Дубравка Угрешич
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Дубравка Угрешич (Dubravka Ugrešić) е известна югославска/хърватска писателка, която живее в Холандия.
Дубравка Угрешич е родена в Кутина през 1949 г. в тогавашната Социалистическа федеративна република Югославия, сега в Хърватия. До започването на войната в Хърватия в началото на 90-те години работи в Института по теория на литературата в Загреб, а основните й научни интереси са свързани с руската литература на ХХ век, на която същевременно е й преводач. Сред най-известните й преводи са на Даниил Хармс и Борис Пилняк, както и антологията на алтернативната руска проза "Шамар в ръката" (1988).
„Щефица Цвек в лапите на живота“ ("Štefica Cvek u raljama života", 1981) — иронична постмодернистична проза, свободно заиграваща се с клишета и стереотипи на тривиалната литература и култура —- е първият й писан преди емиграцията роман, който й донася известност и скоро е филмиран. Следващият роман, който й донася голямо признание е "Форсиране на романа река", за който е отличена с НИН-ова награда през 1988 година.
Угрешич емигрира през 1993 г. по политически причини. След пламването на югославските войни през 1991 г. Угрешич се опитва да заеме неутрална позиция между сърбите и хърватите, което не се приема от много от хърватските ѝ сънародници. Дори есеистът и романист Антун Шолян, литературна фигура, позната със сдържаността си относно етническите спорове, но същевременно и с толерантността си към управляващия режим на тогавашния хърватски президент Франьо Туджман, реагира отрицателно на нагласата на Угрешич. Други дори възприемат това като национално предателство. Една статия на Славен Летица от 1992 г. в „Глобус“ обвинява пет хърватски писателки, сред които е и Угрешич, в това, че са „вещици“ и че „изнасилват“ Хърватия. Журналистическият "лов на вещици" продължвава няколко години, като формалният повод, заради който скандалът остава известен с името "Вещиците от Рио" е участието на петте писателки: Весна Кесич, Йелена Ловрич, Славенка Дракулич, Дубравка Угрешич и Рада Ивекович на 58 световен ПЕН-конгрес в Рио де Жанейро през 1992 г., на който те изразяват безпокойството си от лекомисленото включване на интелектуалците в разпалването на националистическите страсти. По-късно в пресата писателките, които от началото на 80-те години са свързани в уникален по рода си за целия Източен блок феминистки проект, демистифициращ прокарваната като държавна политика изкуствена соц-еманципация на жените, са обвинени от анонимни източници, чиято идентичност е установена едва след години, че в действителност на ПЕН-конгреса в Рио са положили максимални усилия, за да очернят новата демократична хърватска държава и да попречат за провеждането на следващия ПЕН-конгрес в Дубровник през 1993 г. Онова, което става повод за емигрирането на Угрешич най-напред в САЩ, а после в Холандия, е не толкова пошлото и прекрачващо всички граници на добрия вкус медийно дамгосване, колкото неспособността и страхът дори на близки нейни колеги да проявят почтеност и изразят разумна позиция в развихрилия се скандал. По-късно и петте писателки завеждат дела срещу вестниците, участвали в кампанията срещу тях, които след около десетгодишни процеси приключват в тяхна полза.
Стилът ѝ е описван като остроумен, интелигентен, иновативен и политически и емоционално зареден, а нерядко дори некоректен.
Угрешич живее в Амстердам. Първата ѝ публична изява в Хърватия след самоналоженото изгнание в ранните 90 години на миналия век е през 2004 г. (по време на представянето на романа ѝ „Министерството на болката“). Угрешич редовно посещава Хърватия, но не е изявила намерение да живее и работи там.
[редактиране] Книгопис
- Малък пламък (за деца, 1971)
- Филип и щастието (за деца, 1976)
- Поза за проза (1978)
- Щефица Цвек в лапите на живота (1981)
- Животът е приказка (1983)
- Домашни духове (за деца, 1988)
- Форсиране на романа-река (1988)
- Американски речник (1993)
- Културата на лъжата — антиполитически есета (1995)
- Музеят на безусловната капитулация (1998)
- Четенето забранено (2001)
- Министерството на болката (2004)
- Няма никой вкъщи (2007)
[редактиране] Награди
Угрешич има много награди и международно признание за творбите си.
В бившата Югославия тя получава наградите „Джалски“, „Меша Селимович“, наградата „НИН“ и наградата на Загреб.
Получила е също:
- Европейската награда за есе
- Наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“
- Швейцарската европейска награда „Шарл Вейон“ за най-добра есеистична книга (1996) (за „Културата на лъжата“)
- Австрийската държавна награда за европейска литература
- Холандската награда на съпротивата (1997)
- Немската награда на „Зюдвест Функ“ (1998)
- Литературната награда „Ферония“ на италианския град Фиано
Била е номинирана и за италианската награда „Стрега“.
