Нишка спогодба
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нишката спогодба от 23 март 1923 година е споразумение между България и Кралството на сърби, хървати и словенци за "обезопасяване на границата" между двете държави.
Съдържание |
[редактиране] Нишка конференция
При посещението си в Белград през ноември 1922 година българският министър-председател Александър Стамболийски предлага да бъдат обсъдени всички спорни въпроси между двете страни. На 14 ноември 1922 година българската легация в Белград връчва нота с предложение за създаване на смесена комисия, която да разгледа тези въпроси. Сръбската страна дава своето съгласие на 15 декември, като предлага в комисията да бъдат включени представители на министерствата на външните и вътрешните работи, правосъдието, финансите и войната. През следващите месеци обаче форматът на планираната конференция и комисия се стеснява значително, както и обхватът на разглежданите въпроси.
Конференцията се открива на 1 март 1923 година в Ниш и продължава до 17 март. Българската делегация се оглавява от генерал-щабния полковник Стефан Нойков и в нея са включени още двама военни. Ръководител на югославската делегация е началникът на отдел "Обществена безопасност" при Министерството на вътрешните работи Живоин (Жика) Лазич, известен с денационализаторската си активност във Вардарска Македония. Основна цел на конференцията е нормализирането на положението по българо-сръбската граница в Македония във връзка с дейността на ВМРО. Въпреки плахите опити на българската делагация да бъдат обсъдени първопричините за възникналата ситуация в самата Македония и тяхнато премахване, сръбската страна свежда преговорите само до техническите въпроси, свързани с граничната безопасност и българската отговорност за преминаването на четите на ВМРО. При обсъждането на заключителния документ от конференцията полковник Нойков изтъква, че трябва да се обсъдят и мерките, които сърбо-хървато-словенската страна трябва да придприеме "понеже злото трябва да се лекува в неговия корен, а основните причини, които го създават, са в Македония", но се натъква на решително несъгласие на сръбските делегати. На няколко пъти конференцията е изправена пред провал, но по лично настояване на Александър Стамболийски се приемат сръбските предложения за споразумение с някои редакционни поправки.
В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата - подсилване на гражданските и военни власти в пограничните райони, изсичане на дървесната растителност край границата и др. Допуска се дори навлизане на сръбски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония.
[редактиране] Резултати от Нишката спогодба
[редактиране] Международни последици
Нишката спогодба е част от политиката на подобряване на отношенията със Сърбия, водена от правителството на Александър Стамболийски. Някои автори приемат, че подписването на спогодбата има благоприятно отражение върху водените преговори през март 1923 година за облекчаване на репарационния дълг на България. Една от главните цели на спогодбата е да се спечели КСХС в българските опити за излаз на Егейско море. Според британския пълномощен министър в София Ърскин Стамболийски бил измамен в Ниш, тъй като надеждата за възвръщане на Западна Тракия с югославска помощ била фикция, а пък възможността да се справи с ВМРО била равна на нула. Към това се прибавя и засилването на подозрителността на други страни, каквито са Гърция и Италия. На практика, като се има предвид, че действията на четите на ВМРО не са прекратени, голямата част от договореностите от Ниш остават на хартия.
[редактиране] Вътрешнополитически последици
Още в дните не преговорите и след подписването на спогодбата в българското общество проникват сведения, които се приемат изключително отрицателно. Всички политически партии без БЗНС - от БКП до Конституционния блок осъждат спогодбата. По-късно Георги Димитров пише, че вместо "споразумение с всички балкански народи Стамболийски се стремеше да влезе в споразумение със сръбските империалисти". За патриотично настроените политически сили и за ВМРО спогодбата е акт на предателство. Тя сближава още повече позициите на опозицията с тези на ВМРО. Както пише московският вестник "Правда" от 12 юни 1923 година, спогодбата означава за ВМРО и нейните привърженици "борба не на живот, а на смърт - те би трябвало да бъдат унищожени или да протегнат ръка на антиправителствените сили и по такъв начин да съдействат за свалянето на правителството на БЗНС". Със спогодбата борбата между ВМРО и правителството на БЗНС се изостря до краен предел. Тодор Александров и членовете на правителството си разменят обвинения и заплахи чрез писма или по вестниците. Въпреки декларацията на Александров, че не е работа на ВМРО да сваля и поставя правителства, управляващите са убедени, че главната заплаха за тях е ВМРО, което отклонява вниманието им от подготвяния заговор от страна на Военния съюз и опозиционните партии.
