Валовища

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Демир Хисар.

---

Координати: 41.2347° с.ш. 23.3867° и.д.

Валовища Σιδηρόκαστρο
Гледка към Валовища от хълма Хисар
Местоположение
Валовища Валовища на картата на Дем Валовища, Ном Сяр
Данни
Област:	Централна Македония
Ном:	Сяр
Дем:	Валовища
Географска област:	Серско поле
Население:	5 711 (2001)
Надм. височина:	134 м
Геогр. положение:	41° 14' 4" сев. ш. 23° 23' 12" изт. д.
Пощ. код:	623 00
Тел. код:	23230-2

Валовища или Валовище или Демир Хисар (на гръцки: Σιδηρόκαστρο, Сидирокастро, катаревуса: Σιδηρόκαστρον, Сидирокастрон, на турски: Demir Hisar, Демир Хисар) е град в Гърция, в Област Централна Македония, Ном Сяр, център на едноименния Дем Валовища. Градът има 5 711 жители (2001).

Съдържание 1 География 2 История 2.1 Античност 2.2 Средновековие 2.3 Османско владичество 2.4 Нова история 3 Забележителности 3.1 Храм Свети Димитър 3.2 Топ баир 4 Известни личности 5 Външни препратки 6 Бележки

[редактиране] География

Валовища се намира на 25 километра северно от Сяр и на 15 км от граничния контролно-пропускателен пункт Кулата - Промахон (Драготин) на българо-гръцката граница на Европейски път E79, свързващ Орадея и Солун. Градът е разположен в Серското поле между планините Сенгелска (Ангистро) и Шарлия (Врондос). Построен е амфитеатрално в западното подножие на хълма Хисар. През града минава река Крушовска (Крусовитис) или Белица, ляв приток на Струма, която го разделя на две части, свързани с няколко красиви моста - Калканис, по името на инженера, който го е построил и Ставрос (на гръцки кръст), защото от него на Богоявление се хвърля кръста в реката. В града има минерални бани, които са известни с лековитите си свойства.

[редактиране] История

[редактиране] Античност

В гръцката историография е застъпено становището, че първите засвидетелствани обитатели на региона през Античността са тракийското племе синти, за които споменават Омир, Херодот и Тукидид. Античните автори наричат областта Синтика, а неин център е град Хераклея Синтика.

[редактиране] Средновековие

През Средновековието Валовища е гранична крепост между България и Византийската империя, която често попада в границите ту на едната, ту на другата държава. Според гръцките историци именно в околностите на Валовища при село Рупел се е състояла решителната битка при Клиди през 1014 г. между войските на българския цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец. Затова и след влизането на областта в Гърция село Рупел е прекръстено на Клиди.^[1]

Името Валовища се споменава в една дарителска грамота за светогорския манастир Космидион на император Алексий І Комнин от 1081 година, а византийската писателка Анна Комнина пише, че в 1106 година император Алексий І посетил град Валависта (Βαλαβίστα). ^[2] През 1246 година във Вагависта (Βαγαβιστα) император Йоан ІІІ Дука Ватаци приел делегация от мелнишки първенци, желаещи да предадат града на Никейската империя^[3]. През втората половина на 14 век градът влиза във феодалното владение на деспот Иван Углеша със столица Сяр. Крепостта пада в ръцете на османските турци на 20 септември 1383 година.

[редактиране] Османско владичество

През 17 век Валовища е център на вилает. В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от 1616-1617 година е отбелязано, че махалата Чаршу на град Тимур хисаръ има 82 джизие ханета (домакинства), а махалата - Капу-и Сивроз - 193 джизие ханета^[4].

През 18 и 19 век във Валовища има значително българско население, което носи името мърваци. Тъй като районът е богат на природни изкопаеми - желязо, лигнит, манган, мед, доломит, мрамор - населението се припитава предимно с рударство и железарство, откъдето идва и името на града - Сидирокастро и Демир Хисар означават желязна крепост.

Една султанска заповед от 1751 година сочи Валовища като център на хайдутство. В края на 18 век аянът на Валовища води независима политика и участва активно в кърджалийските размирици. От средата на 19 век във Валовища има българска община и българско училище. В 1845 година руският славист Виктор Григорович посещава града и пише:

„

Прибылъ я сперва въ Валовиште (Демиргисаръ), городъ, расположенный у подошвы скалистой горы, стремнину которой украшаетъ древний замокъ. Побывавъ у начальника Даудъ-бега, обозрѣлъ я варошъ, т.е. возвышенную часть города, гдѣ живутъ болгаре, церковъ св.Георгiя и училище, гдѣ учатъ по гречески. [5]

“

През 70-те години във Валовища сред власите и българите патриаршисти се появява клон на Атинския силогос - Дружеството за разпространение на гръцка просвета. На 1 юни 1878 г. българската община във Валовища се присъединява към прошение до княз Александър Горчаков с искане за влизане на руски войси в града и присъединяването му към Княжество България, подписано за Валовища от поп Димитър Кърчовски и Иван Гологанов. Българските жители на града участват активно в Кресненско-Разложкото въстание и в революционната дейност на ВМОРО в четата на местния войвода Илия Кърчовалията.

Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ в 1873 година във Валовища има 640 домакинства - 1 000 мюсюлмани, 900 българи и 50 власи.^[6] Според Васил Кънчов в началото на 20 век Демиръ Хисаръ (Валовища) има 5 840 жители, от които 3 300 турци, 1 200 българи, 450 черкези, 420 цигани, 350 гърци и 120 власи.^[7]

В учебната 1897/1898 година учител в българското училище в града е Константин Мавродиев.^[8] След Илинденското въстание в 1904 година 30 къщи от Валовища минават под върховенството на Българската екзархия.^[9] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в града има 24 българи екзархисти, 864 българи патриаршисти, 245 гърци, 240 власи и 162 цигани. ^[10]

От средата на 19 век градът постепенно засенчва традиционния икономически център в северната част на Серското поле Долна Джумая. В началото на 20 век по-голяма популярност в българската културна среда добива официалното турско име на града Демир Хисар. Градът е наричан и Серски Демир Хисар, за да се отличава от областта Демир Хисар, наричана Битолски Демир Хисар.

[редактиране] Нова история

Валовища е освободен след 529 години османско владичество на 24 октомври 1912 година от Седма пехотна рилска дивизия на генерал Георги Тодоров. 92 жители на Валовища, а от цялата каза 338 души постъпват в Македоно-одринското опълчение, прераснало в 1915 година в Единадесета пехотна дивизия.

По време на Междусъюзническата война на 25 юни гърците от Валовища под ръководството на гръцкия владика Константин нападат изтеглящите се конвои с обозите и беженските колони от серските села, тръгнали на север към България. Нападнат е и пристигналия от Сяр санитарен влак. При инцидента загиват 250 българи и българската армия отговаря с огън и избива 71 гърци, включително и владиката Константин. 27 юни 1913 година Валовища е зает от гръцката армия и голяма част от българското му население бяга в България, а на негово място се заселват гърци, емигрирали от Мелник. Букурещкият мирен договор оставя града в Гърция.

През Първата световна война на 17 август 1916 година Валовища е отново освободен от Седма пехотна дивизия и влиза в Драмската военно-инспекционна област. През май 1917 година във Валовища са разкрити гръцки шпионски организации и са възбудени съдебни процеси. През юли след заповед от главната квартира в Кюстендил 3 878 "по-събудени гърци" - свещеници, учители, чиновници от Серско и Демирхисарско са изселени в България. По Ньойския договор Валовища отново попада в Гърция и след Гръцко-турската война и последвалия я Лозански мирен договор в 1922 г. във Валовища се заселват много гръцки бежанци от Понт и Източна Тракия. Между 1913 и 1928 година от Валовишка околия са изселени 10 756 българи, а са настанени 27 187 емигранти от Турция. Според преброяването от 1928 година градът е със смесено местно-бежанско население с 455 бежански семейства с 1 697 души.^[11] Между двете световни войни най-силни са културните асоциации на мелнишките гърци - женските Възраждане (Αναγέννηση) и Хармония (Αρμονία) и мъжката Контакт на добрата надежда на Мелник (Σύνδεσμος Ευελπίδων Μελενίκου).

След възобновяването на дейността на ВМРО през 1919 година във Валовишко действат две чети - на Иван Паскалев и на Митьо Илиев, които се опитват да поддържат духа на останалите българи в Демирхисарско. На 6 август 1925 година четите на ВМРО се сражават с гръцка жандармерия в региона на Валовища. Нови сражения последват и през юни 1927 година, но постепенно гръцките власти успяват да овладеят съпротивата на революционната организация. Преброяването от 1940 година показва 8 635 жители.

На 3 май 1941 година след разгрома на Гърция от Нацистка Германия Валовища, под името Демир Хисар влиза в границите на България като околийски център. Въпреки политиката на обезбългаряване и заселването на гърци бежанци от Турция в Демирхисарска околия все още живеят значителен брой българи. Според извършеното от българските власти преброяване през юли 1941 година в околията живеят 33 800 души, от които 10 820 българи, 22 295 гърци и 685 други. Българските власти насърчават бежанците от 1913 и 1918 година и техните наследници да се връщат в областта и се опитват да принудят гръцките заселници от Мала Азия и Източна Тракия да се изселят или с други думи да се възстанови етническото статукво от 1912 година. Едновременно с това българските власти арестуват и депортират част от гръцкия интелектуален елит в региона и в някои случаи насърчават саморазправи от страна на местните българи с тероризиралите ги дотогава гърци. При следващото преброяване в околията към 1 март 1942 живеят 13 527 българи, 24 756 гърци, 66 турци и 2 777 лица от други националности. Тези статистики отново причисляват гъркоманското населие към графата българи.

След излизането на България от Тристранния пакт и обявяването на война на Германия през 1944 година Демир Хисар е окончателно върнат на Гърция. Паравоенните милиции на Андонис Фостеридис - Андон Чауш започват терор над неизтеглилото се с българските войски българско население. В Демир Хисар се разлепят плакати с ултиматум в срок от 10 дни всички българи да напуснат Гърция. Само през юли 1945 година над 4 000 души бежанци пристигат в Петричко.

Околията на Демир Хисар пострадва значително и по време на Гръцката гражданска война, в която по-голямата част от българското население се сражава на страната на Демократичната армия на Гърция. Според Димитър Влахов, подпредседател на Скупщината на ФНРЮ в 1946 година в Демирхисарска околия има "32,3% македонци".

След Втората световна война градът, като гранично селищно място пострадва от Студената война и замразяването на търговските отношения между Гърция и България. Започва масова миграция на населението към големите градове в Гърция и към Съдинените щати, Австралия и Канада. Преброяването от 1951 година показва 7 182, а това от 1961 - 8 177 жители. С разведряването на Студената война през 60-те започва и икономическото съживяване на Сидерокастро, за което особено допринася отварянето на границата през 1965 година Сидерокастро се превръща в разпределителен пункт за вноса на овце и кози от България. Кланиците в града осигуряват основния поминък на населението и работят денонощно. Преброяването от 1971 година показва 6 363, а това от 1981 - 6 157 жители. В 1991 година Сидирокастро има 5 377 жители.

Днешният Сидирокастро е типичен мултикултурен град в Северна Гърция. Жителите му произхождат от различни културни среди - местни гърци македонци, гъркомани, власи, мелнишки гърци, тракийски гърци, малоазийски гърци и дори понтийски гърци от бившия Съветски съюз, заселили се в града през 90-те години на 20 век.

[редактиране] Забележителности

[редактиране] Храм Свети Димитър

Скалният параклис "Свети Димитър" е разположен върху стар храм от елинистическата епоха, който в началото на нашата ера е превърнат в християнска църква. По-късно църквата е изоставена и е открита през пролетта на 1915 година от жителката на Валовища Теопемпти Пазони, която всяка вечер вижда светлина сочеща към мястото в планината. Когато отиват да проверят какво е това, откриват изкопан в скалата каменен храм и в него икона на Свети Димитър и Свети Пантелеймон, както и нечии мощи. Мястото е посетено и от митрополита на града и той нарежда да се построи храм. В 1939 г. на това място е издигнат днешният параклис. В него има свещена икона от 18 век на Света Богородица, пренесена от емигрантите от Мелник.

[редактиране] Топ баир

На северозапад от Валовища е разположен хълмът Топ баир, с красива църква "Преображение Господне" на върха си, построена по време на Гражданската война от правителствените части. Хълмът се извисява над черкезката и над бившата българска махала Вароша. През османско време от хълма с топовни изстрели са обявявали началото и края на Рамазана, откъдето и идва името му.

[редактиране] Известни личности

Родени във Валовища

• Георги Василев (Гочо) (р. 1945), дългогодишен футболист на Локомотив Пловдив, български национал
• Георгиос Сотириадис (1842-1942), виден гръцки археолог
• Зография Барбоглу (р. 1924), гръцка художничка
• Йоанис Христоглу (р. 1926), гръцки политик

Други личности, свързани с Валовища

• Димчо Дебелянов (1887-1916), български поет, погребан в града

[редактиране] Външни препратки

• Официален сайт на Дем Сидирокастро
• Портал за Сидирокастро
• Официален сайт на Вамвакофито
• Населението на Демир Хисарска каза в края на 19 век според Васил Кънчов
• Описание на Валовище и казата му от Васил Кънчов

[редактиране] Бележки

1. ↑ Според повечето български историци клисурата Клиди (на гръцки Ключ), в която се е състояло сражението не е Рупелският пролом на Струма, а проломът на река Струмица между Беласица и Огражден при село Ключ.
2. ↑ Anna Comnena: The Alexiad.
3. ↑ Василъ Златарски. История на българската държава през среднитѣ векове. Том ІІI. България при Асѣневци. стр. 434.
4. ↑ Турски извори за българската история, т. VІІ, София 1986, с. 332
5. ↑ Викторъ Григоровичъ. „Очеркъ путешествiя по Европейской Турцiи“. Москва, 1877.
6. ↑ „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, 134-135.
7. ↑ Васил Кънчов. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр.184.
8. ↑ Енциклопедия Пирински край, Том 1, София, 1995, стр.524.
9. ↑ Христо Силянов. „Освободителните борби на Македония“, том ІI, София, 1993, стр.196, стр.126.
10. ↑ D.M.Brancoff. "La Macedoine et sa Population Chretienne". Paris, 1905, р.188-189.
11. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928

Дем Валовища (Сидирокастро)
Валовища (Сидирокастро) | Герман (Схистолитос) | Елешница (Феа Петра) | Инанли (Като Амбела) | Каматеро (Камарото) | Латрово (Хортеро) | Пулево (Термопиги) | Радово (Харопо) | Савяк (Вамвакофито) | Харманкьой (Статмос) | Чифлиджик (Стримонохори)

В портала Македония можете да намерите още много статии, свързани с историко-географската област