съчинения 3 Жените на Гай Юлий Цезар 4 Други 5 Външни препратки

[редактиране] Живот

[редактиране] Ранни години

Цезар е роден през 100 или 102 пр.н.е. в патрицианско семейство от рода на Юлиите, който извежда своя прозиход от Юл, син на легендарния троянец Еней, смятан за син на богиня Венера. ^[2][3] Презимето "Цезар" произлиза според Плиний Стари от негов предшественик, който е роден чрез цезарово сечение (от латинския глагол режа, caedo, cecidi, caesum, caedere).^[4]Historia Augusta предлага три алтеранативни обяснения: първо, че Цезар е имал гъста коса на главата (лат. caesaries); че той е имал сиви очи (лат. oculis caesiis); или че е убил слон (caesai на мавритански) в битка.^[5] Цезар пуска в обръщения монети със слонски ликове, което предполага, че той приема тази интерпретация на името си. ^[6]

Въпреки древния си произход, родът на Юлииите не е особено политически влиятелен, като е родил едва трима консули. Бащата на Цезар, наричан също Гай Юлий Цезар достига до длъжността претор, втората по ранк републиканска избираема магистратура и управлява провинция Азия, може би поради влиянието на неговия изтъкнат зет Гай Марий. ^[7] Неговата майка, Аврелия Кота, произхожда от влиятелна фамилия, която е родила няколко консула. Марк Антоний Гнифон, оратор и граматик от галски произход, е нает за възпитател на Цезар.^[8] Цезар има две сестри, като и двете носят името Юлия. Юлия се казва и дъщерята на Цезар. Биографията и от Светоний, и от Плутарх започва разпокъсано от младежките години на Цезар. Началните части на двете произведения явно са загубени. ^[9]

Годините, в които Цезар израства, са смутни времена. Съюзническата война се води от 91 до 88 пр.н.е. между Рим и неговите италийски съюзници за римско гражданство, докато Митридат VI, цар на Понт, заплашва източните римски провинции. У дома римските политици са разделени на две големи фракции, оптимати, които следват аристократичната нишка в сената и популари, които предпочитат да се позовават пряко на електората. Чичото на Цезар Марий е популар, а съперник на Марий е Луций Корнелий Сула, който е оптимат. И двамата се отличават в Съюзническата война, и двамата искат командването във войната с Митридат, което първоначално е дадено на Сула; но когато Сула напуска града, един трибун прокарва закон, прехвърляйки назначението на Марий. Сула отговаря с поход към Рим и като потвърждава своето командване, изпраща Марий в изгнание, но след като напуска града, Марий се връща начело на импровизирана армия. Той и неговият съюзник Луций Корнелий Цина овладяват града и обявяват Сула за враг, а Мариевите войски отмъщават жестоко на поддръжниците на Сула. Марий умира в началото на 86 пр.н.е., но неговата фракция запазва мощта си.^[10]

През 85 пр.н.е. бащата на Цезар умира, докато се обува една сутрин,^[11] и на 16 той вече е глава на семейството. На следващата година е предложен за новия Flamen Dialis, върховен жрец на Юпитер, след като предишното лице на тази длъжност, Мерула, умира по време на Мариевите чистки.^[12] Тъй като носителят на длъжността не само трябва да бъде от патрициански род, но и да бъде женен за патрицианка, той разваля годежа си с Косуция, момиче от богато конническо семейство, с която е сгоден от дете и се жени за дъщерята на Цина Корнелия^[13]

След това, като принуждава Митридат да капитулира, Сула се завръща да се разправи с последователите на Марий. След кампания в цяла Италия той завзема Рим в битката при Колинската врата през ноември 82 пр.н.е. и се самоиздига на длъжността диктатор.; но докато диктаторът традиционно се назначава за шест месеца, мандатът на Сула няма краен срок. Статуите на Марий са разрушени, а тялото му е ексхумирано и хвърлено в Тибър. Цина е вече мъртъв, убит при бунт на собствените си войници. ^[14] Проскрипциите на Сула водят до смъртта или изгнаниеството на стотици негови политически врагове. Цезар като племенник на Марий и зет на Цина е застрашен. Той е лишен от наследството си, зестрата на жена си и своя жречески сан, но отказва да се разведе с Корнелия и е принуден да се крие. Заплахата за него е премахната от семейството на майка му, у което има поддръжници на Сула и от весталките. Сула го освобождава неохотно, казвайки, че у него видял голяма част от чертите на Марий.^[9]

[редактиране] Ранна кариера

Вместо да се завърне в Рим. Цезар се присъединява към армията, служейки под комадването на Марк Минуций Терм в Азия и на Сервилий Исаурик в Киликия. Той служи отлично, като спечелва гражданска корона за участието си при обсадата на Митилена. В мисия до Витиния, за да осигури помощта на Никомедовата флота, той прекарва дълго в двора на владетеля. Разпространяват се слухове за любовна връзка между Цезар и Никомед, които оставят петно за целия му живот. ^[15] По ирония на съдбата загубата на жреческия сан позволява на Цезар да започне военна кариера". Flamen Dialis няма право да докосва кон, да спи три нощи извън собственото си легло или една нощ извън Рим или да поглежда армия.^[16]

През 80 пр.н.е., след две години служба, Сула се отказва от диктатурата, реустановява консулското управление и след като служи като консул, се отдава на частен живот.^[17] Цезар по-късно се подиграва: "Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата."^[18] Той умира две години по-късно през 78 пр.н.е. и е погребан с големи почести. ^[19] Научавайки за смъртта на Сула, Цезар се чувства в безопасност и се връща в Рим. Няма достатъчно средства, тъй като наследството му е конфискувано и си купува скромна къща в Субура, квартал на нисшата класа в Рим.^[20] Завръщането му съвпада с опит на противници на Сула начело с Марк Емилий Лепид да завземат властта, но Цезар не се доверява на Лепид и не участва.^[21] Вместо това се заема с легално адвокатство. Става известен с изкйлючителното си оратоство, придружено от пламенни жестове и приповдигнат тон и с безжалостните си процеси срещу бивши управляващи, прочули се с изнудване и корупция. Дори Цицерон го оценява: "Е, и кого от ораторите...ще поставиш пред него?"^[22] за да овладее изцяло реториката, Цезар плава до Родос през 75 пр.н.е. да се обучава при Аполоний Молон, който е бил възпитател и на самия Цицерон.^[23]

По пътя в Егейско море^[24] Цезар е отвлечен от киликийски пирати и е държан като пленник на Фармакос, едно от Додеканезките островчета. ^[25] По време на целия плен той запазва позицията си на превъзходство. Когато пиратите решават да изискат откуп от двадесет таланта злато, той настоява да искат петдесет. След като откупът е платен, Цезар потегля с флотата си, преследва и залавя пиратите, след което ги заточва в Пергамон. Управителят на Азия отказва да ги екзекутира, въпреки настояването на Цезар, като предпочита да ги продаде като роби. Цезар обаче се връща на брега и ги разпъва на кръстове на своя отговорност, както на шега им обещава по време на плена си. След това стига до Родос, но скоро е отзован обратно в Азия във военна акция, като събира помощен отряд, за да отблъсне нашествие от Понт.

При завръщането си в Рим е избран за военен трибун, първата стъпка по cursus honorum на римските политици. Войната срещу Спартак се състои по това време (73 - 71 пр.н.е.), но до нас не е достигнала информация дали Цезар играе някаква роля в нея. Той е избран за квестор за 69 пр.н.е. той държи реч на погребението на леля си Юлия, вдовица на Марий, и включва изображения на Марий, невиждани от времето на Сула, в погребалната церемония. Собствената му жена Корнелия също умира през тази година. След погребението той заминава за Испания, където служи като квестор под командването на Антисций Вет. Там той попада на статуя на Александър Македонски и осъзнава с недоволство, че сега е на възрастта, на която Александър е притежавал целия свят в краката си, а той Юлий Цезар не е постигнал почти нищо. Удовлетворена е молбата му да бъде освободен от задълженията си и се връща в римската политика. При завръщането си се жени за Помпея, внучка на Сула. ^[26] Избран е за едил и възстановява трофеите от победите на Марий, спорен ход, който показва, че до този момент режимът на Сула все още действа. Цезар организира съдебни процеси срещу облагодетелствалите се от проскрипциите на Сула, но и харчи голямо количество взети назаем пари по различни обществени дейности или игри, засенчвайки своя колега Марк Калпурний Бибул. Също така Цезар е заподозрян в два неуспешни заговора. ^[27]

[редактиране] Цезар по стъпките към бележитост

63 пр.н.е. е събитийна година за Цезар. Той убеждава трибуна Тит Лабиен да повдигне съдебно обвинение срещу оптимата сенатор Гай Рабирий за политическото убийство на трибуна Луций Апулий Сатурнин, извършено преди 37 години. Самият Цезар се самоназначава за еди от двамата съдии по делото. Рабирий е защитаван от Цицерон и Квинт Хортензий, но е осъден за perduellio (измяна). Докато той упражнява правото си да апелира към народа, преторът Квинт Цецилий Метел Целер отлага събранието, като смъква знамето от хълма Яникул. Лабиен може да поднови процеса по-късно, но не го прави: позицията на Цезар е направена и проблемът е изоставен. ^[28] Лабиен ще остане важен съюзник на Цезар през следващото десетилетие.

Същата година Цезар участва в изборите за поста Pontifex Maximus, върховен жрец в римската религия, след смъртта на Квинт Цецилий Метел Пий, който е бил назначен от Сула. Негови опоненти за двама влиятелни оптимати, бившите консули Квинт Лутаций Катул и Публий Сервилий Ватий Исаурикус. Повдигнати са обвинения срещу него в подкупничество от всички страни. Смята се, че Цезар е казал на майка си в сутринта на изборите, че той или ще се заърне у дома като POntifex Maximus или изобщо няма да се завърне, тъй като очаква да бъде изпратен в изгнание поради огромните дългове, които е натрупал, за да ги вложи в кампанията си. Цезар печели въпреки по-голямия опит и реноме на опонентите си. ^[29]С поста Цезар придобива и официална резиденция на Via Sacra.^[20]

Когато Цицерон, който е консул през тази година, разкрива заговора на Катилина да завземе властта над републиката, Катул и останалите обвиняват Цезар в участие в конспирацията. ^[30] Цезар, който е избран за претор за следващата година, взима участие в дебата в Сената как да се процедира с конспираторите. По време на дебата на Цезар е пусната бележка. Марк Порций Катон, който ще стане неговият най-неумолим политически съперник, го обвинява в кореспонденция с конспираторите и настоява съобщението да бъде прочетено високо. Цезар му дава бележката, която разочароващо се оказва любовно писмо от полусестрата на Катон Сервилия. Цезар спори убедително срещу смъртната присъда на конспираторите, предлагайки да бъде заменена с доживотна, но Катоновата реч се оказва решителна и конспираторите са екзекутирани. ^[31] На следващата година е назначена специална комисия, за да разследва заговора и Цезар е обвинен в съучастничество отново. Той се оправдава с показанията на Цицерон, че Цезар му е съобщил всичко, което знае и така един от неговите обвинители, а също и един от членовете на комисията са хвърлени в затвора. ^[32]

Докато е претор през 62 пр.н.е., Цезар подкрепя Цецелий Метел, сега трибун, във внасянето на спорни законопроекти и двамата поради упоритостта са отстранени от длъжност от сената. Цезар се опитва да продължи да изпълнява задълженията си, но е заплашен с насилие. Сенатът се принуждава да го възстанови на длъжност, тъй като той успява да усмирява публичните демонстрации в негова чест. ^[33]

Същата година фестивалът на Bona Dea ("добра богиня") се провежда в дома на Цезар. Не трябва да присъстват никакви мъже, но млад патриций на име Публий Клодий Пулхер успява да се вмъкне, прикрит като жена, отчасти заради съблазнителната жена на Цезар Помпея. Той е призован и обвинен в светотатство. Цезар не дава показания срещу Клодий на процеса, за да не оскърби една от най-влиятелните патрициански фамилии в Рим и Клодий е оправдан след солиден подкуп и заплахи. Въпреки това Цезар се развежда с Помпея, казвайки : "Моята жена трябвало да не бъде извън подозрение". ^[34]

След преторството Цезар е избран да управлява Отвъдна Испания, но е все още затънал в дългове и трябва да удовлетвори кредиторите си преди да замине. Той се обръща към Марк Лициний Крас, един от най-богатите мъже в Рим. В замяна на политическата подкрепа срещу опозиционните интереси на Помпей Крас заплаща част от Цезаровите дългове и става гарант за други. За да избегне превръщането си в частен гражданин и започването на съдебни процеси заради дълговете му, Цезар се оттегля към провинцията преди края на претурата. В Испания завладява Галеция и Лузитания, наричан imperator от войските си, реформира закона за дълговете и завършва управлението си в Испания на голяма почит. ^[35]

Наричан imperator, Цезар има право на триумф. В същото време той иска да се кандидатира за консул, най-старшата магистратура в републиката. Ако той празнува триумф, ще остане войник и ще стои извън града до церемонията, но за да участва в изборите, той трябва да изостави командването и да влезе в Рим като обикновен гражданин. Цезар не може да направи и двете едновременно. Той моли сената за позволение да се бори в изборите in absentia, но Катон възспира предложението. Изправен пред избора между триумф и консулат, Цезар избира консулат. ^[36]

[редактиране] Първи триумвират

През лятото на 60 г. пр.н.е. между Цезар, Помпей и Марк Лициний Крас (застъпник на интересите на конническото съсловие, той е привърженик на Сула и по неговото управление натрупва огромни богатства) е сключено споразумение, известно под наименованието Първи триумвират. Те образуват неофициален съюз и се задължават да си помагат. Плутарх правилно определя коалицията като “истински държавен преврат за унищожаване властта на аристокрацията“. За консервативно настроения Варон обединението е “триглаво чудовище“.

През 59 пр.н.е. Цезар омъжва дъщеря си Юлия за Помпей и чрез сключения династически брак укрепва триумвирата. Безсилни да се борят срещу тримата мъже, сенатските кръгове са принудени да отстъпят. Първият успех на съюзниците е избирането на Цезар за консул през 59 пр.н.е.. Най–напред, за да снабди с дялове ветераните на Помпей Велики, Цезар провежда аграрен закон. Той издейства да се разпределят между тях обществените земи в Кампания, а в случай, че и те са недостатъчни, е поставено да се закупят други терени в Италия за сметка на доходите, които постъпват от източните провинции. Със силата на закон са утвърдени и всички разпоредби, които Помпей издава на Изток. В интерес на конниците , които поддържат Крас, Цезар намалява с една трета сумата, необходима за откупуването на данъците за провинция Азия. За себе си (след изтичането на консулския мандат) успява да уреди назначението за наместник в провинциите Цизалпийска и Трансалпийска Галия за срок от 5 години. Разходите в предизборната борба, пръскането на пари при търсенето и печеленето на привърженици – всичко го вкарва в големи дългове. Но целта е не само богатството. Пред този далновиден човек изведнъж се разкрива шанса да изгради име на пълководец, да спечели верността и предаността на предвожданите легиони. Той мисли в далечна перспектива и вижда как в борби с келти и германи създава и укрепва римските провинции на Запад, за да затрие славата от източните експедиции на “новия Дионис“ на новия Александър“ , на най – големия си съперник - Помпей Велики.

Взетите от Цезар мерки и проведените закони удоволетворяват желанията на широките кръгове на населението, печелят симпатии и водят до разширяване на неговото политическо влияние. Преди да замине за Галия , той има грижата да изгради и укрепи стабилен авторитет в Рим и в тази насока използва лично задължения му народен трибун за 58 пр.н.е. – Публий Клодий Пулхер. От своя страна той нанася сериозен удар на най – ревностните представители на сенатската олигархия, в това число и на личните врагове на Цезар – Цицерон и Катон Млади. С покрепа на народното събрание ораторът е обвинен, че противно на закона, т.е. без следтвие и съд, предава на смърт съмишлениците на Катилина, заради което е изпратен в изгнание, а имуществото му е конфискувано. Известният с честността си Катон Млади също е отстранен под предлог, че трябва да поеме изпълнението на мисия на остров Кипър.

Клодий организира престъпни отряди, съставени от роби, гладиатори и най–долните слоеве на градските плебеи, и чрез тях започва да тероризира града.

На следващата 57 г. пр.н.е., сенатската групировка му противопоставя Тит Аний Милон, който действа в нейна защита със същите средства и методи. Форумът и улиците на Рим са сцена на кървави схватки.

През 56 пр.н.е. покоряването на Галия може да се смята за привършено. Там Цезар умело използва разногласията и постоянните междуособни войни между отделните племена, които възпрепятстват обединяването и създаването на единна държава, и с подкрепа на голяма част от сената завладява територии чак до бреговете на река Рейн. Пръв от римляните преминава с войски на десния му бряг и престоява там 18 дни в преследване на германите. После стига и до Атлантическия океан.

За да демонстрира силата на римското оръжие, с два легиона Цезар извършва десант и сполучливи акции в Британия – които правят голямо впечатление в Рим. В скоро време Галия е обложена с ежегоден данък на сума от 40 млн. денари. Огромната плячка – стада добитък, скъпоценни метали, хиляди роби, предизвиква удивление и възторг във вечния град. Със специално постановление на сената, започват празненства които траят 15 дни.

В Галия Цезар получава всичко, към което се стреми – слава, войска, пари. Известността му расте за сметка на останалите двама триумвири, а победите извисяват неговия престиж. Паралено с това огромните средства, с които разполага, му дават нужното самочувствие не само зорко да следи политическите събития в Рим, но и да ги контролира. Той щедро финансира привърженици и противници, и пръска големи суми за своите намерения.

По този начин към средата на 50–те години на I век пр.н.е. съюзът на триумвирите започва да се разклаща и изглежда някак нестабилен. Симптомите са показателни защото старото съперничество между Помпей и Крас се събужда отново и отношенията им се напрягат до крайност. На свой ред и двамата се боят от сполуките на Цезар и се страхуват от засиленото му въздействие. Що се отнася до Сената и оптиматите, те също изострят върховете на нападките и подклаждат огъня на зародената връжда и на взаимната завист. Цезар полага огромни услилия за да се преодолее кризата.

През 56 г. пр.н.е. в град Лука, в северна Етрурия, става срещата между тримата гиганти. Тя преминава в необикновено тържествена обстановка и заздравява обединението. Именно на нея се взема решение Крас и Помпей да се кандидатират за консули за 55 пр.н.е. и тогава се разделят сферите на влияние в държавата. Крас се стреми да стане наместник в провинция Сирия за следващите 5 години и, в поход и война срещу партите, да спечели лесна слава и голямо богатство. Помпей държи на испанските владения, които ca сигурна материална база и там под негово ръководство действа силна войска. Цезар разбира, че положението му е все още недостатъчно солидно и се нуждае от нови назначения в Галия.

По тези въпроси се споразумяват и тримата на срещата. Разделянето на властта означава практическото ликвидиране на републиканските учреждения. В значителна степен сенатските декрети и постановленията на народното събрание вече се дитктуват от волята на триумвирите. Заедно с това е очевиден опитът за противопоставяне между популари и оптимати, тъй като така двете групировки от самосебе си се изтощяват.

След заемането на тримата мъже с непосредствените задачи, Рим остава в плен на движенията на Клодий и Милон. Уличните битки между тях са постоянни, положението се влошава с всеки изминал ден. Във външнополитическо отношение държавата също се намира в затруднение. Във войната с Партия Крас, който мечтае да повтори походите на Александър III Велики на Изток, търпи загуби, армията му е разбита, а той убит. Фактически със смъртта на Крас Първият триумвират се разпада.

Цезар има достатъчно сериозни грижи с въстаналите гали и особено с предводителят им Верцингеторикс, който обединява всички племена. След много премеждия Цезар спечелва битката при Алезия, а падането на крепостта води до разцепването на крехкото единство на организацията и до неизбежната и гибел. Победата окончателно завоюва Галия за римляните.

По същото време Помпей Велики, който остава в Италия, все повече влияе върху държавните работи и се превръща в едноличен управник на страната. През 52 г. пр.н.е. за пръв път в римската история той е избран за консул без колега, т.е. получава сам висшата правителствена власт и съсредоточава значителни прерогативи в свои ръце. Така е, защото държи още проконсулството в испанските провинции и извънредните пълномощия за снабдяването за Рим с продоволствие. Подобно странно и необикновено обединяване на длъжности – трудно и невъзможно преди, се превръща в прецедент за бъдещето. Просто необходимостта от твърда ръка, която трябва да ликвидира пълзящата анархия в града, принуждава сенатската олигархия да го подкрепи. За нейните намерения той е много по–удобен от Цезар – кумира на популарите.

За кратко време Помпей се справя с терористичните отреди на Клодий и Милон, успокоява населението, осигурява относително стабилното съществуване и подобрява снабдяването с храни. Сега датира и началото на неговото сближаване с оптиматите. От тази позиция (особено след смъртта на жена му, която довежда до засилването на влиянието върху него на цезаровите врагове) той се опитва да отстрани от политическия хоризонт своя единствен противник – Цезар. Посочените тенденции предопределят борбата на живот и смърт между двамата.

Една от първите задачи на Помпей, за да се добере до първенството в държавата, е да прокара закон, който забранява на Цезар да се кандидатира за консул, преди да разпусне легионите и да представи отчет за делата си в Галия. Положението е напрегнато, защото армията на първия е разквартирувана в далечна Испания, докато тази на втория заплашително лагерува в Северна Италия. Без да се колебае, сенатът веднага издава постановление новопристигналият пълководец да върне своите пълномощия, което ще рече да предаде властта там, т.е. да освободи войските и да му се назначи приемник в Галия. Въпреки че народните трибуни (Марк Антоний и Квинт Касий) налагат „вето” върху приетото решение, оптиматите не се съобразяват с него. Без да държат сметка за нарушаването на техните права, те ги принуждават да напуснат Рим, за да отидат при Цезар и същевременно допънително насърчават Помпей в събирането на бойни единици.

[редактиране] Гражданската война

За Цезар дилемата е сложна. Той трябва или съвсем да се откаже от политическа дейност, или да подеме въоръжена борба. Решението не търпи отлагане и на 10 януари 49 пр.н.е., със съдбовните думи "Жребият е хвърлен" , пълководецът неочаквано пресича реката Рубикон – административна граница между Цизалпийска Галия и Италия. Нарушаването на закона е мотивирано като дълг за отмъщение на поруганите права на народните трибуни. По този начин вината за войната се прехвърля върху противниците.

Помпей не може да противодейства, тъй като по това време главните му сили се намират в Иберия. Заедно с по–голяма част от сенаторите той избягва в Гърция. Независимо от форсирания марш на армията, Цезар не успява да попречи на това, но вече цяла Италия и Рим са негово притежание. След бягството на предводителя останалите в страната помпеански отряди се предават и се присъединяват към победителя, който за разлика от Гай Марий и Сула се отнася сравнително снизходително дори към своите отявлени противници. Цезар набързо организира живота в града, присвоява държавната хазна и се отправя за Испания. Както сам заявява, след като е "разбил пълководец без войска", този път "отива да разбие войска без пълководец". С ненадейно нападение срещу испанските легиони на съперника той осуетява тяхното нахлуване към Италия, принуждава ги да капитулират и ги включва в състава на собствените си сили . При завръщането си в Рим военачалникът получава дори диктаторски пълномощия , но заема длъжността едва единадесет дни, през които окончателно възстановява правата на всички проскрибирани и провежда изборите за консули .

Към края на 49 г. пр.н.е., именно като консул, Цезар заминава за Гърция и дебаркира в Епир за последната схватка.

Първоначално всички предимства са на страната на Помпей. Той разполага с грамадна армия, със значителни парични средства, със силен флот, но действа мудно. По всякакъв начин е забавян и от сената, който почти в пълен състав заема главната му квартира, намесва се в заповедите, непрестанно променя и критикува и безконечно обсъжда подробности. Въпреки всичко в битката при Дирахий победата е на тяхна страна, неуспехът на противника е сериозен, загубите са значителни, а оттеглянето в Тесалия е задължително.

Но през лятото на 48 пр.н.е. край град Фарсала, двете войски застават отново една срещу друга. Силите на Помпей осезателно превъзхождат по численост съперника. Срещу 40 000 бойци Цезар противопоставя 27 000, а срещу 6000 конници – 2000. Като узнава обаче за превъзходството на вражеската кавалерия, той съсредоточава един отбран отряд перпендикулярно на фронта на войските със задачата да атакува едва тогава, когато неприятелските ескадрони принудят неговите да отстъпят. Битката се води на морския бряг, като двете армии са една срещу друга. От едната им страна е морето, а от другата в засада изчаква отрядът на Цезар съставен от стрелци с лъкове и прашки. При опита на конницата на Помпей да заобиколи фланга на Цезар, тя е посрещната от стрелците на Цезар. Те с такава ожесточеност атакуват конниците, че ги принуждават съвсем скоро да побягнат. Приложената тактическа изненада решава изхода на битката, защото след като започва преследването на противниковите конници, които се оттеглят, легионите на Цезар се оказват във фланг и тил на враговете и ги обръща в бягство.

След загубата отначало Помпей се укрива на остров Лесбос, а оттам се прехвърля в Египет с надеждата да намери помощ и подслон при лично задължения му владетел. Ала новината за поражението изпреварва събитията. За да спечели благоволението на победителя, още със слизането на брега египетският цар Птолемей XIII (51 – 47 г. пр.н.е.) предателски го убива. По–късната римска политическа традиция представя Помпей като мъченик, който се жертва за свободата на Републиката, но едва ли твърдението съдържа някаква доза истина и по–скоро тя е изкуствено изопачена и съвсем не съвпада с действителните стрмежи – да се превърне в едноличен господар, подобен на елинистическите монарси, чийто прототип е героическата фигура на Александър III – неговия идеал.

На третия ден след злощастния край Цезар пристига в Александрия. В подхванатата династическа свада между Клеопатра VII и малолетния фараон – неин брат, но и съпруг, той вече има основания да вземе страната на младата и очарователна царица. Макар и да не липсва романтика в отношенията им, сделката между тях е добре обмислена. Клеопатра се стреми да използва римската войска, за да завземе властта, а пък Цезар се надява да получи необходимите огромни средства, за да осъществи своите честолюбиви планове и едновременно да си осигури доверен поддръжник в по–нататъшната борба срещу помпеанците на Изток .

Неприкритата и дори изтъкната позиция предизвиква спонтанното избухване на въстание против римляните. То сериозно заплашва да подкопае непоклатимостта на тяхното господство, особено когато бунтовниците се оказват на прага да пленят корабите на военния флот. За да не попадне в ръцете на размирниците, пълководецът заповядва да го запалят. По време на пожара изгаря и част от прочутата Александрийска библиотека. Справянето с извънредната ситуация, където всичко се крепи на косъм, става само благодарение на бойните подкрепления, които пристигат навреме от Мала Азия. После нещата приемат обичайния си ход. Цезар печели сражението над египтяните в открита битка, а заедно с това и престола за Клеопатра.

Престоят в Египет предоставя на враговете му шанса отново да предявят претенции и да се заредят с енергия. При създадените благоприятни условия от гражданската война между римските военачалници, на свой ред Фарнак (63–47 г. пр.н.е.) – синът на Митридат VI Евпатор, се стреми да уголеми тесните граници на боспорското царство и решава да възвърне загубеното от баща си. Той успява да завземе дори Витиня и със силна армия и флот заплашва Азия - най–важната от източните провинции на Републиката. С необикновена бързина Цезар пристига от Александрия и без особени затруднения разгромява Фарнак, който загива по време на бягство. За своя успех самохвално се обажда на един приятел с лаконично писмо от три думи: „Дойдох, видях, победих.”

След уреждането на азиатските дела Цезар се завръща в Рим. Той заварва града във влошено икономическо състояние. За сметка на поскъпването на живота стойността на парите пада и отново на преден план застава въпросът за дълговете. Той е изключително актуален, а градските плебеи настойчиво държат на касацията им. Частичното уреждане не проблема, а не тяхното окончателно анулиране, не удовлетворява нито длъжниците, нито кредиторите и вълненията прерастват в два последователни бунта. Притиснат от нови външнополитически затруднения Цезар е принуден да отмени задълженията на най–бедните за срок от една година, както и да премахне натрупваните лихви. Той успокоява и недоволството сред легионерите, като със средствата, иззети и конфискувани преди всичко от Помпей, раздава обещаните, но изостанали заплати.

Докато пълководецът се намира на Изток, а след това възстановява реда в Рим и укрепва положението си в Италия, помпеанците съсредоточават сили в Африка. Там се събират значителни военни контингенти и успяват да издействат поддръжката на нумидийския цар Юба. Въпреки своята мощ и числения превес над врага, през 46 пр.н.е., при Тапс след дълга и кръвопролитна битка те понасят ново поражение от преминалия в настъпление противник .

Най–продължително се съпротивлява Утика, където командването се води от Катон Млади. Когато разбира, че всичко е безнадеждно, най–убеденият привърженик на старата аристократична република предпочита да се самоубие. След капитулацията логично се предават и останалите градове на Африка. Във въпросните събития местният владетел е застигнат от смъртта, а Нумидия е превърната в Римска провинция под името Африка Нова.

[редактиране] След гражданската война

При завръщането си в Рим Цезар отпразнува четири триумфа за победите си в Галия, Египет, Азия и Африка. Но страната все още не е умиротворена, а кошмарът продължава и краят му не се вижда. Този път синовете на Помпей – Секст и Гней, подемат глави и започват действия в Испания. Сражението става край селището Мунда и за него военачалникът пише до сената, че ако в други боеве се е сражавал за победа, то тук се бори за своя живот. Въпреки всичко щастието е на негова страна. В схватката Гней е убит, а Секст избягва в Северна Испания. Тържеството на Цезар е пълно. В резултат на гражданската война (49–45 г. пр.н.е.) републиканският строй в държавата се променя съществено със скритата цел да се подмени окончателно с пълновластно и еднолично управление, сигурно опряно на легионите. Посочената тенденция проличава ясно след кампанията при Тапс, когато през 46 г. пр.н.е. Цезар приема от народа и сената титлата диктатор, най –напред за десет години, а после, през 44 г. пр.н.е. – за цял живот. Без съмнение за него се дължи утвърждаването в обществото на принципа едно и също лице да може да изпълнява едновременно наколко длъжности.

От 48 пр.н.е. вече всяка година той е избиран за консул. Пак оттогава последователно получава и трибунските прерогативи. От 46 г. пр.н.е. му е възложена префектурата на нравите, която по същество обозначава качеството цензор. Още от 63 пр.н.е. е и велик понтифекс. Сдобива се и с титлата „баща на отечеството„, а званието "император" влиза в състава на името му и сочи неговата лична връзка с войската.

От тази позиция Цезар има решаваща дума по въпросите за войната и мира, разполага с възможността да определя кандидатите за магистрати и да се разпорежда самоволно с обществената хазна. Подобно голямо натрупване на пълномощия в ръцете на един човек и придобитите без какъвто и да е ред почетни титли са несъвместими от гледна точка на републиканските норми, противоречат на цялата държавна практика, но създават за Цезар изключително положение и го превръщат в монарх, който не подлежи на контрол. Нещо повече, всичките му действия подсказват че по същество той смята строя за негоден и се готви за коренни промени, но така, че на външен вид нещата да останат привидно същите.

По време на управлението на доживотния – "вечен"диктатор, народните събрания, които продължават да се събират по обичай, изгубват политическото си значение. Така е, защото Цезар свободно се ползва от правото на препоръка за заемането на различните длъжности. Неговите предпочитания се гласуват с послушание и фактически изборите на отделните лица се подменят с тяхното назначаване. Сенатът също е реорганизиран и съставът му е увеличен на 900 души, много от които са хора без аристократичен произход, военачалници от армията, лично задължени на Цезар и дори негови освободени роби.

Намерението е най–висшият държавен орган да се превърне в правителствено учреждение на цялата страна, а не само на Италия и на Рим. За да се тушират контрастите с провинциите се предвижда навсякъде да се създаде слой от население, което да има права на римски граждани и тези достойнства по възможност да се получат по–скоро от провинциалните жители. Освен това Цезар съвсем не отстоява убеждението, че армията трябва да се комплектува изключително от пълнокръвни римляни. Напротив, в нея трябва да участват всички боеспособни части от различните краища, т.е. освен от тях, тя да се попълва с войници например от Галия, Мала Азия, Испания, за да се превърне в могъщ страж на световна държава.

За да демонстрира личната върховна власт, на която Цезар гледа като на наследствена институция, той се явява навсякъде в пурпурна тога на триумфатор и с одежда, която съгласно традицията носят римските царе. Диктаторът получава разрешение от сената да седи на златното курулско кресло. Любопитно е как в сибилинските пророчески книги е открито предсказание, че победата на Изток срещу партите може да се спечели само от човек с владетелски достойнства. По този повод в началото на 40 пр.н.е. два пъти Марк Антоний се опитва да го увенчае с царска диадема пред тълпата, събрана в театъра, но Цезар демонстративно я отблъсква. Овациите нямат край, тъй като мнозинството от населението продължава да споделя републиканските настроения, а и времето за кардинално преустройство е още далеч.

Цезар полага не малко усилия да внесе ред в данъчната система и да установи стабилност в държавата. За да намали бездомната и безработна беднота, изселва 80 000 градски пролетарии в колониите. По–късно предлага и закон за самоуправлението на италийските градове. Прокарва също постановление за строго наказание на лицата, виновни за изнудване на провинциалното население. Основната му грижа е да заздрави отношенията си с победената аристокрация и поради тази причина амнистира някои от своита бивши противници и дори им издейства различни постове.

Той се отказва от демагогска политика и провежда някои мероприятия в съответствие с възгледите на оптиматите. Ето защо числото на гражданите, които имат право да получават безплатно жито, изведнъж намалява от 320 000 на 150 000 души. Основната цел, която преследва чрез система от реформи, е да се подготви сливането на Рим и на провинциите в монархия от елинистически тип. От този момент нататък вечният град трябва да запази само значението си на средище на световна и велика сила – да се превърне в резиденция на самодържеца. В този смисъл дори се подозира, че Цезар замисля преместването на столицата в Александрия или в старата Троя (Илион).

[редактиране] Убийство и последствия

Новата социална политика, нарушаването на републиканската конституция отстраняването на държавните магистратури на множество оптимати и накрая едноличното господство печелят с годините редица врагове. Олигархията така и не иска да отстъпи без бой вековните си съсловни привилегии. Срещу Цезар е организиран заговор, в който участват повече от 60 сенатори. Те търсят удобен случай да му отмъстят за всичко причинено и да го погубят. Предводители на съзаклятниците са Гай Касий Лонгин и Марк Юний Брут.

Планът за покушението е разбработен подробно и на 15 март 44 пр.н.е. на заседание на сената Цезар пада мъртъв под ударите на бунтовниците – по ирония на съдбата пред статуята на Помпей. Присъстващите се разбягват, а паниката се предава на населението. Така човекът, който показъл как републиката може да стане империя бил убит. Вместо тържествено да обявят възстановаването на републиканския строй, разтревожените и уплашени похитители се оттеглят на хълма Капитолий и там се укрепват.

След убийството на Цезар нито една от страните, които се домогват до властта, не установява сериозно надмощие и всяка търси да се осигури с въоръжени сили. Създаденият своеобразен политически вакуум се отличава с безпомощност и с липсата на перспективи за действие. Най–приемливо е компромисното решение, предложено от Цицерон, а именно Цезар да не се обвинява за установената „тирания„ да се признаят за легитимни всичките му разпореждания, а подбудителите да останат безнаказани и да получат пълна амнистия.

Според приетото постановление тялото на диктатора е изгорено на форума. След приключването на обреда недоволната и възбудена тълпа се люшва в пристъп на отчаяна екзалтация да руши и гори жилищата на оптиматите, докато най–накрая умората надделява над хаоса. Впоследствие на мястото на кладата е издигнат олтар, върху който се извършват жертвоприношения за гения на Цезар – обявен за „божествен„.

Постигнатото между отделните групировки споразумение се оказва нетрайно. В Италия започва ожесточена борба между най–близките съподвижници на Цезар – Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (от старинен патрициански род, но ограничен и посредствен човек), и сената, начело с Цицерон. В разгара на схватката на сцената се появява и Гай Октавиан. По силата на завещанието на покойника и в качеството на син на негов братовчед той става наследник на огромното му състояние.

[редактиране] Съчинения

Макар че за повечето хора Цезар е познат повече като пълководец и държавник, той е един от най-прочутите римски писатели. Автор на многобройни съчинения, от които до наши дни са се запазили само „Записки за галската война“ (латински: Commentarii de bello Gallico) в 7 книги и „Записки за гражданската война“ (латински: Commentarii de bello civili) в 3 книги - исторически мемоари, отразяващи завладяването на Галия през 58-52 пр.н.е. и участието на Цезар в гражданската война през 49-48 пр.н.е. Неговите съчинения са пример за изучаващите латински език. Езикът на тези съчинения се счита за образец на класическия латински, а стилът е ясен и непретенциозен.

Останалите съчинения на Цезар са ни познати единствено като заглавия или в незначителни фрагменти: трагедия „Едип“; поема „Пътят“ за похода си в Испания; филологическо изследване „За аналогията“ в 2 книги (посветено на Цицерон); астрономически трактат „За звездите“, в който разглежда въведения от него Юлиански календар; „За птицегаданията“ в поне 16 книги; речи; стихове на латински и старогръцки език; писма; „Сборник с мъдри мисли“.

[редактиране] Жените на Гай Юлий Цезар

• Корнелия - дъщеря на влиятелния консул Цина ( Lucius Cornelius Cinna). Бракът с Цезар продължава 17 години, имат дъщеря Юлия.
• Помпея - по-млада от Цезар с 14 години, изгонена за изневяра, която предизвиква голям скандал в Рим.
• Калпурния - съпруга на Цезар, дъщеря на бъдещия му противник Помпей.
• Клеопатра-последната съпруга на великия Цезар,от от когото има един син-Птолемей Цезар.След дългите разправии между Цезар и обявения от него за наследник Гай Октавиан (племенник на Цезар,осиновен от него след смъртта на родителите му)кой е истинският наследник,Цезар признава сина си Птолемей Цезар,впоследствие на което се заражда бунт от страна на Сената и политическото убийство.

[редактиране] Други

• В Успоредни животописи Плутарх описва живота на Цезар паралелно с този на Александър Македонски
• В книгата си ,,Спомени за Клеопатра"писателката Маргарет Джордж описва живота на египетската царица и Юлий Цезар.

[редактиране] Външни препратки

• Диктатура на Цезар и неговата смърт
• Плутарх: Животът на Юлий Цезар (на английски)
• Светоний: De Vita Caesarum, Divus Iulius (на английски)
• Произведенията на Цезар на латински, италиански и английски