Венко Марковски
от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
||||||||
Вениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) е български и македонски писател, основоположник на македонската литература, останал в литературата и историята с псевдонима Венко Марковски, даден му от Теодор Траянов. Марковски е роден в Скопие по времето на Първата световна война. Семейството му произхожда от град Велес. Фолклористът и общественикът Коста Църнушанов пише за „железния български дух“ на фамилията, за по-голямата сестра Параскева (свързана с ВМРО), за влиянието на Иван Вазов, Петко Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, сборника на братя Миладинови върху младия Марковски. Венко Марковски активно се занимава и със събиране на български народни песни.
Венко Марковски израства като българин. Националното му съзнание остава непроменено и от факта, че учи в сръбско училище (тогава във Вардарска Македония други училища няма). По това време българите във Вардарска Македония са подложени на асимилация от властта на кралска Югославия. Българите са обявени за „сърби“ от официалната пропаганда.
Младият Венко събужда подозренията на властите и през 1937 г., след като известно време се крие в Белград, той пристига България.
Още с идването си в София, младият поет е забелязан от македонската българска емиграция, а в списанието „Илюстрация Илинден“ са отпечатани негови стихове – те са написани както на родния му диалект, така и на литературен български език. Отзивите за творбите на Венко Марковски са добри. Високо е отличена творбата „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (сонетен венец). Теодор Траянов отбелязва, че „...сонетният венец на младия Венко Марковски е наистина едно голямо поетическо постижение...“ Този успешен дебют е последван от първата книга на поета, „Народни бигори“ (1938 г.), чийто предговор е написан от академик Стефан Младенов, който споменава „... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.“
Поради увлеченията си по марксизма, Венко Марковски попада в клопката на македонизма. Както споделя самия Венко Марковски, той сам изпитва върху себе си „... експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец...“ От 1941 година нататък той сам убеждава стотици, а чрез творчеството си и хиляди македонски българи, че не са българи... Заедно с много тогавашни български комунисти критикува „великобългарския империализъм“ и „българската буржоазия“. На такива позиции е Венко Марковски в лагера „Еникьой“, където е изпратен като опасен за сигурността на българската държава комунистически функционер.
Войнстващ македонист е и по време на участието си в комунистическата въоръжена съпротива през 1943–1945 г., както и когато се включва в изграждането на новата югославска република Македония. Години по-късно Венко Марковски променя позициите си:
- От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.
- В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
- На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова...
- („Предания заветни“, песен втора)
Независимо, че в Скопие е имал високо обществено положение, че е можел да има още по-високо в перспектива, Венко Марковски се отказва да поддържа тезата на македонизма. Интелектуалецът дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който „... в Повардарието владей“.
Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са „бугараши“ и „фашисти“; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности... Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката... Марковски участва в заседанията на АСНОМ и в комисиите, работещи за създаването на македонския литературен език и в кодифицирането на новия език чрез новата македонска азбука. Буквата „Ъ“ (ер голям), за която Марковски се бори в езиковата комисия, изработваща „македонска азбука“, е отхвърлена от ЦК на Югославската комунистическа партия.
Постепенно творецът изпада в изолация, смелите му сатирични стихове срещу новоизлюпените македонски партийни величия му навличат гнева и отмъщението на режима. Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия със СССР и другите комунистически държави, включително и България. Осъден е през 1956 г. и изпратен за пет години в концлагер Голи Оток – място, в което затворниците са поставени при крайно тежки условия.
Самият Марковски пише:
Тази нявгашна земя на чест – сега е стреха на позор нечуван и невиждан геноцид.
В мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани спомените на Венко Марковски за Голи Оток – „Островът на смъртта“, с което той изненадва управляващите не само в Македония, но и в самата България. Младен Сърбиновски в споменатата по-долу своя пиеса е пресъздал този момент от биографията на поета в една оригинална сцена — срещата на Марковски с Лазар Колишевски. Със свойственото на своята каста „бащинско“ високомерие партийният ръководител заявява:
„... Виж, Марковски, ти си наш човек (...). Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония, но не може да преглътне... та дори и когато става въпрос за големия Венко (...) Имаш и големи грехове, и големи заслуги. Защо продължаваш по старому? (...) От теб се иска открита самокритика за цялостното ти поведение и за вредите, които си нанесъл на партията, на Македония и на социализма (...) Придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор....“
(Младен Сърбиновски. Македонският Фауст. София, изд. „Труд“, 1997)Оригиналният текст на пиесата
Венко Марковски обаче устоява на изкушението, макар то със сигурност е можело да го превърне в „патриарх“ на македонската литература, още повече, че преди лагера (а дори и когато го заклеймяват като „предател“, „враг“ и т.н.) стиховете му владеят сърцата и умовете на младежта. Както докладва на Колишевски една от героините в същата пиеса („Активистката“) „... не можем да отвикнем младите от неговите песни (...), за тях той се е превърнал в мит...“ Но убедеността на властниците, че поетът сам ще разруши мита за себе си и ще поеме отново в „правилната посока“ удрят на камък. Венко Марковски успява да намери убежище отново в България.
Към висините пътят с тръне е покрит. Голготата се храни с мъки и ридания. Ликът на истината е с лъжи обвит.
Така започва едно стихотворение на Венко Марковски в книгата „Истината е жестока“ (1968).
„Кръвта вода не става“ показва Венко Марковски именно в стихията му на борец за истината. Повод за написването на книгата е излизането на тритомната т.нар. „История на македонския народ“ (Скопие, 1969), пълен с противоречия основополагащ документ на македонизма въобще.
[редактиране] Връзки
В статията са използвани материали от „Кръвта вода не става“, София 2003, (с) Венко Марковски, 1981, 2003. Второ издание. Откъсът се публикува с любезното съгласие на доц. д-р Пламен Павлов, преподавател в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“.
Кръвта вода не става - публикувана изцяло в Интернет под условията на "Криейтив комънс" (формат: PDF).
