Първи кръстоносен поход
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Първият кръстоносен поход е обявен през 1095 от папа Урбан II с цел да се отнеме свещения град Йерусалим и християнските Свети земи от мюсюлманите. Започнал като призив за помощ, той бързо се превръща в цяла миграция и завоевание на територии извън Европа. Както рицари, така и селяни, от различни страни на Западна Европа, без особено централно ръководство, поемат по суша и море към Йерусалим и превземат града през юли 1099, създавайки Йерусалимското кралство и останалите Държави на кръстоносците. Макар че тези завоевания издържат по-малко и от два века, Походът е повратна точка в експанзията на западната мощ и е единственият кръстоносен поход, за разлика от многото следващи, който постига поставената си цел.
Съдържание |
[редактиране] Обстановка
Корените на кръстоносните походи като цяло и конкретно на Първия кръстоносен поход са още в Ранното средновековие. Разпадането на Каролингската империя в предишните столетия, заедно с относителната стабилност на европейските граници след християнизацията на викингите и маджарите, създават цяла класа войници, без друго занимание, освен да се бият помежду си и да тероризират селското население.
В отдушник за това насилие се превръщат кампаниите срещу нехристияните. Реконкистата на Пиренейския полуостров е един такъв пример, който ангажира испанските рицари, както и наемници от други части на Европа, във война срещу маврите. Норманите воюват за контрол над Сицилия, а Пиза, Генуа и Арагон систематично превземат ислямските крепости в Майорка и Сардиния, освобождавайки бреговете на Италия и Испания от мюсюлмански набези.
Заради тези непрекъснати сблъсъци, идеята за война срещу мюсюлманите не е чужда на европейските народи. Мюсюлманите контролират центъра на християнския свят, Йерусалим, който със съседните земи е смятан за гигантска реликва, място, където Христос е проповядвал, където е разпънат на кръст, погребан и възкресен. През 1074 папа Григорий VII призовава milites Christi ("воините на Христа") да се притекат на помощ на Византийската империя на изток. Византийците претърпяват тежко поражение от селджукските турци в битката при Манцикерт три години по-рано. Този призив, макар и без особени последици, както и усиленото поклонничество в Светите земи през 11 век, фокусират вниманието върху Изтока. Папа Урбан II пръв представя пред широката публика идеята за Кръстоносен поход към Светите земи с изместните думи "Господ го иска!".
Допълнителен мотив за нашествието е стремежът да се постави под контрол част от Пътя на коприната, по който в Европа идват от Изтока стоки с висока добавена стойност като скъпи тъкани, подправки и др.
[редактиране] Изтокът в края на 11 век
Прекият съсед на Западна Европа на югоизток е Византийската империя, но Голямата схизма от 1054 между Византия и папата в Рим, разделя окончателно християнската църква на православни в Източна Европа и католици в Западна Европа. При император Алексий I Комнин териториите на Империята са ограничени до Югоизточна Европа и западния бряг на Мала Азия и тя е изправена пред врагове като норманите на запад и селджукските турци на изток.
Още по-на изток Анатолия, Сирия, Палестина и Египет са под мюсюлманска власт, но по времето на Първия кръстоносен поход са политически и, донякъде, културно разпокъсани, което определено допринася за успеха на похода. Анатолия и Сирия са контролирани от сунитите селджуки, образували по-рано една голяма империя (Велики Селджук), но в този момент разделени на множество малки държавици. Алп Арслан побеждава византийците при Манцикерт през 1071 и присъединява към Велики Селджук по-голямата част от Анатолия, но тази империя се разпада след гражданска война, последвала смъртта на Малик Шах I през 1092.
В Румския султанат Малик Шах е наследен от Килидж Арслан I, а в Сирия от брат си Тутуш I, който умира през 1095. Синовете на Тутуш Редуан и Дукак наследяват съответно Алепо и Дамаск, като още повече разпокъсват страната между емири, враждебни един към друг, както и към Карбука, атабег на Мосул. Като цяло тези държави са по-заинтересувани от консолидирането на своите територии и подчиняването на съседите си, отколкото от сътрудничество срещу кръстоносците.
В останалата част от селджукската територия управляват Ортокидите в Североизточна Сирия и Северна Месопотамия. Те контролират Йерусалим до 1098. В Източна Анатолия и Северна Сирия е държавата, създадена от Данишменд, селджукски наемник. Кръстоносците не познават нито една от тези групи до края на похода. Сектата на асасините също е влиятелна в Сирия.
Египет и голяма част от Палестина са под контрола на шиитите Фатимиди, чиято империя е значително намалена след идването на селджуките. Алексий I съветва кръстоносците да работят заедно с Фетимидите срещу общия им селджукски неприятел. Фатимидите, по това време начело с халифа ал-Мустали (въпреки че реалната власт е в ръцете на везира ал-Афдал Шаханшах), губят Йерусалим от селджуките през 1076, но си го връщат през 1098, докато кръстоносците са на път. Първоначално те не смятат кръстоносците за заплаха, приемайки, че те са изпратени от византийците и ще се задоволят да си възвърнат Сирия, оставяйки Палестина на мира. Те не изпращат армия срещу тях, докато не стигат до Йерусалим.
[редактиране] Хронология на кръстоносния поход
[редактиране] Предистория на похода
Като причина за започването на първият кръстоносен поход съвременниците изтъквали жестокостите, извършвани, според слуховете, от арабите над християнските поклонници в Светите земи. А като основен повод за инициирането му била взета молбата на император Алексий I Комнин към папа Урбан I да му изпрати наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията на Византийската империя мюсюлмани. Вследствие на силния интерес към религиозните въпроси и към съдбата на християнските общности и на силната набожност на населението, както и на очакванията за богата плячка, идеята за Първия кръстоносен поход намерила солидна подкрепа, сред широките народни маси.
По същото време испанците продължавали Реконкистата;особено важна победа, извоювана от техните сили било превземането на Толедо от войските на Леонското кралство. Разпадането на единната държава на маврите, наречена Кордовски халифат на отделни емирати, силно спомогнало за победоносния ход на Реконкистата; друг важен фактор била високата защитна способност, която испанците успели да постигнат във вече отвоюваните земи, както и убеждението им, че могат свободно да разрушават и грабят в земите на друговерците -мюсюлмани и юдеи, които от своя страна в загрижеността си за опазването на постигнатите културни ценности и на населението, разпръсквали своите сили и невинаги постигали добра защита, срещу войнствените испанци. Друг пример за успешна борба на християни, срещу мюсюлмани била тази на норманите, отстояващи италианските територии, и особено Сицилия, срещу нападенията на мюсюлманите. В това отношение особено се проявил Робер Жискар, през 1057 г., с победата си над Калабрия и успешната защита на Сицилия. Морските градове-държави Пиза, Генуа и Каталуня били активни участници в борбата срещу исляма на Балеарските острови и Сардиния и отблъсквали мюсюлманските нападения срещу бреговете на Италия и Каталония. Важен фактор за оформянето на кръстоносните идеи бил този, че норманите успявали да водят успешни военни действия едновременно на два фронта - с мюсюлманите и с византийците.
Същевременно християнските владения в Сирия, Ливан, Израел и Египет вече били завладени от мюсюлманските армии. Страхът от възможното продължаване на тези мюсюлмански успехи, както и загрижеността за населението на тези територии, засилило мотивацията на папата да се отзове положително на молбата на Алексий II Комнин за започване на свещена война в защита на християнството,която щяла да бъде насочена и към завладяването на Светите земи.
Въпреки съмненията си, относно доктриниалната обоснованост на една свещена война и проливането на кръв в името на Бога, папа Грегорий VII подкрепил идеята за похода ,имайки предвид изгодата от пренасянето на типичната за рицарите агресия от християнска и католическа на мюсюлманска и православна територия. През 1071 г. Византия изпаднала в още по-големи затруднения, вследствие на поражението си в битката при Манзикерт,след която територията ѝ била ограничена само до Западна Анатолия и Константинопол. В отчаянието си императорът продължавал да моли за помощ, но ангажиран с така наречения спор за даване на правомощия, папата така и не му оказал помощ до смъртта си. Наследникът му -папа Урбан ІІ -преценил, че оказването на помощ ще му помогне да обедини християнският свят, ще консолидира църквата и ще засили влиянието на папската институция, вероятно дори дотам, че източно-православният патриарх ще се постави под неговото върховенство. Според плановете му германските и норманските рицари трябвало да поемат главната тежест на войната и той разчитал, че ще може лесно да ги убеди да се впуснат в поход, срещу селджуките и арабите.
На тогавашното население на Западна Европа Първият кръстоносен поход дал възможност да прояви силният си религиозен фанатизъм, което довело до кланета на евреи и агресивното отношение към православните християни и еретиците.
[редактиране] Съборът в Клермон
През март 1095 Алексий Комнин изпраща пратеници на събора в Пиаченца, за да поиска от папа Урбан помощ срещу селджуките. Искането на императора среща положителен отговор от Урбан. Той се надява, помагайки на източните църкви във време на нужда, да заличи Великата схизма от 1054 и отново да обедини Църквата под ръководството на папата като "главен епископ и прелат на целия свят", както сам се нарича [1].
На събора в Клермон през ноември 1095, Урбан държи вдъхновена проповед пред голям брой френски благородници и духовници. Той призовава публиката да отнеме Йерусалим от ръцете на мюсюлманите. Той казва, че Франция е пренаселена, а земите на Ханаан преливат от мляко и мед. Той говори и за проблемите с насилието на благородниците и решението им с обръщането на мечовете в служба на Бога: "нека разбойниците станат рицари" [2]. Той говори за награди, както на земята, така и на небето, където се предлага опрощаване на греховете за всеки, който би загинал в начинанието. Тълпата е доведена до френетичен ентусиазъм сред викове "Deus le volt!" ("Господ го иска!").
Проповедта на Урбан е сред най-важните речи в европейската история. Записани са различни варианти на речта, но всички те са от времето след превземането на Йерусалим. Трудно е да се прецени какво е казано всъщност и какво е измислено след успеха на похода. Все пак е ясно, че реакцията на речта е много по-силна от очакваното. През останалата част от 1095 и през 1096 Урбан нарежда на епископи и легати да проповядват похода навсякъде из Франция, Германия и Италия. Той се опитва да забрани на определени хора, като жени, монаси и болни, да се включват в похода, но това се оказва почти невъзможно. В крайна сметка повечето, отзовали се на призива, не са рицари, а селяни, които са бедни и имат ограничени бойни умения. За сметка на това милениалистичните и апокалиптичните чувства намират изход от ежедневния гнет на живота им в изблик на ново емоционално благочестие, което не е лесно да бъде обуздано от църковната и светска аристокрация.
[редактиране] Народният кръстоносен поход
Урбан планира началото на кръстоносния поход за 15 август 1096, но месеци преди това няколко непредвидени армии от селяни и бедни рицари се организират сами и тръгват към Йерусалим. Те са водени от харизматичния оратор, монаха Пиер Отшелника от Амиен. Реакцията надхвърля всички очаквания. Ако Урбан е очаквал няколко хиляди рицари, той предизвиква миграция на близо 100 000 предимно неопитни бойци, включително жени и деца.
Походът им е труден. По пътя си надолу по река Дунав последователите на Пиер ограбват земите на Унгария и са подложени на нападения от унгарци, българи и дори от една византийска армия близо до Ниш. Около една четвърт от последователите на Пиер са убити преди да пристигнат през август в Константинопол. Там към тях се присъединяват други армии от Франция и Италия. Алексий, не знаещ какво да прави с такава особена армия, бързо ги прехвърля през Босфора.
След като преминават в Мала Азия, между кръстоносците възникват спорове и армията се разделя на два отделни лагера. След като ограбват околностите на Никея, повечето участници в Народния кръстоносен поход са избити от турците на Килидж Арслан I. Пиер, който по това време се намира в Константинопол, оцелява и по-късно се присъединява към главните кръстоносни сили. Друга армия от Бохемия и Саксония се разпада без да успее да премине Унгария.
[редактиране] Германският кръстоносен поход
Първият кръстоносен поход разпалва старата традиция на организирано насилие срещу евреите в Европа. Въпреки че антисемитизмът съществува от векове, Първият кръстоносен поход отбелязва първите масови организирани насилия срещу еврейски общности в Европа. От началото на лятото на 1096 германска армия от около 10 000 души, водени от Готшалк, Фолкмар и Емих фон Лайнинген се придвижва на север по долината на Рейн в посока, противоположна на Йерусалим, извършвайки систематични изстъпления срещу евреите.
Проповедите в полза на кръстоносния поход разпалват антисемитизма. Според тях превземането на Йерусалим от християните и установяването там на християнски император би предизвикало Края на света, при който се очаква евреите да преминат към християнството. В части от Франция и Германия евреите са разглеждани като не по-малък враг от мюсюлманите. Смята се, че те са отговорни за разпъването на Христос, а и са по-забележими от отдалечените мюсюлмани. Мнозина се чудят защо трябва да пътуват хиляди километри, за да се бият с неверниците, когато има неверници и съвсем наблизо.
Кръстоносците се придвижват на север по долината на Рейн към известни еврейски общности, като тази в Кьолн, а след това се връщат на юг. На евреите е даден избор да преминат към християнството или да бъдат избити. Мнозина не се отричат от религията си и разпространението на новините за масови убийства сред еврейските общности довеждат до ужасяващи масови самоубийства. Хиляди евреи са избити, въпреки опитите на местните църковни и светски врасти да ги защитят. Кланетата са оправдавани с твърдението, че речта на Урбан в Клермон обещава награда от Господ за убийството на нехристияни от всякакъв вид, не само мюсюлмани. Въпреки че папството не одобрява избиването на мюсюлмани и евреи при този и при следващите кръстоносни походи, при всяка кръстоносна кампания има многобройни нападения срещу евреите.
[редактиране] Кръстоносният поход на принцовете
Първият кръстоносен поход не приключва с катастрофата на Народния поход. Походът на принцовете, понякога наричан Поход на бароните, започва по-късно през 1096 по един по-организиран начин, воден от различни благородници с групи рицари от различни части на Европа. Тримата най-важни сред тях са папския легат Адемар дьо Льо Пюи, Раймонд от Тулуза, представляващ рицарите от Прованс и Боемунд от Таранто, водещ норманите от Южна Италия, заедно с племенника си Танкред. Други части са лотарингците, водени от братята Годфрид дьо Буйон, Йосташ и Балдуин дьо Булон; фламандците, начело с граф Роберт Фландърски; французите, начело с Робърт II (по-голям брат на английския крал Уилям II), Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа (по-малък брат на френския крал Филип I, на когото е забранено да участва в похода, тъй като е отлъчен от църквата).
[редактиране] Поход към Йерусалим
Тръгвайки около определеното време през август, различните армии поемат различни пътища към Константинопол и се събират пред стените на града през декември 1096, два месеца след унищожаването на Народния поход от турците. Рицарите са придружавани от множество бедняци, които едва могат да си позволят някакви дрехи и остаряло оръжие. Пиер Отшелникът, който се присъединява към Похода на принцовете в Константинопол, се превръща в техен закрилник и те успяват да се организират в малки групи, често водени от обеднял рицар. Една от най-големите такива групи, съставена от оцелели от Народния поход, сама се нарича тафурите.
Принцовете пристигат с малко храна и очакват помощ и провизии от Алексий. След опита си с Народния поход той е разбираемо подозрителен, още повече, че сред кръстоносците е неговия стар враг Боемунд. В замяна на храната, Алексий иска от водачите да му се закълнат във вярност и да обещаят, че ще върнат на Византийската империя всички земи, отнети от турците. Без храна и провизии, те нямат избор и приемат клетвата, макар и след известни компромиси от двете страни и в момент, когато в града почти се е стигнало до въоръжени сблъсъци. Само Раймонд избягва клетвата, като се съюзява с Алексий срещу общия им противник Боемунд.
Алексий се съгласява да изпрати византийска армия, включваща голям брой турски наемници, която да придружи кръстоносците през Мала Азия. Първата им цел е Никея, стар византийски град, който по това време е столица на селджукския Румски султанат, начело с Килидж Арслан I, който по това време не е в града. Градът е подложен на продължителна обсада, която не е особено ефективна, тъй като кръстоносците не успяват да блокират езерото, на което е разположен града. Жителите на Никея, византийци и турци, страхуващи се от повторение на изстъпленията на кръстоносците, провеждат тайни преговори с византийците и им предават града. Когато кръстоносците се събуждат на сутринта на 19 юни 1097, те виждат византийските знамена на градските стени. В допълнение към това им е позволено да влязат в града само на малки охранявани групи. Това засилва отчуждението между съюзниците. Сега кръстоносците започват похода си към Йерусалим. Както пише един от тях, те вярват, че това ще отнеме пет седмици. Всъщност пътуването продължава две години.
Кръстоносците, все още придружавани от малка византийска армия, водена от Татиций, пресичат Анатолия. На 1 юли близо до Дорилеон Боемунд е обкръжен от войски на Килидж Арслан и Данишменд. В последвалата битка тактиката на турските конни стрелци не постига голям успех срещу бронираните рицари. Пристигането на друга кръстоносна армия, водена от Годфрид Буйонски, принуждава турците да отстъпят, изоставяйки лагера си. Килидж Арслан се оттегля във вътрешността на Анатолия и кръстоносците стигат без силна съпротива до Антиохия.
Въпреки това пътуването не е приятно. Средата на лятото е и кръстоносците разполагат с много малко храна и вода. Мнозина хора умират, както и много коне, без които рицарят не е много повече от обикновен пехотинец. Както по-рано в Европа, така и тук, кръстоносците често ограбват и опожаряват християнски селища. Отделните водачи продължават да си оспорват ръководството, макар че никой не е достатъчно силен, за да надделее. Все пак Раймонд и Адемар като цяло са признати за водачи.
След като преминават през Киликийските врати, Балдуин Булонски поема самостоятелно през Армения към река Ефрат. През февруари 1098 той пристига в Едеса (Сирия), където местният арменски владетел Торос Едески решава да подсили гарнизона си срещу турците. Балдуин настоява да бъде осиновен и няколко дни, след като това става, Торос и жена му са убити от подстрекавана от него тълпа. Балдуин се обявява за граф на Едеса, първата държава на кръстоносците в Близкия Изток.
[редактиране] Обсада на Антиохия
През октомври 1097 кръстоносната армия стига до Антиохия, приблизително по средата на пътя от Константинопол до Йерусалим. Те обсаждат града в продължение на осем месеца, въпреки че по численост петкратно превъзхождат защитниците. Стените на града са дълги дванадесет километра и те никога не успяват напълно да го обградят. В хода на обсадата става ясно, че Боемунд иска града за себе си.
През май 1098 Карбука, атабегът на Мосул, приближава Антиохия с голяма армия, за да прекрати обсадата. В този момент Боемунд подкупва един от пазачите на стените и на 2 юни 1098 кръстоносците влизат в града, избивайки повечето му жители. Няколко дни по-късно пристига Карбука и обсажда доскорошните обсадители. Положението на кръстоносците е тежко, но един монах обявява, че е открил в града Светото копие, което предвещава победа на християните. На 28 юни кръстоносците излизат извън града и разгромяват мюсюлманската армия, разстроена от враждата между Карбука и Дакук, емира на Дамаск.
След победата Боемунд обявява, че Алексий е дезертирал от похода и това обезсилва всички клетви пред него. Той обявява претенциите си към Антиохия, но не всички са съгласни и походът прекъсва да края на годината, докато благородниците спорят помежду си. В историографията обикновено се приема, че франките от Северна Франция, провансалците от Южна Франция и норманите от Южна Италия се смятат за отделни "нации" и всяка от тях иска да подсили позициите си. Освен това в споровете са замесени и личните амбиции на водачите им. Междувременно започва епидемия, може би от тиф, и мнозина умират, включително легата Алдемар. Конете са още по-малко от преди, а селяните мюсюлмани отказват да снабдяват кръстоносците с храна. Дребните рицари и войниците стават неспокойни и заплашват да продължат към Йерусалим без своите свадливи водачи. В крайна сметка в началото на 1099 походът е подновен, като Боемунд остава в града като първи принц на Антиохия.
[редактиране] Обсада на Йерусалим
Продължавайки на юг по брега на Средиземно море, кръстоносците не срещат сериозна съпротива, тъй като местните владетели предпочитат да сключват мир с тях и да ги снабдяват със стоки, вместо да се бият. На 7 май кръстоносците достигат Йерусалим, който едва година преди това е отнет от селджуките от египетските Фатимиди.
Както и при Антиохия, кръстоносците подлагат града на продължителна обсада, при която самите те претърпяват големи загуби, поради липсата на храна и вода около Йерусалим. По оценки от 7 000 рицари, включили се в Кръстоносния поход на принцовете, оцеляват едва 1 500. Те са изправени пред задача, изглеждаща невъзможна, но духът им е повдигнат, когато един монах обявява, че е получил божествено видение. Той ги убеждава да направят боси процесия около стените на града, след което той ще падне за девет дни, както в библейската история за Исус Навиев и обсадата на Йерихон. На 8 юли 1099 кръстоносците провеждат процесията. Междувременно са построени обсадни съоръжения и седем дни по-късно, на 15 юли те успяват да приключат обсадата, подкопавайки стените и влизайки в града.
През последвалия следобед, вечер и на другата сутрин, кръстоносците избиват почти всички жители на Йерусалим. Мюсюлмани, евреи и православни са изклани без разлика. Въпреки че много мюсюлмани търсят защита в Соломоновия храм, на чието място днес се намира джамията Ал Акса, кръсоносците оставят живи малцина. Според анонимната хроника Gesta Francorum, смятана от някои за преувеличеното описание на клането, "...касапницата беше толкова голяма, че нашите хора газеха в кръв до глезените..." [3]. Танкред предявява претенции към квартала на Храма и предлага защита на някои мюсюлмани, намиращи се там, но не успява да ги спаси от хората си. Според Фюлше от Шартър: "И наистина, ако бяхте там, щяхте да видите краката ни оцветени до глезените от кръвта на убитите. Но какво повече мога да предам? Никой от тях не беше оставен жив. Нито жени, нито деца бяха пощадени." [4]
В дните след клането Годфрид дьо Буйон е обявен за Advocatus Sancti Sepulchri (Защитник на Гроба Господен), след като отказва да бъде обявен за крал в града, където е умрял Христос. В последния етап от похода той води армия, която отблъсква войските на Фатимидите в битката при Аскалон. Годфрид умира през юли 1100 и е наследен от брат си Балдуин дьо Булон, който приема титлата крал на Йерусалим.
[редактиране] Кръстоносният поход от 1101 и създаването на кралството
След превземането на Йерусалим и Църквата на Гроба Господен клетвата на кръстоносците е изпълнена. Въпреки това мнозина се връщат преди да стигнат Йерусалим, а много кръстоносци изобщо не напускат Европа. Когато става известен успеха на похода, тези хора са обиждани и осмивани от своите семейства и заплашвани с отлъчване от духовниците. Много кръстоносци, които остават до превземането на Йерусалим, също се завръщат у дома. Според Фюлше от Шартр през 1100 в новосъздаденото кралство остават едва няколкостотин рицари. През 1101 е организиран нов поход, включващ Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа, които се завръщат преди превземането на Йерусалим. Този поход е почти унищожен от селджуките в Мала Азия, но оцелелите подсилват кралството след пристигането си в Палестина. През следващите години помощ оказват и италианските търговци, които се установяват в сирийските пристанища, както и религиозните и военни ордени на тамплиерите и хоспиталиерите, създадени при управлението на Балдуин I.
[редактиране] Последици от Първия кръстоносен поход
Успехът на Първия кръстоносен поход е безпрецедентен. Италианските морски градове, най-вече Венеция и Генуа, процъфтяват от разрастващата се търговия. Папството разглежда кръстоносните походи като средство да наложи католицизма като обединяваща сила, превръщайки войната в религиозна мисия.
Първият кръстоносен поход довежда до създаването на Държавите на кръстоносците в Палестина и Сирия: Графство Едеса, Княжество Антиохия, Кралство Йерусалим и Графство Триполи.
В Западна Европа оцелелите в похода са смятани за герои. Роберт Фландърски е наричан Hierosolymitanus, благодарение на подвизите си. Животът на Годфрид Буйонски се превръща в легенда броени години след смъртта му. В някои случаи политическата ситуация е силно повлияна от отсъствието на кръстоносците. Например, докато Робърт II отсъства, Нормандия преминава под контрола на брат му, Хенри I, и конфликтът между тях довежда до битката при Теншбре през 1106.
Междувременно създаването на държавите на кръстоносците отслабва натиска на селджуките върху Византийската империя, която възвръща част от териториите си в Анатолия с помощта на кръстоносците и преживява период на относителен мир през 12 век.
Ефектът върху мюсюлманските династии в Близкия Изток е още по-значителен. Неустойчивостта на политическата ситуация първоначално пречи на защитата им срещу агресивните латински държави. Сътрудничеството между тях остава трудно десетилетия наред, но от Египет до Сирия и Багдад не спират призивите за прогонване на нашествениците, завършили с относителното обединяване на мюсюлманите и възвръщането на Йерусалим при Саладин около век по-късно.
[редактиране] Външни препратки
- Първични източници на английски
- Анселм дьо Рибмон, Писмо до Манасий II, архиепископ на Реймс (1098)
- Етиен дьо Блоа, Писмо до съпругата му Адел (1098)
- Дембер, Годфрид и Раймонд, Писмо до папата, (1099)
- Пиер Огшелникът и Народният кръстоносен поход
- Пътуването на кръстоносците до Константинопол
- Кръстоносците в Константинопол
- Обсада и превземане на Никея
- Обсада и превземане на Антиохия
- Обсада и превземане на Йерусалим
- Фюлше от Шартр, Превземането на Йерусалим (1099)
- Екхард от Аура, За началото на Първия кръстоносен поход
- Албер от Екс, Емико и избиването на рейнските евреи
- Соломон бар Самсон, Кръстоносците в Майнц
 |
Тази статия е включена в списъка на избраните на 30 май 2005. Тя е призната от участниците в проекта за една от най-добрите статии на български език в Уикипедия. |
