Макс Фриш

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Макс Фриш швейцарски писател

Роден:	15 май 1911 Цюрих, Швейцария
Починал:	4 април 1991 Цюрих, Швейцария

Макс Фриш (на немски Max Frisch) е швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект. Роден е в Цюрих в семейството на архитект-строител.

[редактиране] Живот

Отначало Макс Фриш изучава германистика. Но след като през 1933 г. в Германия на власт идва Хитлер, Фриш се изпълва с неудовлетворение към хуманитарните дисциплини, прекъсва следването си и става журналист на свободна практика. Пътува из Чехословакия, Унгария, Сърбия, Босна, Далмация, Турция; обикаля пеш из Гърция и опознава нейните старини.

[редактиране] Творчество

През 1934 г. Макс Фриш публикува първата си книга - романа "Юрг Райнхарт". Изживява мирогледна криза, решава да скъса с литературата и да се отдаде на "положителна" професия. Така през 1936 г. Фриш започва да следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, дипломира се и дълго време работи като квалифициран архитект. Междувременно за романа си получава авторитетната литературна награда "Конрад Фердинанд Майер" на град Цюрих (1938). И въпреки решението си да изостави литературата, продължава да пише и публикува първия си значителен роман "Мъчни хора" (1943).

В Цюрихския драматичен театър е поставена и първата му пиеса-реквием "Ето че те отново пеят" (1945). Следват драмите "Санта Крус" (1946), "Когато войната свърши" (1949), "Граф Йодерланд" (1951) и големият му световен успех - комедията "Дон Жуан или Любовта към геометрията" (1953).

Слава на белетрист му донасят романите "Щилер" (1954), "Хомо Фабер" ^[1] (1957) и "Ще се нарека Гантенбайн" (1964). През последните години на живота му вниманието привлякоха повестта му "Монтаук" (1975), драмата "Триптих" (1978), както и повестите "Човекът се появява през холоцена" (1979) и "Синята брада" (1982).

В творчеството си писателят разглежда отчуждението на съвременния човек от света, от себеподобните и от самия себе си, загубата на индивидуалната самоличност и нравствени устои, като излага възгледите си на хуманист и моралист.

↑ Homo faber е философско понятие, коeто буквално означава "човек ковач". Изведено е от сентенцията на Апий "Faber est suae quisque fortunae!" - "Всеки е ковач на своето щастие!".

[редактиране] Влияние

Макс Фриш е удостоен с редица други литературни отличия, между които наградата "Вилхелм Раабе" на град Брауншвайг (1955), престижната литературна награда "Георг Бюхнер" (1958), "Голямата художествена награда на град Дюселдорф" (1962), "Литературната награда на град Йерусалим" (1965), наградата "Фридрих Шилер" на провинция Баден-Вюртемберг (1965), Голямата швейцарска награда "Шилер" (1973) и наградата "Хайнрих Хайне" на град Дюселдорф (1989).

В чест на писателя град Цюрих учредява през 1998 г. литературната награда "Макс Фриш".

[редактиране] Библиография

[редактиране] Проза

Jürg Reinhart. Eine sommerliche Schicksalsfahrt, Roman, 1934
Antwort aus der Stille, Erzählung, 1937
Blätter aus dem Brotsack. Geschrieben im Grenzdienst 1939, 1940
J'adore ce qui me brûle oder Die Schwierigen, Roman, 1943
Bin oder die Reise nach Peking, 1945
Tagebuch mit Marion, 1947
Tagebuch 1946–1949, 1950
Stiller, Roman, 1954
Achtung: die Schweiz, Ein Pamphlet, 1955
Homo faber. Ein Bericht, Roman, 1957
Mein Name sei Gantenbein, Roman, 1964
Öffentlichkeit als Partner, Reden und Essays, 1967
Erinnerungen an Brecht, 1968
Wilhelm Tell für die Schule, 1971
Tagebuch 1966–1971, 1972
Dienstbüchlein, 1974
Montauk, Erzählung, 1975
Wir hoffen. Rede zum Friedenspreis des Deutschen Buchhandels 1976, 1976
Der Mensch erscheint im Holozän, Erzählung, 1979
Blaubart, Erzählung, 1982
Forderungen des Tages. Portraits, Skizzen, Reden 1943–1982, 1983
Schweiz ohne Armee? Ein Palaver, 1989
Schweiz als Heimat? Versuche über 50 Jahre, 1990

[редактиране] Драма

Santa Cruz. Eine Romanze, 1944/1947
Nun singen sie wieder. Versuch eines Requiems, 1946
Die Chinesische Mauer. Eine Farce, 1947
Als der Krieg zu Ende war. Schauspiel, 1949
Graf Öderland. Ein Spiel in zehn Bildern, 1951
Don Juan oder Die Liebe zur Geometrie. Eine Komödie in fünf Akten, 1953
Rip van Winkle. Hörspiel, 1953/1969
Herr Biedermann und die Brandstifter, 1955
Biedermann und die Brandstifter. Ein Lehrstück ohne Lehre. Mit einem Nachspiel, 1958
Die große Wut des Philipp Hotz. Ein Sketch, 1958
Andorra. Stück in zwölf Bildern, 1961
Zürich – Transit. Skizze eines Films, 1967
Biographie: Ein Spiel, 1967
Triptychon. Drei szenische Bilder, 1978

[редактиране] Посмъртни публикации

Jetzt ist Sehenszeit. Briefe, Notate, Dokumente 1943–1963, 1998
Max Frisch/Friedrich Dürrenmatt. Briefwechsel, 1998
Max Frisch/Uwe Johnson. Briefwechsel, 1999
Im übrigen bin ich immer völlig allein. Briefwechsel mit der Mutter 1933, Berichte von der Eishockey-Weltmeisterschaft in Prag, Reisefeuilletons, 2000
Max Frisch. Journalistische Arbeiten 1931–1939, 2001