Викинги
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Викинг пренасочва насам. За космическата програма за изпращане на апарати на Марс вижте Викинг (програма).
Викингите, наричани също нормани (oт Nordmann - „мъже от Севера“), варягите, народността рус са етнически различни варварски германски племена и народи, обитаващи в ранното средновековие бреговете на Скандинавия. Те са забележителни земеделци, занаятчии, мореплаватели и търговци, но и смели и жестоки завоеватели. От 517 до 1066 г. различни племена на викингите напускат родината си и предприемат опустошителни походи. Някои от тях завоюват земи в Средна и Източна Европа и се заселват завинаги там.
Съдържание |
[редактиране] История
На територията на днешна Дания и Скандинавия се заселили ловуващи племена още в края на последния ледников период (35 000 - 11 000 пр.хр.). През Античността този ареал е населяван от племена от германската група, а римските легиони така и не успяват да достигнат тези земи, поради гъстите гори, суровия климат и свободолюбивите обитатели, въпреки че римляните проникват в Германия. След разделянето на Римската империя и Великото преселение на народите, някои от старите племена са изтласкани от нови такива, както например англите и ютите се преселват с кораби от Дания в Британия, а даните дошли от изток се заселват в земите им, откъдето идва и наименованието на Дания. Някои скандинавски племена се придвижват на запад заедно с готите, поради нахлуващите от изток варварски орди на хуните. Няколко пъти големи групи готи и други германски племена нахлуват от север в нашите земи и успяват да си извоюват статут на федерати, т.е. законнопребиваващи в пределите на Римската империя и задълго да се заселят в тогавашните римски провинции Мизия и Тракия, като някои от тях достигат и Мала Азия. Възможно е с тях да е имало племена, които по-късно се заселват в Скандинавия. Знае се, че племето на тимберните преминава хиляди километри през Източна и Централна Европа, докато се засели в Дания.
След хунската експанзия и разпадането на Римската империя започва възходът на викингите, които създават своя империя в Северна Европа и достигат Британия, Ирландия, Северна Франция, Западна Русия и се заселват в Исландия (874 г.) и Гренландия (875 г.). Те са първите откриватели на Северна Америка, почти 500 години преди Колумб, но така и не успяват да колонизират огромния континент. Експедицията на Лайф Ериксон достига Новия континент ок.1000 г. и впоследствие на Източния бряг на Канада е построено викингското селище Винланд. Първото държавно обединение в Скандинавия е Норвежкото кралство (872) и по времето на крал Кнут (Канут), който след като наследява Дания през 1019 г., превзема Норвегия и част от Швеция, а от 1397 до 1523 е Калмарската уния за обединение на Дания, Норвегия, Швеция и Исландия под короната на датската кралица Маргрете I.
Скандинавците са развивали активна морска търговия чрез пристанища в северна Европа (Бирка, Каупанг, Рибе, Ралсвайк, Сийбърг или Сигтуна и културен обмен между скандинавци, славяни, саксонци, балти и франки. Най-голямо значение има пристанището Хайтхабу (днес в Шлезвиг, Германия), разрушено 1055 г. в битката между Харолд Хардраада и Свен II и изпепелено през 1066 от западните славяни. Шведският остров Готланд е най-важен в търговията с балтийските страни и Източна Европа. Викингите ограбват и се заселват в Нормандия, която им се дава от френския крал, за да не превземат Париж. Те стигат до Северна Африка и около 1000 г., както съобщава Адам от Бремен в неговата "История на архиепископията Хамбург" (1076 г.), достигат като първи европейци чрез Исландия и Гренландия източния бряг на Америка - (Винланд).
[редактиране] Викинги в Дания
[редактиране] Викинги в Норвегия
[редактиране] Викинги в Швеция
[редактиране] Викинги в Нормандия
През 911 година викингите основават в Северна Франция своя държава, наречена Норманско херцогство. След като Вилхелм I Завоевателя става английски крал, тези земи стават владение на Англия. И до днес тази област носи името на викингите.
[редактиране] Викинги в Италия
[редактиране] Викинги в Древна Русия
[редактиране] Викинги на Балканите
В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – “прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат “варяги”, а повечето западноевропейски извори – “викинги” и “нормани” (северни хора, хора от Севера). Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа. На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция.
През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите). Според руската летопис “Повесть временных лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват “Горната Русия” (Новгород). След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат. Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., “освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г.
Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка.
Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите? Първият, очертан от варягите-руси е т. н. “Путь из варяг в греки”, споменат в “Повесть временных лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам - до Черно море. Този път е и най-краткият. —Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите. Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му “За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица. От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043. Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците “моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки. Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа. Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав. Всичко започнало след една дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича “рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969). За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оставил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив). Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един “освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от “приятелите” на България – княза или императора... Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А “верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство. Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия. След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. “варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015). Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя “из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицата на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – “град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници.
Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук? От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване - чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати. За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида. От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица. Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове. Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на “варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата “последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището “Опустошителят на България” (“Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи. Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г. Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с войводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) “срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол. След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя “Нова Англия (“New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук. Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и - с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги ескортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или да вземат пленници, които да върнат срещу откуп.
В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години - от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости - и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години - от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите - по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея - Тиверия и Назарет.
---
Харалд Хардрад, освен, че помагал на византийците (като началник на корпус от норвежки наемници) да смажат въстанието на Петър Делян, се опитал да помага и на Вилхелм Завоевателя - в неговата кампания за завладяване на англосаксонска Англия. Но там се опитвал да проведе солова акция, да се направи на велик, ама англите и саксите (всъщност, те са германски племена, които претопили английските келти) му "разказали играта".
Ценна помощ за разчитане на готската "визитна картичка" по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност.
Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки.
Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа.
Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната - две области, в които са особено изкусни - шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името "из варяг в греки". Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези.
Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IX в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия).
Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името "Рос" (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус.
Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното Черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. "Черняховска култура", позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство.
Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините.
Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята "История на готите". Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името "Рос". И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име.
Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила!
Макар да звучи красиво на български, името "Росица" не е славянски хидроним и не произхожда от роса, каквото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът "РОС", от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука "Т" с "Ц", е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните "рос", от съвременниците на Йорданес "малоготи", а от учените мизийски готи или "мезоготи".
Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история.
В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното Черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с "рошки букви". Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира "рошките" писмена.
Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези "рошки букви" са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий.
Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези "рошки книги" са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход.
Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил - Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факултет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: "Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IX в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин".
Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното Черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IX в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях - та нали и едните, и другите споделят обща прародина - южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: "Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси".
Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи.
Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила.
Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила - Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IX-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършено други - континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла - Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища.
За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено - на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху проследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници - преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде - на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до “мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично - в Африка и символично - в Азия.
С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през XVIII-ХХ в. изиграва британската.
“Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение - пише Mackinder (1904) - дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума - с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. “Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.”
Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на XV в. до началото на XX в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиренеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които “историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода XVIII-XIX в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила.
[редактиране] Корабостроене
Викингите умеели да строят военни кораби. Те били с големи мачти и винаги с драконова глава отпред - това те прилагали като се основавали на митологията си според която в моретата бродели чудовища. Главите прогонвали врага и носили късмет.̀
[редактиране] Експанзия
[редактиране] Митология и религия
Боговете на викингите са груби и жестоки. Те се вписват съвършено точно в представите на моряците-завоеватели. Викингите били от една страна безразсъдно смели, но от друга - много суеверни. Винаги търсели начин да запазят благоразположението на многобройните морски божества и преди всичко на Ниорд - богът на морето, символ на плодородието и плодовитостта. В техните представи, той бил стар мъдрец, който бди над крайбрежията и най-вече - над местата, където се лови риба. Те вярвали, че дълбоко в морската бездна, в своя величествен палат живеел Аегир, заедно с жена си - Ран и с деветте им дъщери. Викингите различавали девет вида вълни и били убедени, че всяка от тях била предизвиквана от една от тези девет дъщери. Това били скандинавските морски сирени, които прелъстявали моряците, за да ги отвлекат в океанските дълбини. Те смятали също така, че земята е плоска и кръгла, заобиколена отвсякъде с море. Според тях, в дълбоките океански бездни живеел Вселенският змей - Йормунганд, чието тяло опасвало цялата земя и че той предизвиквал силните морски бури. Тези морски божества олицетворявали богатствата и опасностите на моретата, а също (деветте дъщери на Ран) - магията, която винаги са упражнявали над хората. Викингите вярвали и в различни същества, носители на магическа сила, като елфи, гномове, тролове и т.н. Те си представяли гномовете като малки създания, които живеят под земята и в тъмните и гъсти гори и пазят подземни съкровища. Имали магическата сила да направят човек щастлив или нещастен и особено да подаряват своите несметни съкровища на случайни посетители в горите, които обитавали. Троловете, обикновено са изобразявани като огромни великани, повече зли отколкото добри, които се хранели с камъни и хора. Някои тролове били огромни колкото скали и дори планини. Дърветата и горите по върховете представлявала косата им, а очите и устата им били пещери.
[редактиране] Етнология
[редактиране] Литература
- Ian Heath, David Nicolle, Angus McBride: Wikinger und Normannen, St. Augustin, Siegler 2003. ISBN 3-87748-630-4
- Benjamin Hudson: Viking pirates and Christian princes. Dynasty, religion, and empire in the North Atlantic, Oxford, Oxford Univ. Press 2005. ISBN 0-19516-237-4
- Angus Konstam: Atlas der Wikinger. Geschichte, Eroberungen und Kultur der Wikinger, Wien, Tosa 2002. ISBN 3-85492-555-7
- Peter H. Sawyer (Hrsg.): Die Wikinger. Geschichte und Kultur eines Seefahrervolkes, Stuttgart, Theis 2001. ISBN 3-8062-1688-6
[редактиране] Външни препратки
