Гръцко-турска война (1919-1922)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Гръцко-турската война е война, към която в Турция се отнасят като към част от Турската освободителна война. Тя се води след Първата световна война, през 1919–1922 г., между Гърция и Турция. Въпреки първоначалните победи на гръцките войски в Мала Азия, войната приключва с неуспех за Гърция и изгонването на милион и половина гърци от родните им места в Мала Азия.

Територии, за които Венизелос предявява претенции на Парижката мирна конференция, раираната част е зоната на конфликт на гръцките интереси с френските

[редактиране] Предистория

На 30 септември 1918 г. е подписано примирие от Мудрос на борда на британски кораб. На 13 ноември 1918 г. християнската войска на французи и англичани заема Константинопол. Генерал Франше д'Еспре тържествено влиза в някогашната столица на Източната Римска Империя. На конференцията в Париж министър-председателят Елефтериос Венизелос се натъква на съпротива от страна на италианците, които таят амбиции към гръцкия град Смирна. ^[1]

[редактиране] Ход на войната

След завършване на Първата световна война Гърция, като съюзник на страните-победителки, е получила обещание, че ще ѝ бъдат предадени определени части от Мала Азия, където компактно живее гръцко население. На 15 май 1919 година гръцките войски извършват десант в района на Смирна (Измир) и са посрещнати с огромен ентусиазъм. Турската армия отстъпва в безпорядък. Сериозно съпротивление срещу гърците е организирано едва в края на юни, като негов идеен вдъхновител е бил Мустафа Кемал (Ататюрк), чиито действия се осъждат от правителството в Константинопол.

След като италианският премиер напуска конференцията заради разногласия, Великите сили разрешават на гръцката армия да заеме Смирна и района около нея, за да защитят заплашеното от турците гръцко население, тъй като през Първата световна война турците за избили 900 000 мирни гръцки граждани.^[1]

Към есента на 1919 година гръцките войски контролират пространството между река Меандър на юг, Ахметли на изток и Кидониес (Ванчико), а силите на Кемал към този момент не могат да окажат сериозно съпротивление. При това гърците не навлизат във вътрешността на континента, преди всичко поради липсата на разрешение от съюзниците си.

През април 1920 година Кемал създава временно правителство в Анкара, враждебно на константинополското правителство.

Бунтовническите войски на Кемал (които не признават официалния Севърски мирен договор) скоро нанасят съществени поражения на френската армия и Франция е принудена да подпише примирие, а през октомври 1921 г. и договор, който е в пряко противоречие с договора от Сен Жан дьо Мориен, който предвижда италианска, френска, гъцка и арменска окупационни зони. Гръцките историци и до днес порицават този съдбоносен ход, защото заради него оръжията от изтеглилата се френска армия попадат в ръцете на кемалистките бунтовници и са използувани срещу гръцката армия в Западна Мала Азия^[1]. Обезпокоени от укрепването на Кемал (не в последна степен благодарение на поддръжката на Съветска Русия), съюзниците дават «право» на гърците за навлизане в дълбочина на полуострова. В хода на три атаки през лятото са завладени ред градове (сред които и Пруса).^{[източник?]}

През това време в самата Гърция се развихря ожесточена вътрешна борба между поддръжниците на правителството на Венизелос и роялистите, при което борбата е толкова остра, че операцията в Мала Азия временно преминава на втори план. На 10 август 1920 е подписан Севърският договор между страните от Антантата и султанска Турция. По този договор Гърция получава Източна Тракия (до разстояние 30 км от Константинопол), островите Имброс и Тенедос, а областта Смирна се предава под управление на Гърция с преспективата след пет години да стане гръцка територия. За гръцкия премиер и неговите съюзници Севърският договор е началото на възстановяването на Ромейската Империя. Два дни след подписването на договора е извършено покушение срещу Венизелос, който успява да оживее. Последва нов цикъл на вътрешнополитическата борба в Гърция, съпроведен и от политически убийства. През есента на 1920 година гръцките войски все още имат превес над кемалските войски. След смъртта на гръцкият крал Александрос I (25 октомври) и съкрушителното поражение на изборите на 14 ноември в Гърция на партията на Венизелос, на гръцкият трон в резултат на референдум се възкачва отново Константинос I (декември 1920), а Венизелос напуска страната на третия ден след изборите^[1]. Едновременно с това Гърция се лишава от поддръжката на съюзниците, които имат основание да считат, че крал Константинос І поддържа Германия, а към Антантата е бил дори враждебен. Годината завършва с поредните успехи на гърците и ново разтягане на техния фронт.

В началото на 1921 година се засилва поддръжката за Кемал Ататюрк. Неговото правителство е признато от СССР през март. В същото време, гърците настъпват и към края на месец август са непосредствено пред Анкара. Обаче претърпяват поражение две седмици по-късно от Исмет паша в битката при Иньоню, откъдето той получава своето ново прозвище и фронтът се установява на линията Дорилеум — Афион-Карахисар. Последва относително затишие на фронта и активизация на политическите интриги. Франция признава правителството на Ататюрк, което значително усилва неговите позиции. През март 1921 г. гръцката отново предприема настъпление и стига до река Сангариос, като тиловите линии се простират на повече от 400 км. сред пустинни територии. През 1922 година Франция, Британия и Италия предлагат план за постепенно изтегляне на гръцките войски от Мала Азия. Кемал отхвърля тези предложения. В Гърция през това време през май 1922 года идва на власт коалиционно правителство, което, недооценявайки ситуацията, се опитва да организира операция по завладяване на Константинопол, за да се окаже натиск върху Кемал. Тази операция не е осъществена, както твърдят гръцки източници, поради забрана от съюзниците.^{[източник?]}

Въпреки че заемат обширен плацдарм в Мала Азия, позицията на гърците е проиграна. Сто хиляди гръцки войници удържат повече от 700 километра фронт. Много от военнослужещите на гръцката армия воюват без прекъсване от 1912 година, снабдяването е лошо, командването е отслабено от политически интриги. На 26 август турците започват генерално настъпление, разбиват гърците по всички фронтове, отблъсквайки ги към Смирна. Френският историк Жорж Кастелан нарича отстъплението "ужасно", тъй като гръцки части биват удавени в реката от хилядите гръцки граждани, "бягащи от очакваните репресии".^[1]. Гръцките дивизии са разделени и разбити на части. Гърците се опитват да осигурят евакуация на Смирна. Почти едновременно е дадена заповед за оставяне на целия малоазиатски плацдарм. На 9 септември 1922 година Смирна пада и е опожарена. Гръцките офицери, спасили се на остров Кио, в писмо до Константинос ІІ настояват за неговата оставка, на което той се съгласява и е принуден за втори път да се отправи в изгнание. ^[1]

Гръцката армия все още заема Източна Тракия от юли 1920 г., (без Константинопол), но през октомври 1922 г. в Мудания е подписано примирие, което определя гръцко-турската граница по река Марица (Еврос). Започналото настъпление на кемалистите към проливите принуждава съюзниците да преговарят с тях и това довежда до Лозанския договор, който анулира голяма част от клаузите на подписания две години по-рано от официалното султанско правителство Севърски договор.^[1]

От Турция бягат около милион и половина гърци, което слага край на хилядолетното гръцко присъствие в Мала Азия. Загубите на напълно разгромената гръцка армия надвишават 40 хил. убити и 50 хил. ранени. Загиват също така стотици хиляди мирни жители. Материалните загуби въобще не се поддават на изчисление. Поради тези причини, гърците наричат събитията от есента на 1922 година Малоазиатска катастрофа.

[редактиране] Статистика

1. ↑ В тези цифри не влизат десетки хиляди доброволци.
2. ↑ От всички причини.

[редактиране] Източници

1. ↑ ^{1,0 1,1 1,2 1,3 1,4 1,5 1,6} Жорж Кастелан, "История на Балканите" С., изд. къща Хермес, стр. 413-416