Теодор Траянов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Теодор Траянов български поет и шахматист

Роден:	30 януари 1882 Пазарджик, България
Починал:	15 януари 1945 София, България

Теодор Василев Траянов (30 януари 1882, Пазарджик — 15 януари 1945, София) е български поет-символист, шахматист и шахматен деятел.

[редактиране] Биография

Завършва I мъжка гимназия в София (1899). Следва във Физико-математическия факултет на Софийския университет (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901–1908). Дипломира се като архитект. Участва като доброволец в двете балкански войни през 1912–1913. Включва се в четата на Хр. Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914–1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). През 1921 временно е освободен от длъжност и пребивава в България. През 1923 правителството на Александър Цанков окончателно го отзовава, Траянов се завръща в родината и се отдава на литературна дейност. Учител в I мъжка гимназия в София (1926–1933).

[редактиране] Творчество

За пръв път печата стихове през 1899 в сп. „Смях“. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Художник“, „Ново общество“, „Съвременник“, „Съвременна мисъл“, „Свобода“, „Художествена култура“, „Факел“, „Звено“, „Народ и армия“, „Везни“, „Парнас“, „Хиперион“, „Модерно изкуство“, на алманаха „Южни цветове“, на вестниците „Ден“, „Оса“, „Злъчка“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Зора“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Заря“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, „Мир“, „Литературен живот“ и др. Участва в литературни сборници и антологии — „Българска антология“ (1910), „Поетична година“ (1915), „Най-отбрани песни“ (1917), „Млада България“ (1922), „Одрин“ (1923), „Лорд Байрон“ (1924). Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922-1931 най-голямото българско символистично списание — „Хиперион“. Съществено влияние върху идейно-естетическото му съзряване оказва дългогодишното му пребиваване във Виена: запознава се в оригинал с трудове на немски философи като Й. Г. Фихте, Г. В. Хегел, Е. Хусерл, Фридрих Ницше, с писатели романтици и неоромантици; приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Р. М. Рилке, А. Шницлер, X. фон Хофманстал, С. Георге, X. Бар и др. Включва се във виенския културен живот — негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Заедно с П. К. Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около сп. „Хиперион“) смятат стихотворението му „Нов ден“ (сп. „Художник“, 1905) за начало на символистичното направление в България. Иван Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература. Цялото творчество на Траянов е подчинено на стройна концепция — постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua“, „Химни и балади“) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в историческата съдба („Български балади“), националния мит („Романтични песни“) и националния гений („Пантеон“). Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата — мъртвата царкиня, да проследи подсъзнателния ѝ живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз. Образната система на Траянов не надхвърля символистичната конвенция и носи редица традиционни реалистично-импресионистични черти. Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на освободения европейски човек). Характерни за него са митологичните образи, свързани с варварското прабитие, с богомилството и адамитството. Въплъщение на житейското и творческото му кредо — победа на духа над материалния живот, е кн. „Пантеон“ — поетична апология на избраниците на духа, одически химн на световни и български прокълнати поети, оригинална по замисъл и артистично превъплъщение антология, която има известно сходство с „На Острова на блажените“ на П. П. Славейков. Траянов е автор на статии и рецензии за литература, театър и музика, печатани предимно в сп. „Хиперион“. Превежда драмите „Ричард III“ от Уилям Шекспир, „Фиеско“ от Фридрих Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, поставяни в Народния театър в София. Адаптира на български език произведения за деца.

Псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Теодор Траянов е брат на изследователя Асен Траянов.

[редактиране] Съчинения

Regina mortua. Стихотворения. 1909
Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912
Български балади. 1921, 1995
Песен на песните. 1923
Романтични песни. 1926
Освободеният човек. 1905-1911, 1929
Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932
Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933
Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934
Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934
Земя и дух. 1921–1926. Кн. 1. 1941
Избрани стихотворения. 1966
Избрани творби. 1981

[редактиране] Шахмат

Започва да се занимава с шахмат в Първа мъжка гимназия в София под влияние на тогавашния директор Кунчо Кутинчев, впоследствие развива шахматния си талант във Виена. Играе в първото официално шахматно състезание в България с професора по математика Димитър Табаков през 1898 г. в София.

През 1907 г. Траянов печели първото неофициално републиканско първенство по шахмат, провело се в кафене "Смолницки", като побеждава във всички партии.^[1] ^[2]

Той става председател на новоучредения през 1931 г. Българския шахматен съюз.^[3]

През април 1936 г. играе партия, която завършва наравно с Александър Алехин на сеанса му в София.^[4]