Цигулка

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Цигулката (италиански violino, умалително от viola, френски violon, английски violin, немски Geige, руски скрипка) е струнен лъков музикален инструмент с четири струни, настроени на квинта. Тя е най-малкият инструмент от групата на цигулковите инструменти, в която влизат още виола, виолончело и контрабас.

[редактиране] Устройство

Цигулката се състои от резонаторна кутия (корпус), шийка с гриф, охлюв с ключове, столче (магаренце), струнник, „душичка“ и четири струни; лъкът ѝ е дълъг 75 см. От класическите инструменти цигулката е единственият, който има българско наименование.

Корпусът е с форма на две извити навън стремена (горно и долно) и едно извито навътре (средно). Той се състои от заоблена долна дъска (изработена предимно от явор), също така заоблена горна дъска (смърч или червена ела) с два f-образни звукови отвора (ефове)

и вертикални странични дъски или царги (явор). От значение за резонаторната способност са жилките на дървото, ето защо горната дъска се изработва от надлъжния разрез на ствола, а долната - от сегмент на напречния разрез на ствола. За по-добра акустика дървото трябва да е добре изсушено (общото тегло на цигулката е ок. 400 г.) Горната и долната дъски имат жлебове с кантове и издаден ръб поради по-голямото налягане.

Грифът е дървена пластина от абанос. Чрез притискането на струните към нея се определя височината на тона.
Струните в миналото са били изработвани от биологични материали, предимно животински черва. Днес се използват по-често полиетиленови (перлонови) или метални струни.
Сам по себе си лъкът, чиято тетива се изработва от косми на конска опашка или полиетиленови влакна, не е част от цигулката, но е изключително важен за звукоизвличането.

Майсторите, изработващи цигулки, се наричат лютиери.

Цигулката има диапазон от „сол” на малка октава до „до” на четвърта октава. Музиката, писана за този инструмент се нотира на цигулков ключ (ключ сол).

[редактиране] Звукоизвличане

Основният начин на звукоизвличане е чрез притискане с пръстите лявата ръка на съответната струна към грифа, като междувременно тя се заставя да вибрира от движението на лъка (той се води от дясната ръка). Трябва да се отбележи, че нерядко лъкът заставя да вибрират повече от една струна.
Възможен е и вариант, при който струната не се притиска към грифа, а само се докосва. В този случай вибрират и двете части на струната, тези от двете места на докосването. Звуковият ефект напомня изпълнение на духов инструмент и заради това се нарича „флажолет”.
Звукоизвличането, при което струната се заставя да вибрира не посредством лъка, а чрез издърпване на струната с пръсти, както при китарата, се нарича „пицикато”.

[редактиране] История

Цигулката има своите прототипи в древните музикални инструменти на Европа и Близкия изток. В съвременния си вид съществува от 16 век, като в този си вид е утвърдена в Италия. Оттам са и най-прочутите фамилии на майстори-лютиери – Амати, Гуарниери и Страдивари, чиито инструменти са най-ценените днес.

От самото си начало цигулката се използва като част от камерен или по-голям инструментален състав (оркестър), както и като солов инструмент. Към 18 век вече се оформят основните музикални форми – соловата соната и цигулковия концерт. Често цигулката се използва напълно самостоятелно – например „Партитите” на Йохан Себастиан Бах, „Капричиите” на Николо Паганини и др. Цигулката е основен инструмент в симфоничния оркестър и камерните състави – квартети, квинтети и др.