Николай Бердяев

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Николай Бердяев Руски философ

Роден:	6 март 1874 Киев, Украйна
Починал:	23 март 1948 Париж, Франция

Николай Александрович Бердяев е руски философ и публицист. Заедно със Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и др., Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско религиозен ренесанс”

[редактиране] Биография

Роден е в потомствено аристократично семейство. Детството си прекарва в Киев, където по-късно получава военно образование в Киевския кадетски корпус. През 1894 г. постъпва в Киевския университет, където започва да изучава естествени науки, но след първата година на обучението си се прехвърля в юридическия факултет. През 1898 г. е изключен от университета заради участието си в социалдемократическото движение (младият Бердяев за кратко се увлича по марксизма). Изпратен е за един месец в затвора, следва заточение. В първите години на 20 век Бердяев вече окончателно се обръща към идеите на религиозната философия. Започват публицистичните му изяви.

След революцията от 1905 г. Бердяев подлага на силна критика различните „леви” и „десни” радикални течения в Русия. Особено остър е към болшевизма, критика, която се засилва в по-късния му период. Специфично е отношението му към политическите събития. От една страна, той смята падането на монархията в Русия за закономерно и неизбежно, но от друга се придържа към монархически позиции. След т. нар. „Октомврийска революция”, Бердяев, който принципно не е съгласен с тезите на болшевизма, развива усилена дейност – изнася публично лекции, става един от лидерите на Общоруския писателски съюз, на други обществени организации. Тази дейност се прекратява през 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия. Следващите две години прекарва в Берлин, вече световноизвестен като философ. В германската столица той завързва близко приятелство с Освалд Шпенглер, Макс Шелер, Херман фон Кайзерлинг. Последните си години Бердяев прекарва в Париж.

[редактиране] Философия

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев” е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза в нито решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на Православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Въпреки да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило” в самопознание”, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материеал по пътя към самопознанието.