Сергей Булгаков
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
||||||||
Сергей Николаевич Булгаков е изтъкнат руски философ, богослов и икономист, един от представителите на т. нар. „руски философско-религиозен ренесанс” от началото на 20 в. наред с Владимир Соловьев, Николай Бердяев, Павел Флоренски, Лев Карсавин, Семьон Франк и др.
Съдържание |
[редактиране] Биография
Детството си Булгаков прекарва из родните си места в Орловска област на Русия, където (в Орлов), завършва духовна семинария. Магистърска степен получава в Юридическия факултет на Московския университет, след което е избран за редовен професор в Киевския политехнически институт (1901 г.) През 1906 г. се завръща в Москва като частен доцент в Московския университет. Избран е за депутат в Държавната дума, където обаче не играе съществена роля. След Октомврийската революция, през 1918 г., приема свещенически сан. Комунистическият режим принуждава Булгаков да емигрира и след кратък престой в Истанбул и Прага, през 1925 г. той се заселва трайно във Франция и през 1925 г. вече е професор в православния руски богословски институт в Париж, който се намира под юрисдикцията на Руската задгранична православна църква.
[редактиране] Развитие на философските възгледи
Още като ученик в семинарията, Булгаков преживява религиозна криза и започва да се увлича от марксизма и по специално в частта му, засягаща политическата икономия. В пространната си дисертация „Капитализмът и земеделието”, той защитава универсалността на марксическите стопански закони. Постепенно обаче започва да възприема това учение като несъстоятелно и под въздействието на религиозни мислители като Владимир Соловьев, Фьодор Достоевски и Лев Толстой, както и при анализа на гносеологията на Имануел Кант, се връща към религиозния мироглед. В произведението си „Християнският социализъм” (1903 г.) все още се опитва да съгласува двете идеологически концепции – религиозната и марксическата, но скоро изоставя този подход и окончателно се завръща към религиозното мислене. В ”Двата града” (1911 г.) той вече открито се противопоставя на марксическия материализъм. Моралните и интелектуалните етапи, които е преминал по този път, описва в сборника „От марксизъм към идеализъм” (1904).
Централно място в зрелите възгледи на Булгаков заема софиологията, която разработва в многообразните ѝ аспекти – от икономическите теории до мистическите и съзерцателни умозрения. Булгаков възприема София като „идеална основа на света”, „световна душа”, „нетварен вечен образ”. Онтологичното единство на света се съдържа в метафизически непрекъснатото му изпълване със София. Сам по себе си светът е вторичен и не е тъждествен с Бога, но при все това притежава собствена божественост, която е тварната София. Човек е също така осъществяване на София, както и всеки друг феномен – обществото, икономиката, историята. Софиологическите възгледи на Булгаков са вече окончателно оформени в „Светлина невечерна” (1917 г.), развиват се в по-късните му произведения „Ипостас и ипостасност” (1925 г.), „Неизгарящата къпина” (1927 г.), „Глави за троичността” (1928 г.) Окончателната им разработка е в трилогията (наричана още условно „София – Премъдрост Божия” – под това име се издава на повечето европейски езици. За отбелязване е, че и до днес тази трилогия няма руско издание), съдържаща произведенията „Агнец Божий” (1933 г.), „Утешителят” (1936 г.) „Невестата на Агнеца” (1945 г.) Софиологическото учение на Булгаков е осъдено през 1935 г. от Московската патриаршия, но възникналият „спор за София” и до днес не е намерил окончателно решение в богословските среди.
