Ракево
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ра̀кево е село в Северозападна България. То се намира в община Криводол, Област Враца.
| Ракево | |
|---|---|
|
|
|
| Данни * | |
| Население: | 794 [1] |
| Надм. височина: | 210 m |
| Пощ. код: | 3067 |
| Тел. код: | 06499 |
| МПС код: | ВР (Вр) |
| Администрация | |
| Област: | Враца |
| Община: - кмет |
Криводол Николай Иванов (БСП) |
| Кметство: - кмет |
Ракево Бойко Симеонов (БСП) |
| промяна на тази таблица | |
Съдържание |
[редактиране] География
Ракево (до 1956: Ракьово село) – село във Врачанска област, 5 км. северозападно от Криводол, 26 км. северозападно от Враца. Население 1278 жители (1983); 983 жители (2003). Съставно селище на Криводолска община. Гара на ж.п. линия Мездра-Видин. Разположено в западната част на Предбалкана, край двата бряга на река Ботуня, приток на Огоста (от поречието на Дунав), на височина ок. 100 м. Умереноконтинентален климат. Главно алувиални и сиви горски почви. Добре развито животновъдство (кравеферма, овцеферма), зърнопроизводство (царевица, пшеница), тревни фуражи, зеленчукопроизводство (до 90-те години на ХХ-ти век).
[редактиране] История
Днешното Ракьово село, така го наричат жителите на околните села, е пряк наследник на средновековното селище в местността Рушки трап и Манастира. То е заварено от поробителите с днешното си име, което е много лесно обяснимо - селото на Ракьо. Личното име Ракьо е от Райко, а Райко е произлязло от Радко с преход на „д” в „й”. Но кой е бил този Ракьо или Радко не може да се узнае. Дали е бил герой на селото или негов владетел, ще си остане тайна. Тъй като не са все още преведени всички османски документи, с които разполага Ориенталският отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” ще се задоволим с това, което е преведено. Село Ракьово е записано в османски документ от 1639 г. (РСт., І. с. 453). От стари хора се знае, че селото се е местило най-напред в Дупни кладенец, а после в Манастира поради чумни епидемии. В един документ от 1817 г., който се отнася за производители на пчелен мед, срещаме: „Дила от Ракьово село” и пак „Дила от Ракьово село” (Архив на Хаджитошеви, т. І, 1984,451, л. 64 и 67). Стари родове в Ракьово село са: Гановци (това е родът на професор Ганов), Герговци, Гоцовци, Гълъбовци, Думановци, Заеците, Кожуарете, Коларците, Линдовци, Марковци, Мильовци, от които са произлезли Каменчовци, Лещаровци и Ранчовци, Минджаковци, Мислинкьовци, Пейовци, Пишоранете, Стойновци, Цондовци, Цоновци (те са едно със Стефановци) и Ценковци (от тях са Чантовци). Изчезнали стари родове са Маджарете, Пировци, Свинарете и Сълковци. Името на последния изчезнал Ракьовски род е от старобългарското име Съло, което пък произлиза от старобългарската дума сълъ и означава „пратеник” и е еднакво с гръцкото лично име Апостол. В последните векове на робството тук дошли и се заселили от Станимъка (Асеновград) родовете Блюдовци, Даскаловци, Куцанковци и Лъговци. Според родовото предание те побягнали от Станимъка, за да не бъдат потурчени насила. През първата половина на ХІХ в. в Ракьово село дошли от разни места родовете: Дръндарете от село Урвене, Монкьовци и Мечковци от село Сумер, Бойчовци, Неновци и Рапонкьовци от село Балювица, Берковско, Коцовци от село Дива Слатина и Чульовци от колибите Врачански Веслец. През 1908 е завършено строителството на ж. п. линия Мездра – Видин и гара Ракьово и тук минава първият влак от Мездра за Видин. Гарата оживи селото и спомогна за заселването на левия бряг на река Ботуня и образуването на новия квартал край гарата. В землището на Ракьово село има много старинни имена на местности като: Барене, Ветрен, Об/в/ръшина, Скрапец, Скръчица, Слана локва, Ъсто и др., които потвърждават, че селото е основано още през българското средновековие и животът тук не е прекъсвал за дълги периоди от време. През 1932 г. е построен водопровод, а през 1947 г. се построява с доброволен труд сградата на ЖП гарата. Селото е електрифицирано през 1948 г. Медицинско обслужване в Ракево има още преди 1944 г. Помещава се в различни сгради. През 1970 г. се започва пристройка на Селския здравен участък. До 1989 г. съществуват лекарски, фелшерски, зъболекарски кабинети и родилен дом, съответно с обслужващ медицински персонал – лекар, фелшер, стоматолог, акушерка, санитар. На първия етаж на сградата се помещава в този период и аптеката. През същата 1970 г. „старото училище” е преустроено в цех за плетиво. През 1971 г. старата стопанска сграда става Дърводелски цех. „Старата воденица” е реконструирана и преустроена в цех за креда. По същото време е благоустроена главната улица с направа на зелени алеи и пешеходни зони. През 1963 г. започва да функционира фурна за хляб, която дълги години снабдява и съседните села Баурене и Добруша. През 1972 г. се пристроява сграда към фурната и се открива содо-лимонаден цех. През 1975 г. е отпочнато строителството на търговска сграда, която е завършена и открита през 1977 г. Тези така наречени „малки предприятия” осигуряват години наред работни места за ракьовчени. Днес в селото функционира мандра за производство на сирене и кашкавал. От три години съществува и цех за производство на шоколадови изделия.
[редактиране] Културни и природни забележителности
Около извора Смърдещец се виждат следи от праисторическо селище, което е обитавано през средния неолит (Николов, Б., Изв. муз. СЗ България, т. 18, 1992 г., с. 18). Върху естествено защитената тераса Чульова дръмка са останките от укрепено селище, обитавано в края на медно-каменната епоха. Откъм изток, където е достъпната част на терасата, личат отбранителен окоп и вал. Земята от окопа е изхвърляна към селището и вероятно е имало и дървена палисада. Тракийско селище през желязната епоха е имало на Кочова поляна, а тракийски могилен некропол се издига на Маркова страна. В една от надгробните могили иманяри са разкрили погребение чрез трупоизгаряне, при което са намерени бронзови накити и глинени съдчета. Едното съдче е чернофирнисов кантарос, внесен от Гърция, а фибулите са тракийски тип. Изглежда е било богато погребение, но другите неща от гробния инвентар са разграбени (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 61- 63, обр. 9 и 10). Останки от средновековно селище и неговия некропол са разкрити в местността под Рушки трап. Намерените в гробовете накити и други предмети датират от периода ІХ-ХІV в. В местността Манастира има развалини от едноабсидна средновековна църква, която е разрушена при поробването на България от турските нашественици в края на ХІV в.
[редактиране] Редовни събития
[редактиране] Други
[редактиране] Празничен народен календар на ракьовчени
Игнажден (20.ХІІ) се смята за първия от поредицата коледни празници. Със своята обредност Игнат е обичан и от малките деца, и от старите, които се опитват да гадааят по него за сполуката на дома през цялата година. Подготовката за него започва още през нощта. След полунощ стопанинът на къщата или който пръв събуди и му се наложи да излезе, взема стрък ластун или клечици и ги внася край огнището или зад вратата. Този ластун символизира “квачката” и щом го остави или хвърли в огъня, нарича: “Да са родат шилета, пилета, дечица - сичко да се роди!” или “Шилета, пилета - сичко да връви на ред!” От това кой пръв ще те “спооди” или кой пръв ще дойде в дома ти, зависи късметът на къщата през идната година. Случи ли се пръв да ти влезе в къщата човек, който има “добър споод” ще ти върви, ако ли не – „сичко на расипия”. Да има добър „споод” човек, значи, че “...като та спооди на сичко връви като по вода, нема болести, цело лето на стоката нищо нема да ѝ има”, ще върви и на къщата ... Ако човекът е с “недобър споод” - “на нищо не връви цела година - ни на къща, ни на стока...” Затова на Игнажден домакините канят на гости хора, които имат “добър споод” и още от рано започват приготовленията - меси се “шарен леб”, готвят се постни ястия, реди се обредна трапеза. На нея най-голяма почит се отдава на “полазника” - “се едно, че ти е кръстник, те така са уважава” - казват в Ракево. В някои къщи въобще не пускат някой, който е нарочен от предни години, че няма добър (с)поод да влезе. И полазникът, и който и друг да дойде след това през целия ден, ще внесе клечици и шумки, ще нарече: „Шилета, пилета...” и ще ги остави зад вратата или ще ги хвърли в огъня. Полазникът (пък в някои къщи и всеки друг, влязъл в дома на този ден) се „сади” зад вратата в едно кошле със слама и „са тръка” в сламата, та да ти мътат кокошките. Но най-много се садят децата – за тях това е весела занимавка и закачка. „Като дойде тоа човек отвънка, унесе нещо клечица и турне у печката и вика: „Шиленца, пиленца – да има, сичко да са роди!” Коги ти легнат квачките и стоката ни връви на добре, значи добър човек ни е споодил.” – вярват в Ракево. Много смях и дебнене предизвиква и обичаят да се нарече първото оягнило се през идната година агънце или яренце на този, който кихне вечерта срещу Игнат. Наричанията и гаданията за женитба са познати и на ракьовските моми и ергени - вечерно време гадаят, като слагат чемшир на печката и наричат : “Ако имаме сватба - да пукне”. И ако пукне - значи през идната година в къщата ще има сватба. Това се прави там, където “имат навремило момиче или момче”, с надеждата за скорошна и щастлива женитба. Бъдни вечер (24.ХІІ) е най-чаканият и обичан зимен празник. За негово начало, както и на много други места във Врачанско се смята обредното запалване на “новия” огън - домакинът поставя в огъня дебел пън - миросано и благословено дърво, наречено “бъдник”, което трябва да гори през цялата нощ. Вярва се, че ако стопаните оставят дървото да изгасне, нещастие ще сполети дома. Върху синията се редят обредните хлябове, посветени на къщата и на стоката и ястията. Ястията са постни и тук точен брой не се спазва, само се знае, че трябва да са нечетн брой. Задължително на трапезата трябва да присъства тиквеникът или само тиква, “гн’етени” (пълнени) чушки с боб, постни сарми с ориз, вино, орехи, чеснов лук, тиквено семе, варен кукуруз, жито, сушени сливи, ябълки, сол и мед, пуканки, бял и червен конец. От тиквеника се дава на всеки по парче, а момата ще запази своето, за да го сложи под възглавницата през нощта да гадае с него за женитба. Същото ще направи и с тиквените семки. На червен конец се ниже белият лук и тиквеното семе - правят се герданчета и гривнички, които се носят през “Мръсните нощи” – „за от каракончо и други г’яволе.” Към полунощ, когато вечерята приключи, всички се хващат за ръце и стават заедно - та да се мътят пиленцата заедно. На Бъдни вечер всеки иска да надникне в бъдното – да узнае най-съкровени неща за себе си и за своите близки. Гаданията и на този ден са част от празника. Най-много гадания са свързани с женитбата и затуй гадаят предимно момите и ергените. Първия залък от тиквеника или боговицата момата запазва и поставя вечерта под възглавницата си, като го нарича и вярва, че ако сънува момъка, на когото го е нарекла, ще се омъжи за него или на сутринта което мъжко име първо чуе, то такова име ще носи и нейният бъдещ жених. По същия начин моми и ергени слагат от тиквеното семе, което е кадено на обредната вечеря и наричат. За късмет и за здраве се гадае с орехи. Слагат се няколко ореха, които също са взети от обредната трапеза под възглавницата, като се наричат. На сутринта се чупят и ако е наречен орехът за здраве и е хубав - значи здрав ще е човекът, ако е на късмет - късметлия ще е, ако ли пък е червив или костелив - на болест е, на лош късмет, на бедност - ако е празен. Така се гадае и на Нова година. „На Бъдни вечер как се прави – питата се меси с късметите. Прават се тогива всички постни ястия. На софрата се слага чесън, слага се тиквено семе, слагат се пуканки, червен и бял конец, слагат се орехи... И всичките като се съберат и са седа вече, питата се разчупва – и вече кой на какво му се падне – има и за работа, и за учение, и за къщата и за сичко късмети... Нали са праи и тиквеник и първия залък, кои са момичета, взема са и от орехите... се вземат и се слагат под възглавницата. И са пренощува. Сутринта стават и всеки си зима залъка и какво е сънувал нощта – например да сънувам с кой ще го ям – за момче (мома да сънува с кое момче яде залъка) ... и има надежда да се оженим. А орехите вече като са счупат – като е здрав ореха – на здраве е.” (Костадина Врачанска) „От сичко, к’во са сетиш са слага на масата и сушени сливи, орехи, ябълки. Като седнеме и така са пригодиме никой да не става, а фанеме са заръка и станеме сичките заедно като са наедеме – та да са мътат пиленцата заедно. Турнеме и слама под масата и около неги. У оджако големо дърво загн’етеме – пън. Баница напраиме – тиквена и турнеме семки от тикви на масата – заедно с баницата са кадат. И после ги земеме и под възглавницата – да видиме кое име ше сънуваме – с тава име ше е и мъжът (годеникът). И първия залък от баницата, и него. Нижеме после на червения конец тиквено семе и бел лук и ги връзваме на гердани и на ръцете за от болести и лоши работи. Праиме питка с късмети от бело, чисто брашно – първото парче а на Богородица, па на къщата, па от най-дрътия до най менинкото... Чупи са от най-дрътия у къщата...” (Пенка Томова) В Ракево, както и на много места във Врачанско, вярват, че “Мръсните нощи” са от Коледа до “дорде са не пресурвака водата” или пък от Коледа до Водици. В тези нощи се спазват редица забрани, най-важната от които е да не се ходи никъде късно нощем, в “злото време”, защото бродят всякакви “г’яволе” - караконджули, вампири, плътеници, вещици и самодиви. Важно е и спазването на друга забрана „да са пазат младите, да не лега мъж при жена”, защото заченатите през Мръсните нощи са съботници или връколаци: „Само през Мръсните нощи да не се зачева и да са не ражда. През Мръсните нощи ше бъде съботник – ше видва плътеници, ша видва... Ше го гази „Мора”... От Коледа до къде са сурвака водата са Мръсните нощи.”(Гълъбица Евденова); „Убави ергени се раждали през Мръсните нощи. Тава, къде са ражда не е човек...Тие (които нямат преграда на носа, имат само една ноздра) са праени през Мръсните нощи и са казват връколаци.” (Пенка Томова)
„На Бъдни вечер се ниже бел лук на червени конци – за здраве. А белия лук и тиквеното семе ше го нанижеме на едно герданче и това нещо на Богоявление ние ше го качнеме на дръвото – „Айде – викаме – да е плодородна годината, (в)сичко да са роди.” ...През бистра водичка у нещо паничка и го преонодаш два-три пъти го преметнеш (във водата) и го качнеш на дръвото герданчето, дека на червен конец. И кажеме: „Айде, със живот и здраве – плодородна да е годинката!”, та сипеме (водата от паничката) до дръвото доле на кореньо...” (Веселия Думанова)
Нова година и Василовден са следващите големи празници, празнувани във всеки дом. Новогодишната вечеря е обредна и на нея задължително присъства питка с късмети, а днес късмети като звънкови монети се слагат и в баницата. В нощта срещу Васил момата, която иска да узнае кой ще е годеникът ѝ и бъдещият ѝ съпруг трябва да постави своето огледало и гребен под възглавницата, за да види в него насън своето бъдеще. За здраве се гадае и с орехи – както на Бъдни вечер: слагат се орехи под възглавницата, като се наричат и на сутринта се чупят – ако ядката е здрава, не е червива, не е изсъхнала или развалена – жив и здрав ще е този, на когото е наречен. На Васил още в зори тръгват малките сурвакарчета - с накичени дрянови пръчки и сурвакат във всеки дом „за здраве”. Домакините освен сушени плодове, пуканки и орехи, ги даряват и с „железна пара” т.е. монета – „да са звънкови парите”, та да са здрави. „Три дена го празнуваме Василаки бангията…” – така започва своя разказ за празника леля Цеца или както я наричат всички в селото – Цеца Таркова и с готовност пресъздава всички обреди и ритуали, които се извършват от нея и децата ѝ през дните на празника. През първия ден се приготвя обредна вечеря, която трябва да е изобилна и богата, на трапезата да има „сичко”, та през цялата година да се намира „сичко”. Най-важното е пълнената гъска – „Нема ли гъска, тава не е Василаки”. Преди да седнат на трапезата, стопанинът на дома кади, като слага в (буса) лопатката въглен, а всички останали са станали прави. Докато трае този обред на прозороца гори запалена свещ. Като прекади, всички се целуват. Тогава стопанинът ще вземе сурвачката, която е от дренова клонка, бъклицата с виното и обредния хляб и отива при домашните животни и обикаля и къщата – „сурвака и стоката и като влиза, вика: „Айде, Василаки явела (Василаки иде) - да е пълна къщата и да има всичко.” Масата не я дигам. До дванайсет седиме и у дванайсет – пушката гръми и ни зимат гъските и викат: „Василаки, на ти гъска!” и после па ни я врънат.” Хлябът, който стопанката е омесила е обреден, посветен на Свети Васил – „Туртата е с топки отгоре – всеки си земе по едно топче и слага под възглавницата за трите дена – тава е късмета – и какво сънува, това е.” На втория ден сутринта вървят сурвакари за здраве и берекет „Сутринта ше ма сурвакат и целуват ръка, а я ги дарувам ”. На третия ден стопанката посреща гости – предимно се събират моми и ергени, които „другаруват” или вече „са си дали дума”. Обредната трапеза е наредена, като основното ястие е качамак и лютеница със сирене. Започват веселите младежки игри, в които се откриват редица елементи от ладуването на Василов ден. В гърненце или ушатка се поставя зеленина и всеки си пуска пръстена вътре – и моми и ергени. След това един бърка и вади някой пръстен, без да гледа и собственикът трябва да изпълнява някое желание – песни, целувки, игра. Смеховете и игрите продължават чак до „сабалемта”. И в Ракево, и в околните села, както навсякъде във Врачанско, на Ивановден „се поливат” и „къпат” „да са живи и здрави през годината”. „На Ивановден минуват „поливачи” – къде ти поливат да са умиеш и ти н’ги даваш, фръгаш н’ги пари у котлето, че они носат котле и ти сипват... слагат пари в котлето с водата – за здраве. И нги дадеш мръвка месо, и н’ги дадеш колаче, и н’ги дадеш баница. Минуват по-стари ора – не деца, е така, мъже си и са земат по три-четирима и минуват от къща на къща – носат у котлето вода и некоги имаше кратуни – сипват ти да са умиеш и кой е Иван го фанат и го заведат и го окъпат и дойдат и едът и пият у него. Па на Еванов ден са оди у кръстнико, па са меси баница, па са коля кокошка, па суджук- обиколиш кокошката... и идеш на почит на кръстнико си.”(Гълъбица Евденова) Зарезан се празнува и сега от младите и старите мъже в селото и зарезването на лозето е последвано от пйване на винце, песни и веселби. Истинските стопани, обаче, на този ден първо ще полеят с вино главинката, която обредно ще зарежат и от първата отрязана пръчка ще свият венец и ще го поставят на главите си и така ще го носят, докато се приберат у дома. Палалия се прави и днес на Сирница, но „не е като некоги”. „Некоги” по махали се събирали в различните краища на селото и кладели щом се стъмни буйни огньове, а смелчаците ги прескачали – за здраве. Преди 30-40 години момчетата от селото се разделяли на „село” и „гарата” и се дебнели кой последен ще запали своя огън и чий огън ще се вижда най-отдалеч, затуй предпочитали високи местности около селото – например „на Ямите”. Иначе това е ден за прошка, както навсякъде в страната. По-младите целуват ръка на по-старите, а децата са развеселени, защото това е денят, когато „се лапат яйца”. Освен яйца, на конец се завързва и халва, залюлява се и всеки се опитва да захапе яйцето или халвата, без да си помага с ръце. На този ден се връзват обредни люлки и се люлеят за здраве. Песи понеделник е отбелязван във всички селища от Ботунския край с големи веселби и маскаради. Повсеместен е обичаят на този ден „да се люлят кучетата” за от бяс и други болести. Люлки се връзват и за младите – моми и ергени също се люлеят за здраве. Този обичай се е празнувал съвсем пищно и към 50-60 г. на ХХв. и за него си спомня Любомир Макавеев: „Сиджим (въже) и го качваме на един клон, ама е-е-е – на високо дърво – и го качиме на един клон и го така те завиеме и отдолу завръжеме. Нали знааш, че въжето като са връже на възел и отдолу продължава ( единият край се остава по-дъръг)… …и там седнеш и един та дръпа. Требва да са двама. А по-големите да люламе и така – с краката. На такива люлки на Сирни Заговенки са люшкаме и у понеделник е Песия понеделник – тогива на люлките люляме па кучетата. Некоги прават и други (люлки) за кучетата, та ги врътът. Тава го праат ергените, младите мъже. „Коги е Тудоровата неделя, коги са бръзат конете, префрълиме една сиджимка (дебело въже) и връжеме на един голем дуд (черница) и са люляме. Ергенино ма люля отпреде, а я съм седнала на люлкята и он ма бриша - а навам, а на там.” (Пенка Томова) На този ден също се месят обредни хлябове в чест на светеца, реди се обредна трапеза, на която трябва да има „гн’етени чушки – непременно”. „За конете – меси са „копито” (обреден хляб) – за здраве на коня. На конете срешат им опашките, сплетат ги и ги връзват с червена лента и с червена лента на главата и връвът - да са бръзат”. Конете „се бръзат на ливада чиста” и на победителя обикновено се отрежда някаква парична награда. (Пенка Томова) На първи март всички се окичват с мартеница – за здраве и я носят, докато видят първия щъркел. Тогава я окачват на плодно дръвче или я носят до Младенци и я поставят под камък и когато видят първия щъркел вдигат камъка и гадаят каква стока ще се въди по буболечките под камъка. Младенци се празнува „за от баба Шарка” и други детски болести. На този ден не се работи, особено в тези къщи, където има мънички деца. Жените месят обредни хлябове и обредни кукли -„младенци”, които се раздават на младите булки, помазани с мед. „У сека къща месат младенци (обредни кукли) и коя са е оженила таа зима си отива у родата. Свекърва ѝ я води и она дава младеняк и неги дават младеняк.” (Пенка Томова). Вярва се, че на този ден долитат щъркелите. Долитането на щъркела и лястовицата е белег, че пролетта вече е дошла. Щъркелът бива посрещнат от децата с радостни викове и наричания. “Кога най-напреде видиш щръкел, ше земеш малко земица да фрълиш и ше кажеш: Щръко, мръко, тебе боли пупа (корем) мене нема нищо! Така викат децата. Па и дрътите кажеме: Щръко, мръко, тебе бори пупа, на децата и на назе нема нищо! Фръгаш си така по дворо земица да са ражда копрец...” (Гълъбица Евденова) “Те като видиш щръкел най-напреде, требва да “фръчиш”, да “фръчиш” коту щръкел (правиш кръгообразни движения с ръцете, наподобяващи птичи полет) - те така да “фръкаш” с ръцете, та да “фръчиш” летото – да си жив и здрав, да си фръкат, коту щръкело.” (Младенка Панова) Вярва се, че чрез имитиране хвърченето на щъркела, децата цяло лято ще са весели и пъргави, здрави и “хвъркати”, както птицата. “Като вида щъркел викам му: Щръ-ко, мръ-ко, тебе боли глава, мене не-ма нищо! И си тура сламка на ушето – да ми е леко. И сеги като вида най-напреде щърко пак си го същото казвам и тура зад ушето една сламчица – да ми е леко летоска коги копам.” (Веселия Думанова) “Едни като видат щръкел са връгалят на земята – да ги не боли кръсто, други викат: Щръко, мръко тебе боли глава, мене нема! Тогива (когато дойде за пръв път щъркел) мартеницата са сваля. Има едни – мартеницата ги слагат под камик или ги фръгат накъде щръкела, други ги слагатна дръвче, къде ражда. Това е пролетта вече...” (Костадина Врачанска) На този ден едни се търкалят да не ги боли кръста, когато видят за пръв път щъркел, други – като чуят най-напред да крякат жабите... “Когато почнат да крекат жабите, требва да се търкаляш – по гръб, за да не те боли гърба. Жабите ги нема зимата – почват да крекат пролетта.” (Любомир Макавеев) “Като чуеш жаба са връгаляш насекъде. Тава пролетно време – та да та не боли летоска кръсто.” (Пенка Томова) Със щъркела и лястовицата са свързани още редица вярвания – гнездата им не бива да се разрушават, защото ще сполети нещастие този, който е дръзнал да ги разтури. Щастие и сговор ще има в къща, на чиято стряха мътят лястовици. По тяхното долитане напролет се гадае за плодородието и времето през годината. “Коги напролет долетат щръковете и крилата им са вални и мръсни, значи дъждовна ще е годината.” (Веселия Думанова) На Благовец (25.ІІІ) дворовете се почистват и се палят огньове от сметта. На този ден се вярва, че излизат змиите и гущерите от своите зимовища, а също и че от този ден започва да кука кукувичката. В нейнито благовестие вярват тук хората, а свързаните с първото закукване поверия са все още живи. “Кукувицата коги та закука и немаш пари у тебе, вечно нема да имаш. Каква работа работиш, коги та закука, цело лето ше я работиш. Затова ше гледаш да си я говедар, я... – да не си по полето – да ти е лека работата. Иначе, ако та закука без пари и на полето – цело лето тава та чака. Така е – вярно!”(Гълъбица Евденова) “Като та закука кукувицата трябва да имаш железни пари у себе си – у джоба си – значи през цялата година ше имаш пари, а ако са железни – ше бъдеш и здрав, здрав като железо.”(Любомир Макавеев) “Кукувицата кога кука требва да си сит, да не си гладен и да имаш пари у тебе. Като та закука така, значи цела година ше имаш пари и ше бъдеш сит.”(Младенка Панова)
На Лазаре някога са ходели момите и пеели и играели „по махали”, по-късно моичетата-ученички са водени от училтелки да лазаруват, а събираните яйца продавали и закупували пособия за училището. Днес обичаят е придобил съвсем друг облик и по къщите ходят да попеят и поиграят за здраве не момите, както е било някога, а децата от детската градина. На Цветница (Връбница) домакинята става рано и се облича в празнична премяна. Така пременена отива на реката да начупи току-що разлистени върбови клонки. С първата клонка ще „се опаше” „да е здрава” и „да не я боли цяла година кръста”, а друга клонка ще свие на венче и ще го постави на главата си. У дома ще сложи до спящите деца по клонка върба – за здраве, ще закичи и портата. Все тъй - празнично облечена – замесва и опича обредните хлябове – на момченцата „колца”, а на момиченцата и момите „куклички, с герданчец и цветец и ще ги помаже с мед - за берекет”. Момите, които ще се кумичат, се чакат край реката. Всяка носи загърната в месалче или кърпа кукла. Заедно отиват на някой вир или по-дълбоко място. Там всяка си отчупва залче от своята кукла и след като го „забележи” или „турне му белег – конче (конец)” го нарежда на бухалката или на по-голяма кора от дърво. Една от момите внимателно я потапя във водата и залците „заплуват” по течението. Участничките в обичая тичат край реката и всяка следи своя залък, като се надява той да изпревари останалите. С този обред се избира кумицата – тя е тази, чиито залък е стигнал първи до предварително уговорено място и е изпреварил останалите. Понякога заедно с момите на реката отива и една по- стара жена – тя ги кумичи – т.е. пуска наредените залчета в реката. След туй момите берат върбови клонки, „опасват се” и увиват венчета, пак „за здраве”. Като се налудуват и попеят край реката, те се запътват към дома на новоизбраната кумица. Там тя ги гощава с попара от начупените кукли, захар и топла вода. От този ден до Великден останалите девойки, които са се „кумичале”, в знак на почит ѝ говеят.
Великден се празнува три дни : „Три дена музиката свири, три дена (х)оро са играе”, но същинската подготовката за него също е най-малко три дни. Още в четвъртък на Велики четвъртък (или в събота) се боядисват яйцата. „Сеги ги шараме с бои купешки, па некоги не е така...” – припомнят си бабите и разказват, че червените яйца боядисват в боя за вълна, а останалите цветове, като варят различни треви и цветя - жълто, кафяво, зелено получават от кукуряк, коприва, лукови люспи и др. Преди да започне боядисването, всяко яйце се измива старателно и сварява, докато стане „твърдо”, а след като се боядисат всички яйца и бъдат оставени да изстинат и боята да поеме, се „тръкат с вълнено парцалче с малко мазнинка – а они светнат...” Домакинята първо боядисва червено яйце и с него търка бузките на децата – „за здраве”, „да са бели и червени”. В събота се месят хлебовете, „некоги козунак не е имало”, но в по-ново време вместо хлебове се правят козунаци. На самия празник първото червено яйце се поделя между всички в къщата, от него се дава и на домашните животни – то „не се еде цело – вардиш са да немаш чирки”. Децата „се клъцат” и се събират на групички по махали да видят кое яйце ще е „клъцоняка, боеца” и „ше бие сички”. Никола Гаврилов Ганчев (р.1928 г.) разказва: „Спомен от детството ми са яйцата за Великден. Майка ни боядисваше по около 150 яйца за този голям християнски празник. Всички деца ѝ помагахме. Беряхме кукуряк, варяхме го и от него яйцата се боядисваха трайно жълто. Перашките бяха предпочитани със своя червен и зелен цвят. Най-интересния момент настъпваше при деленето на яйцата. На всяко дете майка ни даваше по равно по около двайсет перашки с приблизително еднакви цветове. Всеки от нас си намираше тайно място да ги крие (съхранява). Аз избирах житото, коетосъздаваше постоянен микроклимат от около 10-15 С. Там яйцата се запазваха за около месец, защитени от боята, в която се потапят след сваряването им, както и от (сега разбирам) отделяните от бъдещите кълнове на житото бактерицидни вещества. Всеки ден на обяд се чукахме (клъцахме) и на когото яйцето победи (остане здраво), се запазва за следващото състезание.” В този ден се разменят гостувания между роднини и близки, а всеки ще “разнесе” по шарено яйце и резен козунак на своите комшии. Момите, които са се „кумичале” гостуват у “кумицата” с перашки и козунак, а от своя страна тя ги гощава. След обеда на селския мегдан се събират и млади и стари в празнична премяна и започват хората, които продължават три дни, като на третия ден всеки ще даде по две яйца на музиката.
КОНЯ СТЕГА СВЕТИ ГЕОРГИ, коня стега да обиди, да обиди равни ниви. Весел ходи, весел гледа: есенните вретенили, пролетните клас класили. „Тава ни е най-(х)убавия празник” – единодушни са в селото за Гергьовдн. Сутрин рано, по роса, моми и млади момичета ходят за гергевка и цветя. През това време домакините са замесили и изпекли „гергевски лебове” „с агънца” и „кошарка”. Обредният хляб е с кръгла форма, обграден с тестена пръчка и вътре на купчета по няколко тестени топчета, символизиращи „кошарата с агънцата”. Месят се и „гергевски колаки”, които ще бъдат давани на младите невести – те също са с обла форма и имат тестена украса. Още предната вечер, когато са се прибирали овчарите, стадата им са били причакани и са избрани най-хубавите агнета, които ще бъдат принесени в жертва на светеца. От донесените цветя и гергевката се плете обреден венец, който се поставя на главата или шията на агнето и така се занася в църквата, където „попа чете”. След като се донесе обратно в къщи, обичаят изисква жертвата да се заколи на синията, а под нея се поставя бяло котле, за да капе в него кръвта. По-късно, заедно с венчето, тази кръв ще се изсипе в реката „та да са множат агънцата”, за здраве по стока и хора, за берекет. От кръвта на агнето се мажат децата по челцата – пак „за здраве”. След обяд на хорото се раздават колаките на младите невести – по броя на събраните колаки се съди за почитта към всяка от тях – колкото по-голям е техният брой, толкова по-тачена и уважавана е тя сред близки и роднини и въобще в селото. По това какво е времето на Гергьовден се гадае за плодородието през годината - за „гергьовския дъжд” се казва, че „цена нема – сека капка е жълтица” т.е. дъждът на този ден вещае обилна реколта. „Береме гергевка заран рано, а мама меси – „за стоката” - го нарича и една по-обикновена турта. Като си дойдат на пладне овците, отнесеме туртата у кошарата и я тръколиме и койо агънце са явне най-напреде – тава фанеме. И си го носиме дом. От гергевката сме му извиле венеци... ...го турнеме на рогите или на главата и тато го обикрачи и обикаля с него синията три пъти. И като земе да го коля, на синията има сичко. Мажеме са с кръв (момиченца и момченца) челцето, тука бузите... Кръвта и венеца турнеме у един котел – бел и турнеме и едно червено яйце от Великден, и кокалете, и них после и го лиснеме у барата...” (Пенка Томова)
В деня срещу Еремия се пъдят обредно змийте и гущерите от дворовете. Стопанката ще вземе машата и ръжена и като дрънка с тях, обикаля двора с думите: Бегайте змии и гущери, че заран е Еремия… По Русальо (Русалската седмица) се търкалят в роса – за здраве, не се работи цяла седмица и не се спи до късно. До Петровден не се ядат ябълки. На Илинден не се работи – празнува се за от проливни дъждове и градушки и за почит на Св.Илия. Яде се печен кукуруз (царевица). През Вълчите празници не се работи три дена – „че ше та срешне вълк, ше ти изеде стоката”. Забраната е спазвана най-вече от овчарите. За здраве на Андрей стопанката вари кукуруз (царевица) и всеки от дома трябва да хвърли през комина от него няколко зрънца с думите: „На ти, мецо, тебе кукуруз, мене – здраве.” Един от най-тачените празници и до днес в селото е Никулден. На този ден се месят няколко обредни хляба, които се шарат и се кадят – „едните вечер, другите денем”. Преди да прекади обредната трапеза, стопанинът ще се обърне на изток, ще се прекръсти, ще колиничи и ще целуне земята с думите: „Благодарим ти Св. Никола!” и ще обиколи три пъти покрай синията и три пъти ще повтори тези думи. На обредната трапеза задължително присъства риба и рибник „с кръстченце отгоре са турне”. Рибата трябва да е „голема, морска” – „гн’етен шаран” с орехи, ориз и лук.
Идва ред на Пемперугата (Пеперудата) и Германа – обичаи, с които местното население се опитва да се справи със сушата. Вярва се, че чрез тях ще бъде измолен от бога и свети Илия дъжд, за да може да бъде спасена реколтата и да е „добра” т.е. плодородна годината. „Пемперугата” е малко момиче, облечено в бяла ризка, колана ѝ се окичва с бъзе, на главата и се поставя венец от бъзе. Босоногото момиче обикаля къщите, с него група момичета, също накичени с бъзе, носят менче в ръка. „Пемперугата” се завърта, момичетата я поливат с вода, тя се „отръсва”, та да завали, а другите пеят: Пемперуга одеше и се богу молеше: - Дай боже дъжд да се роди кукуруз, просо, жито, ечемик...
В котлето стопаните пускат „по некоя стотинка” и изпращат Пемперугата с надеждата за край на продължителната суша. Геманът е направена от глина кукла, която се поставя на дъсчица и се окичва с цветя. Жените я отнасят „на средорек” – между две реки или две разклонения на една река и там я заравят и оплакват, с надеждата, че изпълнението на този обред ще им донесе дъжд. Герман се прави и при киша – когато много вали, също има опасност за реколтата и тогава се прави „за от киша за суша”.
За „от град” и за добра реколта се прави оброк. Хора, кито имат имот – лозе, ниви, ливади, градини и т.н. в една местност се събират и правят оброк за да не падне град над тази местност. Събират се на поляна, до „оброченкамък” или „оброчно дърво”, правят „курбан” като колят овен или овца, “попът чете молитва”. Баба Ленче разказва, че на лозята на Пановци и Гановци се правело облок на Илинден, на Харалампи – на имотите до гарата, на Костадиновден пак в лозята и в Горното ливаге, на Гергьовден на Гергевска могила. А общо за селото се правело оброк в гробищата „за здраве и помен на мъртвите” на Света Тройца. (Автор на статията: Калина Тодорова)
