Джон Уиклиф

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Джон Уиклиф английски духовник

Роден:	ок. 1330 Англия
Починал:	31 декември 1384 Лътъруърт, Англия

Джон Уиклиф, англ. John Wyclif (Wicliffe, Wiclef или Wycliff), (около 1330-1384) бил английски пред-реформатор, философ и теолог. Той е направил най-стария превод на Библията на английски език.

[редактиране] Биографични данни

Уиклиф следвал в колежа в Оксфорд, наречен Balliol, и през 1361 г. станал професор по теология в същия град. По това време вече писал библейски трактати. Когато през 1365 г. папа Урбан V поискал от Англия да бъде изплатен данъка от Йоан Беземен, включително и неизплатените суми за изтеклите 33 години, Уиклиф защитил английските интереси и публикувал съчинението си “За Божествената собственост” (De Domino Divinio). В него изтъквал, че църквата не може да бъде собственица, а единствено управителка на повереното ѝ имущество, както е постъпвал Христос. В друго свое съчинение “За гражданската собственост” (De Domino civile) Уиклиф изказва мнение, че държавата, желаейки, можела да отнеме, включително и на папата, на всеки имуществото, ако последното не е добре стопанисвано.

През 1374 г. Уиклиф бил изпратен като член на кралската комисия в Бургес, Холандия, за размяна на мнение с посланика на папа Григорий XI относно определяне на служители за Църквата. От Бургес заминал за Авиньон, за да води преговори по разни църковни проблеми, където имал възможността лично да се увери в покварата на папството.

Когато се завърнал в Англия, Уиклиф започнал да проповядва, че папата е “антихристът”. В своите изобличителни проповеди против папството отхвърлял свещенството, изтъквайки че не от посвещението, а от личното благочестие на дадено йерархическо лице произтичат правата му да управлява и свещенодейства в Църквата. Бил категорично против учението за прощаване на грехове от свещенослужители, които и да са те. Обявил се против кръстоносните походи, транссубстанцията, хаджилъка, реликвите и др. Насочвал вниманието на народа към заблудите, навлезли в Църквата, и върху недостойнството на повечето от нейните служители. Уиклиф обявил провеждането на две начала:

Църквата да не се меси повече в светските работи.
Реформиране на църквата - вместо “църковна традиция” да се въведе “евангелски закон”.

Поради острите нападки на Уиклиф против папството, лондонският епископ Courtcnay започнал ожесточена борба против него. Папата изпратил против Уиклиф 5 були (1377 г.), в които изброявал неговите провинения против католическата църква. Точно по това време (1378 г.) станал т.нар. голям разкол в католическата църква, поради което папските були били забравени.

Небивалата криза, която по това време обхванала папството, довела Уиклиф до убеждението, че Църквата може да съществува и без папа; че трябва да бъде реформирана и приведена в съответствие с изискванията и доктрините на Свещеното писание.

Като се убедил, че Библията трябва да бъде достъпна до всеки човек, Уиклиф се заел с малка група свои сътрудници да я преведе на народен език. Започнал и организиране на пътуващи евангелисти (евангелизатори), за която цел избирал миряни и духовни лица, получили подготовка в университета в Оксфорд. Пътуващите евангелисти започнали да проповядват ревностно евангелските истини, което предизвикало недоволството на лондонския епископ.

През 1381 г. Уиклиф написал 12 тезиси за евхаристията, 10 от които били осъдени на състоялия се през следващата година в Лондон църковен събор. В отговор Уиклиф написал съчинението “Изповед на учителя Джон Уиклиф”, което завършвало с думите: “Твърдо съм убеден, че в края на краищата Джон Уиклиф ще победи!”

През 1382 г. Лондонският епископ Cocirtenay, който междувременно станал Кентърберийски архиепископ, осъдил на състоялия се в Оксфорд Събор всичките 24 предложения, направени от Уиклиф. Понеже не получил никаква подкрепа на събора и изоставен от всички, Уиклиф се оттеглил в енорията Лютерворт, където прекарал последните две години от живота си, като преглеждал, коригирал и допълвал полемичните си трудове.

Уиклиф починал в края на декември 1384 г. Имал проницателен ум, жив характер, бил любезен и добросъвестен. Неговите заслуги били толкова големи, че и враговете му били принудени да ги признаят. Съборът в Констанц обаче решил неговите тленни останки да бъдат изровени и изгорени, което било направено през 1425 г., като прахът бил хвърлен в близкия поток, наречен Свифт.

Томас Фулер пише следното за него: “Този поток отнесе неговия прах в Авон, а Авон - в Северн, а Северн - в близкото море, а морето - във Великия океан. Така учението на Уиклиф се разпространи по целия свят. Неговият прах стана символ на това разпространение.”

[редактиране] Теология

Уиклиф бил категорично против въведените в църквата т.нар. фалшиви догми, както и против свещеното предание; позовавал се само на Свещеното писание, което според него било единствена норма на вероучението. Отхвърлял чистилище, индулгенции и устната изповед. За изповедта казвал, че е достатъчно искреното вътрешно разкаяние на човека пред Бога, че само на Него трябва да се изповядват прегрешенията, защото единствено Бог има силата да прощава.

Уиклиф отхвърлял учението за действителното (реалното) присъствие на Христос в евхаристията, като допускал Неговото духовно присъствие. Отхвърлял също блестящите церемонии и целибата. Поставял спасението на човека в зависимост от неговото лично отношение към Христос, Изкупителя, тълкувайки Свещеното писание в буквален смисъл. Прогласил Библията за “Книга на живота”, “Спасителен закон Божий”, “Основа на вярата”. Всички, които не възприемали тези очевидни религиозни истини, били еретици. Уиклиф искал всеки човек да има своя Библия, защото тя е, която помага да следваме Христос. Поради това превел Библията на разбираем за народа език.

Уиклиф превеждал според Вулгата и в тази му дейност бил подпомаган от Никола Херефорд. През 1414 г. обаче била издадена заповед, с която се забранявало четене на Библията на английски език, която била вече разпространена из цяла Англия.

[редактиране] Съчинения

Уиклиф оставил много проповеди, трактати и полемични работи. В съчинението “Триалог”, представено под форма на беседа между три алегорични лица: Истината, Лъжата и Разума, Уиклиф дал разбираемо изложение на своите реформаторски замисли, поставяйки Библията над църквата. Написал и още две много известни на времето си съчинения: “Диалог” и “Проповедническата служба”.

В труда си “За проповедническата служба” дал подробни указания за длъжностите на проповедника, като определял и неговия чист характер. Според Уиклиф проповедникът трябва да бъде човек на молитвата. Църквата е тяло на избраните, чийто глава е Христос. Уиклиф безмилостно нападал всички, които си позволявали да я опозоряват, да я петнят. Не щадял и папата, когото (става дума за Григорий XI) наричал “антихрист” (творение не на Бога, а на Сатана); разкривал алчността на папската Курия, покварата на клира и мързела на калугерите, които цинично търгували с “опрощения” и мамели жените, поради което ги наричал “грабливи вълци”, “синове сатанински”, “по-зли от Ирод и от Юда” (“Триалог”).

[редактиране] Влияние

Уиклиф не е организирал отделна църква, но впоследствие неговите последователи получили името “уиклифисти” или “лоларди”. Католическата църква жестоко ги преследвала. През 1401 г. на уиклифистите било забранено да проповядват и училищата им били затворени. Имало издадени и смъртни присъди: двама духовници и един крояч били изгорени, а лорд Гобхам, който смело осъждал римските заблуди, бил затворен в Лондонската “кула”, обесен и после изгорен (1417 г.).

Учението на Уиклиф се разпространило бързо и в Шотландия, където през 1425 г. Парламентът гласувал закон против това учение. През 1507 г. отново започнало гонение против последователите на Уиклиф, при което мнозина отпаднали от вярата. Това отпадане е известно като “Голямото отпадане”. По-късно към уиклифистите се присъединили привържениците на Лутер. Учението на Уиклиф достигнало и в Чехия.