Фурен
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Фурен е село в Северозападна България. То се намира в община Криводол, Област Враца.
 |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции. |
| Фурен | |
|---|---|
|
|
|
| Данни * | |
| Население: | 344 [1] |
| Надм. височина: | 180 m |
| Пощ. код: | 3075 |
| Тел. код: | 091183 |
| МПС код: | ВР (Вр) |
| Администрация | |
| Област: | Враца |
| Община: - кмет |
Криводол Николай Иванов (БСП) |
| Кметство: - кмет |
Фурен Начо Найденов (БСП) |
| промяна на тази таблица | |
Създал темата Калин Вълов
Съдържание |
[редактиране] География
Село Фурен се намира на 45 километра от Оряхово,Враца, Монтана и е разположено по двата склона на дълбок дол с извори, недалеч от река Рибине. Граничи на изток с Малорат и Рогозен, на юг – с Лесура, на запад – с Левчево, и на север – с Бели брод. Село Фурен също така е известно, че се нарича центъра на земята, поарди еднаквото си растояние от големите градове.
[редактиране] История
Според жителите на селото, името му произлиза от от вареници (фурни): „Тук, където е заселено селото Фурен е имало още от древни времена вареници (фурни), в които се печело вар, от които и то носи наименованието си Фурен. Покрай тези фурни са заживели стари люде, които са работели на етх и така покрай тех са се направили колиби (жилища) и се е образувало селото. (Кратка историческа справка, писана за Комитета за отпразнуване 1000 год. от царството на Симеон и 50 годишнина от Освобождението – 11.01.1928 г. Съхранява се в ТДА – Враца) Фурен е старобългарско селище. То е съществувало през Първото и Второто българско царство на сегашното си място и е заварено от турските поробители в края на ХІV век с днешното си име. В един османски регистър с дата 1620 е записано, че селото има 15 домакинства, а в същия регистър от 1632 г. – 13 домакинства. (ТИБИ, т.VІІ, с.265, 348) В селото има стари родове, които не помнят предците им да са се преселили от другаде – Банчовци, Божиновци, Вълковци (от тях са Гутуранците), Герчовци, Кановци (те са едно коляно с Крачуновци), Кордовци, Лукановци, Коновци, Карамелете, Къчовци (от тях са Цоловци), Миризляковци, Пинтаците и Свинарете. В края на ХVІІІ в. В село Фурен се заселил Пейо Пейдака от село Добревци, Ловешко. От него днес са родовете Видинци, Калугерете и Пеевци. Личност, останала в спомените на потомците като изключително противоречива и спорна – според едни той е хайдутин, наследник на прочутият Нано Войвода, според други е предводител на разбойническа банда. Трети пък търсят сблъсъка на доброто и злото у човека и откриват определени аналогии с други популярни народни герои като Бак Шимди и Инджето. Още през първата половина на ХІХ век в село Фурен се заселили от разни места родовете: Дановци – от с. Левчево, Ненковци – от с. Добруша, Костовци и Рашковци – от с. Рашково, Ботевградско, Пунчовци (Коприварете) от с.Мъдан, а Николчовци избягали от с. Попица, защото помаците им заграбили имотите. След 1880 г. се заселили Гребнярете и Турлаците от с.Игнатица, Янинци – от Галатин, Кременченете – от Горна Кремена и Бежанците от Босилеградско. Изселили се от Фурен са Коиловци, които са стар местен род, но избягали във Влашко и на връщане се установили в село Букьовци (Гр. Мизия), където ги наричат и Цековци, по името на заселника Цеко Коилицата. Изселници от Фурен има и в с. Рогозен, наречени Фуренченете. Старата носия на селяните е била белодрешковска. Първото училище е открито през 1868 година от даскал Мито Клепаринеца от Враца. През 1880 г. даскал Цветко от Копривщица поставя инициативата за построяването на първата училищна сграда – двора на сегашното училище. (Богдан Николов. От Искър до Огоста. София, 1996, с. 299-300.) Интересни са сведенията, които дават Ст. Георгиев и Т. Икономов в издадения през 1904 година от Оряховското туристическо дружество „Дунавски турист” „Пътеводител за Ореховската околия”: „ …То се намира на 40 км. на югозапад от град Оряхово и е разположено от двете страни на една долина. …Селото е изложено на северния и северозападни ветрове. Климатът е мек и от части влажен. Водата на добитъка и хората е чешмена и достатъчна. Районът на селото е горист, поле и каменист. Фурен има 95 къщи и са повечето надземни. То (населението) брои 540 души жители, от които 256 мъже и 284 жени. От тех 37 мъже и 6 жени са грамотни. Селяните изобщо са трудолюбиви, възприемчиви и вдадени в земеделие, скотовъдство и пчеларство. Селяните най-много страдат от треска, шарка и гърло. Носят се потури, пояс, касачета, вълненици, сукман и престилка. Главната храна за селото е кукуруза и житото. Земята е чернозем. Сеят още: ръж, ечемик, овес и др. При обработването на земята селяните си служели с волове. Селото притежава: 4273 декара ниви, 336 декара гори и 1207 ливади. Средно всяко семейство има по 90 декара земя и харчи годишно около 100-150 лева. Тук развъждат: овце, кози, говеда, свине, коне и др. Добитъкът се цени добре. Развъждат така също: кокошки, гъски и има износ само на яйца. От това село излиза най-хубаво сирене и вълна. Селяните отиват на пазар в Оряхово, Лом и Враца, а карат храните си в Лом и Цибър. Училище е отворено за първи път през 1880 година. …На задължително учение подлежат 32 момчета и 23 момичета. От тях посещават училището 28 момчета и 15 момичета. Училищната библиотека има 20 книги и 19 списания. Учител е Ив. Цветков (семинарист). Селяните изобщо се отнасят симпатично към училището и науката. Събор става всяка година на Петковден. Населението е чисто българско.”(Ст. Георгиев, Т. Икономов. Пътеводител на Оряховска околия. Свищов, Оряховско туристическо дружество „Дунавски турист”, 1904, с.127-127.) В цитираната по-горе историческа справка от 1928 година четем: „Преди Освобождението не е имало нито черква, нито училище (има се предвид училищна сграда) , а така също и други обществени заведения, освен частни къщи. Жителите са черпели вода от сред селския извор, който извор и днес съществува (1928 година) – селската чешма и се черпи вода от него. Преди Освобождението е имало около 80 къщи, от които едва 10 покрити с керемиди, а останалите с пръст. Сега работната земя на селото е около 7000 декари, а в турско време е имало едва 1000 декари. Жителите на селото са ходели през турско време на пазар в град Плевен. За първи път руските войски са дошли тук през 1877 г. от гр. Орехово.” Сщият документ сочи като загинали участници в Балканската и Европейската войни общо 15 души. Сочи се брой на населението 1928 г – 1080 жители и още „В селото сега има първоначално училище – 125 ученици и 4 души учители (две учителки и двама учители). Съществува също и новообразуваното читалище „Ботев”, има и общинско управление.” В друга справка, направена през 1939 година от директора на училището, също съхранявана в ТДА – Враца се казва: „Един старец разказва, че преди 77 години запомнил селото с около 15-20 къщи, разположени около едно кладенче – извор сред непроходима гора. Сега то брои 235 български къщи и 6 цигански. Българското население брои 1305 души, а циганското 42 души. Българите изповядат източно-православната вяра, а циганите – мохамеданска... ...Учениците са 247, учителите - 7... ...Населението от край време се е занимавало със земеделие. Сеят главно пшеница и царевица, но сеят и други житни растения. Отглеждат овце, говеда и коне, но по-малко. Всяко семейство почти си има лозе от 2-3 декари. Бубарството е застъпено.” „По облеклото си старото население на село Фурен спада към белодрешковците. В празник мъжете се обличали с шалвари, съшити от тънък шаек. На главата си носели червени шапки, подобно на турските фесове, само че без пискюл и по-ниски. Всекидневното им облекло било съшито от бел шаек. Панталони – беневреци с много цепнатини. Късаче дълго до коленете и елече-джамаданче. На главите си носели калпаци, а краката си обували с цървули.; Жените се обличали в дълги калчищени ризи, които пошивали с червени конци по ръкавите, полите и около врата. Носели червени гъсто надиплени вълненици, перки престилки и забрадки на главите”. (Автор на статията: Калина Тодорова) с. Фурен е много старо селище.Разположено е между селата Лесура, Бели Брод, Малорад. Има си своя река Рибине с изключителна природа и прекрасни кътчета за лов,риболов и развлечения.Хората се занимават предимно със земеделие и животновъдство. Има данни за древно тракийско селище с керамични и други находки. Земята е изключително плодородна, с обширни полета, лозя и пасища. Отглежда се жито, слънчоглед, царевица и др.земеделски култури.Отглеждат се също така крави, овце, кози, свине. Макар че през последните години живота не само в с.Фурен ,а и във всяко българско село е тежко и трудно и младите напускат селото и повечето живеят и работят в чужбина.Но живота постепенно се подобрява и много започват да се завръщат към родния си край.
[редактиране] Културни и природни забележителности
Районът на Фурен е богат на праисторически и антични селища: в местността Свинарска дръмка има следи от селище, обитавано през медно-каменната епоха и са намерени пробити бойни каменни чукове.; на височината Чукара е имало укрепено селище от втория период на медно-каменната епоха и е обитавано през ІV-то хилядолетие пр. Хр. Селища, обитавани през бронзовата и желязната епоха, са известни в местностите Дренова дръмка, Слатината и Хайдушкото кладенче. В местността Школското е намерен комбиниран калъп от слюдест талкошист, в който са били отливани два различни по форма и предназначение предмета. – датира от края на бронзовата епоха – средата на ІІ-то хилядолетие пр. Хр. (Богдан Николов. Сп. Археология, 1974, кн.1, с.47—49, обр. 9-11.) В местността Глодниа камик са открити медни съдове, железни върхове на копия и един бронзов симполум, датиращи от римската епоха на Балканите. Западно от селото на левия бряг на р. Рибиньъ върху естествено защитена скалиста тераса са развалините на градището Костадин (намира се в м. Левческото – т.е. в землището на съседното село Левчево). Долният му културен пласт е от укрепено селище – края на медно-каменната епоха. Над него се строени крепости и укрепление през късната античност и ранното средновековие. Вероятно тази крепост е дала през късната античност името на днешното село Фурен. Това име е произлязло от гръцката дума фруриен, която означава укрепление, градище, твърдина. До средата на ХХ в. съществувал оброк в близост до пещерата, в местността Костадин или както я наричат във Фурен – „Костадин камик” и тук се събирали хора от околните села през пролетта в деня на свети Константин и Елена. Тракийски общества са обитавали землището на днешното Фурен и са оставили следи от селища и няколко земни надгробни могили. (Богдан Николов. От Искър до Огоста. София, 1996, с.298-299.) Природните забележителности на с. Фурен за забележителни реката Рибине със своята природа и божествени кътчета за отдих, пещерата Меча дупка, язовира с изключителни условия за риболов. В края на месец октомври е събора на с. Фурен, също така на Чукара всяка година се провежда кушията на която се състезават най-добрите коне от района. От 2007 г. с.Фурен има и своя църква.
[редактиране] Редовни събития
[редактиране] Други
[редактиране] Из празничния народен календар на село Фурен
Никулден „Свариме жито. Рибник си праиме. Лебове месиме – е и един „рогат” леб. Кади са на свети Никола: турнеме жито на леба и прекадиме и дигнеме леба нагоре, чупиме го, а един вика: „Да са роди, да са роди и да са притури у Слатината (местност край селото) – там да са пребътне!” И три пъти ше го каже. Но тоа, дека е кадил, он дръжи леба, та другите си чупат и он нарича. После са сбереме мааленски и чупиме па рибника.” Игнажден В село Фурен „ако та спооди некой, ше земе шумка от дръвника и със шумката – „Шиленца, пиленца...”- ша нарече и ше а унесе да я бодне на огнището, на веригата.” Почти навсякъде във Врачанско е познат обичаят срещу Игнат момите “да се сеят”. Преди да си легне, момата взема шепа жито, излиза на двора, затваря очи и символично “сее”, с думите: “Който е мой, да дойде нощес да жъне нивата!” Този момък, който й се „присъни” през нощта, значи за него ще се омъжи.Във Фурен „се сеели” по същия начин и тъй наричали, само че „посявали” шепа жито или шепа „кукуруз” - царевица на дръвника! Бъдни вечер Месят се обредни хлябове, наречени на Господа и Богородица, и на къщата, и на стоката. Приготвя се баница или тиквеник. На трапезата се поставя от “сичко, какво има у къщата”, стига да е постно – това се прави, за да е сита идната година, за да се роди от всичко. Непременно домакинята приготвя пълнени чушки с боб, постни сърми. Печената тиква, варения кукуруз, сушените сливи, ябълки също са задължителни, както и мед, сол, вино. Всички сядат на трапезата заедно и заедно стават – та да се чупят пиленцата. Най-старият в дома кади и благославя, разчупва обредния хляб и подава на всекиго по парченце. На червения конец се ниже бел лук и тиквеното семе - правят се герданчета и гривнички, които се носят през “Мръсните нощи” за от каракончо - смята се, че те предпазват от всякакви зли сили. Във Фурен на Бъдни вечер момите „се сеят” на дръвника и наричат – както на Игнат. Пролетните обичаи„Кога за пръв път видиме щъркел, кога долетат – това на Младенци – му викаме: Щръко, мръко, тебе боли глава, мене нема нищо! Мартениците ги връзваме на дръво, къде ражда. Ластовиците лазда идват по-късно. Чула съм, че фръгат земя у градината – за копрец, кой нема. Да му са въди копрец. Жабите кога почнат да крекат са връгаляме по земята – да ни не боли кръсто. Кукувица кука на зелена бука, кука и нарежда: кой коя си люби нея да си земе! Така сме викале на кукувицата като я видиме за първи път. Викат, че тогава, кога кука напреде – пари да броиш, коги ги чуеш за пръв път, та пари да имаш. Къде Благовец доажда, па къде Петровден си оди. Къде оди – не знам. Баеме си така за пръв път с цвекенце. Земеме цвекенцето и така го влачиме (по лицето – бузите, челото с кръгообразни движения) и баеме: Коги видиш на магарето роги, тогива глава да та заболи, коги видиш на куче рог, тогива глава да та заболи… Дай, Боже, да съм бела и червена Като тоа божур…(името на цветето, с което баеш) Секакво цвеке – кат го видиш за пръв път. И дечорлия, и моми – и с божр и кокиче… „Да съм бела и червена! Да съм бела и червена! Да съм бела и червена!” Коги зедеш най-напреде коприва, ще са вардиш да са ен окапеш, щтото ще та лазат блъите. Връбница –Кумичене„Още предния ден - Лазаре сме си напраиле кукли. И на Връбница одиме та са кумичиме. Ставаме рано, сбереме са моми на реката. Всека си чупне по една парченце от куклата и намериме некоя кора – там си наредиме залците и секоя си забележи залъка. Топнеме кората у водата и сека си гледа по зълъка – на коя варне, таа е кумица. На Великден одиме у тех и тя ни даде по едно еце боядисано. На Връбница отрежеме си върба, са препашеме „за здраве” – през кръсто, да ни не боли летоска, коги жънеме. Венчета си праиме. Идеме у комицата, та напраиме от куклите попара.” Момците пък надолу по реката „претичали” залците, „ловели” ги и събирали в торбичките си – с тях хранели животните, защото се вярвало, че в кошарите на този, който е събрал най-много залци през годината ще се ражнат най-много женски агънца. След гощавката, момите се хващат на хоро, а след хорото започват и моминските припевки. На припевките е позволено да присъстват и сгодените ергени и тези, за които се знае, че си имат вече изгора. Припява се за любов и женитба на такива момци, припява се и на всяка мома, която се е кумичила: Чичовите коня на пайван пасат, на пайван пасат, их, леле ле, къде село гледат – на годеж да идат. Их, леле ле, на годеж да идат, на годеж да идат у свату (името на моминия баща) их, леле ле, за момата (името на момата)......... , их, леле ле, за момчето (името на момъка)....... . (с. Фурен) Великден „Три дена са играе оро, три дена музиката свири. Тия, къде сме са кумичале от орото кумицата ще ни сбере и ни дава по едно червено яйце и ние и дадеме. Боядисваме яйца с „луковиня” – обелките на лука ги вара и тура яйцата и тия станат кафени. Червени с купешки бои боядисваме. Пишеме ги с восък – дорде са топли. Това, де го нашараме и пишеме, това му викаме „перашка”.” Гергьовден„На Гергьовден заран рано одиме по шумаците, по полето – къде има гергевка, та береме гергевка. Ма още предишната вечер сме са разбрале така, ние си от маалата и доде е росно береме секаква зеленина, цветя и най-много гергевка. Момите още у гората си увиеме венче, турнеме си го, па коя си има приятел – и за него изплете. Оплетеме два венеца – единия за шилето, другия за мак’я му и го турнеме на рогата, некое нема па роги – на гушата му наденеме като гердан, на рогите запалиме свещица и така ше обиколи синията, пущиме го да са нацица и после на синията ше го заколат. Кръвта я сбираме у едно бело котле и го носиме на реката – „да са въдат овците като по вода”... и венеца ше фрълиме. Мама меси “шарени” лебове – на овчара „овчарка”, „кошара” с агънца и един така дълъг леб - „бъчва”. ...На Гергьовден заран рано по изгрев слънце са къпат у роса у ечемик – за от шуга, за от краста.” Мечин ден „На Андрей викаме му Мечин ден. Вриме кукуруз – станеме рано и фръгаме през куминьо и викаме: „На ти, мецо, варен кукуруз, дай ми мене сурав”. Та да са роди през годината.” (Всички тези обичаи съм записала от моята баба Цвета Павлова Симеоновска, родена 1921 г. в с. Фурен, Врачанско и живяла в родното си село.) (Автор на статията: Калина Тодорова)
