Негован

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Негован.

Негован е село в Западна България. То се намира в Столична община, Област София.

Негован
42° 46' N, 23° 25' E (карта - карта - сат. снимка)
Данни ^*
Население:	1 367 ^[1]
Надм. височина:	549 m
Пощ. код:	1222
Тел. код:	996
МПС код:	С, СА (А, ААВ, АВС)
Администрация
Област:	София
Община: - кмет	Столична Бойко Борисов
Кметство: - кмет	Негован Теодоси Димитров

промяна на тази таблица

Част от данните не са попълнени, но бихте могли да ги добавите.

През селото минава Лесновската река, наблизо е и р. Искър.

[редактиране] География

 Местоположение на село Негован.

Софийското поле е било някога дъно на езеро. Преди около 35 милиона години в средата на терциера започва издигането на Балкана /Стара планина/, Софийското средногорие, Витоша, Плана и Лозенската планина. Земната маса разположена между тях започва да потъва. В последния перод на терциера хлътването се засилва, от околните планински масиви се свличат пластове, които постепенно запълват голямата пропаст. Получило се огромно сладководно езеро изпълнено с вода. Издигането на Стара планина се забавя, а водите на дилувиума (ледниковия период) запълват все повече и повече езерото. Нивото на езерните води достига хребетите на Балкана, те преливат и се оттичат на север към Дунавската равнина, като издълбават Искърското дефиле, през което към края на плиоцена (преди около 1 милион години) поради повдигане на нивото и нагъване на земната кора езерните води изтичат и дъното се превръща в просторно котловинно плодородно поле.

Село Негован се намира в североизточната периферна част на Софийската котловина, която в структурно отношение представлява грабен запълнен с неогенски песъкливоглинести отложения и кватернерни пролувиални и алувиални образования. Котловинното Софийско поле е сравнително равно с малка денивелация – средна надморска височина 520-560 м. То е оградено на север от Стара планина, на изток от Вакарелската планина, на юг – от планините Лозенска, Вискяр, Витоша и Люлин. Ограждащите котловинното поле планини са с надморска височина 1000-1700 м. Климатът има изразено континентален характер, особено на температурните колебания. Температурите през зимата падат до минус 28,8 градуса по Целзий, но средногодишната температура на въздуха е около 10 градуса по Целзий при атмосферно налягане 715 мм. и средна относителна влажност на въздуха 71-72 %. Сняг вали често и снежната покривка се задържа 50-60 дни. Валежите през лятото са умерени, средно за година около 640 мм/кв.м. при дъждовни около 87-88 дни.Най-дъждовни са месеците май, юни, октомври и ноември, а най-малко валежи се наблюдават през февруари и март. Има чести температурни инверсии с продължителност на задържане от няколко часа до няколко дни без прекъсване. Преобладаващата посока на вятъра е Запад-Изток – 92,2 % и Изток-Запад – 7,8 %. Близо една трета от дните в годината са с безветрие. Слънцегреенето е около 2000 часа за година, което се равнява на 167 дни. През Софийското поле, на разстояние 2 клм на юг от селото преминава река Искър. Тя извира от северните склонове на Рила планина и се образува от сливането на реките Черни, Бели и Леви Искър. Тече с посока юг-север, отводнява Самоковското поле, навлиза между планината Плана и Ихтиманска средна гора в малкото Пасарелско поле и през Панчаревския пролом преминава през Софийското поле като през Искърския пролом на Стара планина го напуска. Общата дъжина на р. Искър е 368 клм. с водосборен басейн 8646 кв.клм. Дължината на р. Искър до гр. Нови Искър е 114 клм., а водосборния басейн е 3662 кв. клм. Село Негован отстои на 8 клм от град София и на 3 клм от Стара планина в равнинната част на полите й. Надморската височина на територията на селото е 512-527 м. На юг от селото непосредствено до застроителните му граници тече р. Лесновска (Стари Искър), която се влива при с. Кубратово в р. Искър. На север от селото преминава подбалканската ж.п. линия. На запад от с. Негован на разстояние 1,5 клм се намира с. Световрачане, а на изток от с. Негован на разстояние 1 клм се намира с. Чепинци. На 2 клм на юг от селото се намира местността “5-те могили”, която е обявена за “Архитектурен паметник на културата – могилен некропол” състоящ се от 7 тракийски надгробни могили. Селото се намира в района на миграционния път на прелетните птици през България – т.н. “Via Aristotel” . Територията на землището на с. Негован е 8930 декара от които 958 декара е застроителната площ на селото. 12 % от обработваемата площ на землището е унищожена земеделска земя за пътища, напоителни канали, кариера за инертни материали, сервитут на ж.п. линията, сервитут на р. Лесновска и насип за укрепване на реката. Селото е застроено на брега на бившо езеро.

Въздуха в с. Негован е слабо замърсен. При специфични метеорологични условия е възможен пренос на замърсен въздух от МК “Кремиковци” или от северната индустриална зона на гр. София, както и от работещите в непосредствена близост производства - бетонов възел, пясъчни кариери, асфалтова база. Основните замър-сители на въздуха в района на селото са: - серен диоксид (0,4-0,9999) т/кв.клм/година, - азотен диоксид (0,4-0,9999) т/кв.клм./година, - прах (0,1-0,3999) т/кв.клм/година. Селото попада в район със земетръсна интензивност от ІХ степен по Рихтер със сеизмичен коефициент Кс=0,27.

 За минералните извори в близост до село Негован

През всички времена - от древността до наши дни, поради особеното си разположение България е била център и средище на различни култури, които са оставяли своя отпечатък върху развитието на нашия народ. Историческите паметници, останали от различните епохи, показват, че нашата страна е била не само културно, но и търговско и балнеологично средище на Балканския полуостров.

От недрата на нашата родна земя бликат около 500 минерални извори, които поставят България на едно от първите места в света. На територията на Софийското поле извират повече от 40 минерални извора с богата и разнообразна химическа характеристика и лечебни показания. Софийският минерален басейн е един неизчерпаем източник за поява на нови минерални извори, които за съжаление, не са добре оборудвани за пълноценно курорто и водолечение .

В района около село Негован са открити следните минерални извори: в с. Чепинци, в с. Световрачане, в гр. Нови Искър в бившите села Кумарица и Гниляне, в с. Кътина, в с. Мрамор, в бившите села Требич и Биримирци и в с. Горни Богров .

   За минералния извор в с. Чепинци:

При сондаж на дълбочина 780 м. на десния бряг на река Лесновска преди повече от 30 години в района на селото бяха открити 3 минерални извори. Минералната вода извира от плиоценски пясъци и чакъли, разположени на голяма дълбочина. Тя се отнася към средно минерализираните, хипотермални хидрокарбонатно-сулфатно-натриеви води. Тази характеристика се определя от високата минерализация - 3275 мг сухи мин. вещества в 1 литър. Температурата на водата е 51 градуса по Целзий – общия дебит – 848 л/мин, а реакцията е алкална – рН=7,9. Минералната вода може да се използува за лечение чрез пиене, бани, инхалации, гаргари, промивки и клизми. Поради липса на бански и медицински съоръжения, засега се използува само за пиене от единствената чешма. Приема се, че с минералната вода в с. Чепинци може да се лекуват: чернодробно-жлъчни заболявания (хроничен хепатит, холецистит, холелитиаза); заболявания на стомаха и червата (гастрит, язви, колити); диабет; възпалителни и дегенеративни заболявания на опорно-двигателния апарат; гинекологични заболявания.

  За минералния извор в с. Световрачане:

При геолого-проучвателни сондажи в района западно от селото е открит минерален извор с дълбочина 760 м. , извиращ от плиоценски пясъци. Минералната му вода съдържа 1198 мг сухо вещество в 1 литър, има температура 46 градуса по Целзий, алкална реакция – рН=7,8 и дебит около 450 литра в минута. Лечение може да се провежда чрез пиене и минерални бани. На територията на извора няма изградени болнеологични и курортни съоръжения. Засега има само една чешма. Подходящи за лечение биха могли да бъдат : чернодробни и жлъчни заболявания, бъбречни и урологични страдания, както и болестта на обмяната на веществата. Извора е подходящ и за профилактично-закаляващи и спортни цели.

 За минералния извор в с. Гниляне (сега кв.на гр. Нови Искър)

През 1965 г. при сондаж на дълбочина 614 м. е открит минерален извор, чиято вода извира от долно триаски пясъчници. Минералната вода е каптирана и е отведена в чешма и балнеолечебница. Тя е силно минерализирана, хипертермална, хидрокарбонатно-натриева. Съдържа около 3,5 мг сухо минерално вещество в 1 литър, температурата е 43 градуса по Целзий, дебитът 420 литра в минута., рН=7,7 . По химичен състав се доближава до тази в Илиенци, но не съдържа въглероден двуокис. Смята се, че водата е подходяща за лечение на: хронични възпалителни и трофични заболявания на стомаха, дванадесетопръстника и червата (гастрит, язви и колити); чернодробно-жлъчни заболявания – хроничен хепатит, дискинезии на жлъчните пътища, холелитиаза; бъбречни и урологични заболявания – пиелонефрит, нефролитиаза, пиелит, цистит, простатит, уретрит; дегенеративни и възпалителни заболявания на опорно-двигателния апарат – артрозна болест, спондилартроза, болестта на Бехтерев, цервикоартроза, ревматоиден артрит, хроничен ревматизъм без увреждане на сърцето, травми на опорно-двигателния апарат. Могат да се лекуват също гинекологични заболявания и болести на обмяната на веществата. За съжаление през 2000 година извора пресъхна с надеждата да се появи отново.

  За минералния извор в с. Кътина:

При геолого-проучвателен сондаж преди повече от 30 години е открит минерален извор с интересна характеристика. Водата му се отнася към сулфидните води, силно минерализирана ( от 12-30 г. сухи минерални вещества на 1 литър), с температура 20 градуса по Целзий. Съдържа сулфатни йони и в малки количества арсен и флуор, има рН = 5,5 и неголям дебит. Има основания да се приеме, че водата е подходяща за лечение чрез пиене при вторични анемии, лъчеви поражения и други.

   За минералния извор в кв. Биримирци:

Минералната вода е открита при сондажи през 1950 година на 280 м. дълбочина в пясъчен артезиански водоносен хоризонт, който лежи над въглищни пластове на Софийския въглищен басейн. Тя се отнася към газовите минерални води и се определя като хипотермална, хидрокарбонатно-натриева, борна и сулфидна минерална вода със силно изразени редукционни свойства. Температурата е 22 градуса по Целзий. Въглеродният двуокис във водата е продукт на овъглителни процеси. Тя е бистра, безцветна, с приятен вкус. Дебитът й е много-малък - около 60 л. за минута и едва 10 куб.м. за денонощие. Използува се за лечение само чрез пиене от чешмата или от бутилки. Биримирската минерална вода е подходяща за лечение на различни заболявания като: стомашно-чревни (гастрит, язви, колит); чернодробно-жлъчни (хроничен хепатит, холелитиаза, холангит); бъбречни и урологични (пиелит, пиелонефрит, цистит, уретрит, нефролитиаза, уратна диатеза; на обмяната на веществата (диабет).

[редактиране] История

“Историята е една приказка. Като всяка приказка и тя започва така: .....Имало едно време...............”

Всеки народ има свое минало, своя история. Историята е учителка на народите. Народ без история, народ, който няма минало няма и бъдеще. Такива са били ордите на Тимерлан и на Чингиз хан, които са се появявали като стихия и са изчезвали като облак. Народ, който уважава себе си не може да не изучава и да не се гордее със своята история. Нашият народ не само, че има хилядолетна история, но има и хилядолетна култура.

 Негованци, незабравяйте своята история! Помнете своя род!

Една от най-големите забележителности на Негован са останките от римска крепост и светилище, които датират от 240 година от н. е. Светилището е изградено в чест на римския император Гордиан III. Върху една от плочите на светилището има надпис на старогръцки език. То е вписан в националния регистър на древните надписи. Днес на мястото на римското светилище са изградени два параклиса, носещи името "Рождество Богородично" и "Успение Богородично". Първите заселници в с. Негован са от началото на ХVІІ век. – според данни от 1630 година. Вероятно това са били един или два големи рода, които поставят началото на сегашното заселване. Археологическите данни потвърждават, че на това място е съществувало римско поселище с култови традиции. Най-старата историческа забележителност датира от 240 година. Това са останки от римска крепост и светилище издигнато в чест на римския император Гордиан ІІІ. Върху един от сегментите е запазен четлив надпис на гръцки език известен на историческата ни наука като “Негованският надпис” и е вписан в националния регистър на древните надписи. Надписът е разчетен и регистриран през 1894 г. от Х. Шкорпил. Той гласи: “Издигната за добър спомен на бога статуя, колкото може прелестна, когато бяха консули Сабин за втори път и Венсуто”. Император Гордиан ІІІ е прогонил варварите отвъд Дунава и укрепил християнската вяра по нашите земи. Римското светилище е открито в югоизточната част на селото край десния бряг на р. Стари Искър (р. Лесновска). Имало е извор с лековита вода. Запазени са множество предания и легенди за изцеления на болни и недъгави хора. В края на ХІХ в., през 1873 г. една млада жена от Негован сънува християнски храм и лечебен извор до него. Тя припознава местността край селото. Това е било ниско вдлъбнато място на брега на едно езеро. Нивото му е било 5 метра под нивото на брега. Жената е била неподвижна и тежко болна. Вероятно е била парализирана след първото си раждане. По нейно настояване близките й я откарват с волска каруца на посоченото от нея място, което е видяла в съня си. Настоява да започнат да копаят и не след дълго откриват останки от стари зидове на храм, една икона, три черепа на хора, сребърен християнски кръст и О, чудо! – бликва лечебна вода. Пие от водата и измива лицето си с нея. Става от каруцата и сама се прибира до дома си без чужда помощ. Това е Кръстана (1851-1914) от рода на “Чакърските”. По нейна молба близките й построяват малък параклис на това място и възстановяват каптажа на извора. Иконата и кръста са поставени в параклиса, а черепите са откарани в Рилския манастир и погребани там. Това събитие е станало в деня на християнския празник т. н. “Голямата Богородица” или “Успение на Св. Богородица”. През 1990 година нейната правнучка Стоянка Христова поема инициативата за възстановяване на параклиса и със собствени средства и дарения параклиса е съграден отново. През 30-те години на ХХ век друга жена от Негован – Спаса (1876-1956) от рода на “Гърчевите” също сънува зарит християнски храм на брега на езерото в близост до построения параклис от Кръстана. При разкопките е открит каменен кръст. Близките й построяват също малък параклис, наречен от хората “Църквето на баба Спаса” и поставят намерения кръст пред параклиса. До 1950-1955 г. двата параклиса бяха действуващи. На празника “Успение на Св. Богородица” се правеха курбани за здравето на всички жители на селото. През 1957 г., след създаването на т.н. ТКЗС първият параклис е разрушен и езерото заедно с извора е засипано с боклуци. Днес параклиса е възстановен със средства от местните хора, но на височина 5 метра от предишното му място. Каптажа на водата е безвъзвратно затрупан и все още неоткрит. Втория параклис, “църквето” от 1957 до 1990 г. се използуваше от ТКЗС за склад и дори за обор на телета. Днес този параклис е възстановен на старото си място с дарения от местната фирма “Интериор-И” СД . Двата параклиса са в един общ двор, осветени и действуващи по християнските канони. Построена е и магерница, засадени са много цветя и декоративни храсти. През 1883 г. единадесет будни неговански рода подемат инициативата за построяване на християнска църква и основно училище в с. Негован. Събират пари, докарват с волски каруци дървен материал от Стара планина, прекарват червен камък (пясъчник) от дерета и реките на съседните планински села, докарват негасена вар от Сливница, изкопават варници, докарват пясък от реката край Негован и през 1885 година започват строителството на църквата. От с. Касилак – Радомирско спазаряват майстора зидар Игнат Петров и всички жители на селото се включват с труда си за построяването на християнския храм. Храма го построяват през пролетта и лятото на 1885 година. От есента на 1885 г. до лятото на 1886 г. храма се изписва изцяло от братя Михаил и Христо Благоеви – майстори зографи от с. Тресонче – Западна Македония. Иконостасът е изработен и резбован с плитка резба и рисуван от майстора-резбар Стойчо Любенов. Иконите са изписани от двама художници зографи - Михаил Блажев от с. Тресонче и Иван Д. Доспевски от гр. Самоков – брат на Станислав Доспевски. Стенописите и декорацията в храма могат да бъдат отнесени към едни от най-интересните образци на късновъзрожденския примитив у нас. Стенописите, дърворезбата и иконописта в църквата са в духа на възрожденската традиция в България. През есента на 1886 г. църквата е завършена и на 8 септември 1886 година е осветена с името на “Свети Николай Мирликийски” от митрополит Партений. От вън на северната стена на църквата върху червения пясъчник е издълбан и разчетен следния надпис: “НАСТОЯЩИТО ЗДАНИЕ БОЖЕСТВЕНИА ХРАМ СВ. НИКОЛА ... ИЗРАБОТ......... ОТ АРХИТЕКТОР АПОСТОЛАНИЙ МАКЕДОНЕ”. За днешните поколения църквата в с. Негован е с висока степен на автентичност и с висока художествена стойност. На 22 май 2003 г. Националния институт за паметници на културата обяви църквата “Св. Николай Мирликийски” в с. Негован за архитектурно-художествен паметник на културата с “национално значение“. През 2003 г. църковния двор е ограден от масивна каменна ограда с декоративни платна със средства дарени от населението и действуващите фирми на територията на селото. През 1885 -1886 г. едновременно с изграждането на църквата е построено и основното училище в с. Негован изцяло с волните пожертвувания и доброволния труд на жителите. За времето си сградата е била масивна, добре осветена и хигиенична сграда с две отделения: голяма стая за учениците и малка стая за учителите. В голямата стая, до построяването на читалищната сграда, са се провеждали всички културно-просветни мероприятия в селото – вечеринки, събрания, забави и други. През 1914 г. в Негован се сформира организация наречена “Желязна ръка” в която са членували предимно каруцари (собственици на каруци теглени от коне или волове). Тази организация е взела участие в построяването на Народния дом в София – сегашната сграда на столичната дирекция на полицията на бул. “Сливница”. По-късно членовете на тази организация са участвували в построяването на църквата “Св. Спас” в София с доброволен труд със собствените си каруци като превозно средство.

преобладават православно християните

[редактиране] Културни и природни забележителности

Народно Читалище "Култура" - библиотекар Анелия Василева .

   ЗА ШОПИТЕ

Шопите са една от най-колоритните и обособените в етнографско отношение групи на българския народ. За произхода на името шопи досега са изтъквани различни мнения. Интересно е това, че самото местно население не нарича себе си шопи , а така го наричат жителите на съседните райони и другите етнографски групи от страната. Това идва да покаже, че това е по-скоро прякор на това население. Името шопи произлиза от колиба, т.е. шупа, шопка, шопа. Този термин се среща със същото значение в малоруски, полски, чешки, словашки, а в немския език има съответствието “шопен”, “шупен”. Това е название за колибарски тип селище, обитателите на което наричали шопи , т.е. живеещи в колиби, колибари.

В софийското поле и оградните му планини е живяло тракийското племе серди, което по-късно се смесва и асимилира от славянските маси, като запазва своите отлики в бита, културата и говора. Наследници на това племе серди са днешните шопи. Като средище на шопите се смятат Софийско, Трънско, Брезнишко, Радомир- ско, Западнокюстендилско, Босилеградско, Куманово и Кратово. Западномаке-донските българи причисляват към шопите жителите на Горни и Долни Полог с градовете Тетово и Гостивар. В битово отношение и по народни схващания, за шопи се говори чак до р. Дунав при устието на р. Искър, Ботевградско, Самоковско, на запад зад границата в Източна Сърбия, а на югозапад до Беласица.

Носията на мъжете се характеризира с гащи с тесни крачоли, наричани беневреци или дзиври, направени от бял шаяк и били наричани белодрешковци. Почерняването на мъжкото облекло при шопите върви от изток в Северна България и от юг в Македония. Женското облекло при шопите е изразено в три вида носии: двупрестилчено – на север от Балкана, сукманено – в Трънско, Софийско и Самоковско и саичено от Радомир до най-западните и най-южни предели на ареала.

Основни поминъци на шопите са земеделието и скотовъдството и то доста примитивни. Слабопроходния терен е принуждавал в миналото населението на този край към гурбетчилък и към развитието на някои занаяти – зидарство, хлебарство, бозаджийство. У шопите до най-късно е запазена семейната задруга, за която говорят названията на селища окончаващи на –евци, -овци, -ане.

Коледуването и богатия песенен репертоар, който го съпровожда, както и сурвакането с дряново клонче са добре запазени обичаи тук. От заговезнишките обичаи са запазени паленето на огньове, придружено с еротични рецитации. Характерни за шопите са т.н. оратници (орутници) (огньове факли) въртени от отделни лица около главите си с чисто заклинателно значение. Карнавалните обичаи при шопите са свързани с Нова година.Те се наричат в Радомирско и Брезнишко – сурвакари, сурвискари. Обичаите и обредите тук са изпълнени с подчертана театралност и сексуална символика (за берекет, за раждания, за плодовитост и т.н.) От пролетните обичаи особено добре са запазени лазаруването с много богат песенен репертоар без играта буенец и надпяването на пръстени, което става на Нова година или Водици.

Шопите имат типичен западнобългарски говор и богата епична песен с преобладаването на юнашките и митологичните мотиви. В това отношение, групата е близка до македонската етнографска група в Югозападна България.

Характерни музикални инструменти са гъдулката, кавалът и двуцевната цафара. Разпространената някога тук еднострунна гусла е изчезнала от употреба още в началото на ХХ век.

Независимо дали живеят в градове или села, шопското жилище е разположено в голям просторен двор в който има отделни стопански постройки, свързани с нуждите на частното селско стопанство. Едрият рогат добитък се е прибирал през зимата в обор (яхър). За овцете е имало отделна постройка - кошара, за домашните птици – курници (кокошарници), за свинете – кочина. Към стопанските постройки спадат и помещенията за прибиране и съхраняване на сламата, плявата, зърното – тлукани, плевни, хамбари. Водоснабдяването на домакинствата е ставало от собствени кладенци (бунари), сонди или селски чешми. Кладенците са били зидани с камъни, имало е отстрани два стълба и между тях ръчен вител (макара) с въже и кофа за вадене на водата. Кладенеца е бил обезателно покрит с дървен капак – от една страна за да не се замърсява водата, а от друга – за обезопасяване от малките деца или от дребни животни. На нивите (бостаните) е имало изградени текнета ( дълбоки езера с изворна вода), като водата се вадела с водни колела с кофи въртяни от коне или волове. Най-същественото помещение в жилището е било т.н. къщи, кащи, – т.е. помещението в което е било огнището. Първоначално огнището е било в средата, но впоследствие се премества на някоя от стените – обикновенно северната стена. В това помещение се е намирал и т.н. водник – това е приспособление за закачване съдовете с вода (котли, стомни, кофи). Тук е бил разположен и целия кухненски инвентар. В това помещение живеещите са прекарвали обикновенно през целия ден. От това помещение се е влизало в една, две или повече одаи (стаи) с прозорци. Одаите са се отоплявали със зидани печки запалвани от страната на кащи. Имало е и малко помещение наречено килер (дрешник) където са се съхранявали раклите с дрехите, одеялата , чергите, платовете и други. В него са се съхранявали и покъщнината и някои по-трайни хранителни запаси. Най-топлата и светла одая е била наричана невестарник . В нея е живеела младата брачна двойка. През летните и топли месеци, стаята кащи се е замествала от пруст, чардак, сайвант - помещение с навес. Стените, тавана и пода на стаите в жилището са били измазвани периодично с пръст примесена със слама или плява и варосвана. Пода е бил от трамбована пръст и замазван с разтвор от говежда тор. Стените са били от паянтова конструкция с набити колове и преплетени пръти измазани с кал.

Основната храна на българина е хлябът. Българина често казва вместо “работя” – “изкарвам хляба”. Има наченки на култ към хляба. Хляб не се гази, не се настъпва, не се замеря (удря) с хляб. Хляба трябва да се пипа с чисти ръце. Падне ли парче хляб на земята, взема се, целува се за прошка и тогава се яде. Из шопския край е характерен хляба във вид на пита или погача. Домашния печен хляб често бива наричан самун (тур). Хляба бива квасен или неквасен. Неквасения хляб се е приготвял от брашно, вряла вода и малко сол и се е изпичал на пепел или на подница с връшник в пещ. За квасения хляб в брашното се прибавя едно парче от кисело тесто т.н. квас (квасец) . След омесването тестото се оставя да вташе или да возиде. Друго популярно тестено изделие при шопите е скроб. Приготвяло се е от варено пшеничено брашно в подсладена вода докато стане на рядка сладка каша. От царевично брашно по подобие на скробът се е приготвял качамак. Приготвя се най-често, като царевичното брашно се поставя във вряла вода, пробива му се дупка в средата, в която се слага сол и се оставя дървена бъркалка наречена качамилкя. Така брашното ври известно време и щом се появят около него мехури, това означава, че то е сварено и трябва да се разбърква. Бърка се докато стане твърд почти като хляб, след което се изсипва на кръглата софра, полива се с мазнина с червен пипер (може и с пръжки) слага му се сирене и се яде докато е топъл. Качамакът се е ял вместо хляб със сирене, сланина, петмез, рачел или с мляко. Стария твърд хляб се е претоплял на пара (пареник) или се е изпържвал във вид на трохи в мазнина (трошник).

Като специално ястие на шопската трапеза се е смятала баницата. Правила се е от точени печени кори. Плънката й е била предимно с праз лук, кисело зеле (зелник) , с тиква (тиквеник) или сирене с яйца. Използвал се е като плънка и спанакът или лападът. Тиквеника обикновенно се е наричал блага баница, която се е поръсвала със захар или друг подсладител.

Основната храна на шопите може да се каже, че е чорбата (чорбицата). Това е варена храна средно между супата, бульона и манджата. Предпочитана е редката чорбица, която може да се куса надробена с хляб (попара). Основните варива от които се прави чорбицата са: картофите, боба, лещата, лапада, зелето - особено киселото. През зимата се консумира повече тлъсто месо (свинско) и сланина. На празници за курбан се колят петли, агнета и пилета, Рибата също присъства на трапезата на шопите. Млякото и млечните произведения също заемат значителен дял от храненето на местното население. От плодовете основно се консумират тези, които се отглеждат в дворовете: ябълки, дюли, круши, сливи, джанки, мушмули, грозде. От подправките се използват основно: магданоз, копър и джоджен. От двора на шопите се произвеждат предимно за собствена консумация: чушки, домати, картофи, лук, зеле, праз лук, чесън, спанак и саморастящ лапад. Копривата , киселеца и гъбите се берат от полето или в Стара планина.

В миналото шопите са използвали за да транспортират продукцията си с т.н. каруци, коли с дървени ритли и талиги теглени от коне и рядко от магарета и волове. Водата от близката чешма или извор се е пренасяла предимно с менци и кобилица и се е съхранявала в стомни.

    Духовна култура на шопите

Духовната култура обхваща традиционния шопски мироглед, народната медицина, игри и представления, обичайната и празничната ценностна система, народното изкуство.

Съществува народно вярване, че на небето се намира раят, че там живее господ и светците. От земните жители там отиват само онези, които са праведни, а другите отиват в ада, който се намира под земята.

Звездите и съзвездията са привличали вниманието на хората още в зората на техния съзнателен живот. Най-популярно е съзвездието “Млечен път”, което се нарича още кумова слама. Съзвездието “Голямата мечка” се нарича Колата, Небесната дъга след дъжд се нарича пояс. Вярвало се е, че ако човек премине под този пояс ще промени пола си. Силният вятър бил наричан хала (алата задуа), а северо-източния - кривецо. Характерна за всички славяни е представата, че всеки човек си има своя звезда на небето, която изгрява, когато той се ражда и пада, когато той умира.

Според вярванията на шопите, слънцето се завърта на Еньовден към зимата, а на Андреевден се завърта към лятото. Луната била наричана “месечина”, а при пълнолуние било видело (почти светло). Все още битува схващането, че Слънцето се върти около Земята, че Земята е равна като тепсия. Месечината (Луната) била оприличавана на овчар, който пасе овцете (звездите по небето). Когато има гърмотевици се е вярвало, че свети Илия препуска по облаците със своята колесница, която гърми. Когато започнело да бие град или да вали силен пороен дъжд, са обръщали брадвата с острието нагоре, за да разсече облаците и да спре да вали.

Босилекът, здравецът и мушкатото (слезен) били най-тачените цветя, които украсявали почти всеки шопски дом.

Нощно време хората се ориентирали по звездите или по пеенето на петлите. Петляно време е времето след полунощ. Първи петли пеят един час след полунощ, а трети петли - един час преди разсъмване.

Седмицата била наричана неделя. Имало неделя, месец и година. Месец януари наричали голям сечко, а месец февруари – малък сечко.

Игрите на децата били предимно: на гоненица, на чмичка (криеница), на прескочи кобила, на ашици, на чилик, на свинкя, на дама, на кралю-порталю, игра с топка от парцали и други. Към ритуалните игри може да се посочат: сурвакане, коледуване, оротуване, лазаруване, надбягване с коне на Тодоровден. В с. Негован не са се наложили като практика кукерските игри, въпреки, че са добре познати на шопите в някои райони. Календарните празници имат връзка с църковните празници – Коледа, Йордановден, Богоявление, Заговезни (Сирница, Прошка), Тодоровден (Тудорица, Конски великден), Великден, Гергьовден, рождество и успение Богородично (малка и голяма Богородица), Димитровден, Спасовден и други.

Фолклорът на шопите е много богат както от към песенното творчество, така и от към народните хора, пословици и поговорки, благословии, клетви, гатанки, наричания, хумор, сатира, драма. За него може много да се говори и не е предмет на настоящата книга. Тук ще споменем за “песните на баба Бона” от Негован, които са записани и съхранени в Националния Фолклорен Институт към БАН. Песните са записани и нотирани от фолклориста Райна Кацарова през 1945 година. Бона е омъжена за Васил Цветанов от род “Бельови”. Родена е през 1871 година и е живяла до дълбока старост. Знаела е наизуст и е пяла над 200 шопски народни песни. Нейния син Стамен Василев Цветанов (1901-1978) е наследил хубавият й глас и е изучил за свещенник. Бил е свещенник в Негованската църква “Св. Никола Мирликийски “ от запопването си до смъртта си. Бона е имала още две дъщери – Траянка (1898-1976) и Гюргелена (1905-1924). Траянка има наследници, а Гюргелена е починала на 19 години неомъжена. Голямия син на поп Стамен – Кирил Стаменов Василев е съавтор на настоящата книга.

Ето една от 200-те песни на баба Бона Василева, в която се пее за негованските моми и ергени: Записана е с код В 24552 ИМ-БАН. Песента се е пяла от две моми.

“Снощи седехме седенкювахме и си чекахме, мамо, любе да ни дойде. Нема го, майко, нема да дойде, че са го възпрели горнобански моми тънки и високи жълти кат лимони. А пък ергени, низки дебели като шебеци. Нема го мамо да дойде, че са го възпрели, мамо, Неговански моми, Неговански моми, писани икони, а пък ергени, мамо, ментови бонбони."

[редактиране] Редовни събития

На 8 септември е ежегодният селски събор.

Списък на загиналите НЕГОВАНЦИ във войните увековечени върху паметника в центъра на селото

 Във войната 1885 г.

Гето Пенчов Кедов – роден през 1866 г. Служил е в 1-ви пехотен полк, в 3 рота – чин “редник”. Убит е край град Пирот в местността “Могиле чифлик” на 5 ноември 1885 г. От род “Кедови” – род 18. Не е бил женен.

 Във войната 1912-1913 г.

1. Георги Малинчов Анчов –роден през 1886 г. Служил е в 4 артилерийски полк, 5 батальон – чин “редник”. Ранен е край гр. Селиолу и на 9 октомври 1912 г. умира от раните си. От род “Малинчови” – род 25. Бил е женен. Няма данни за деца. (виж Акт за смърт № 174 от 1912 г. в архива на с. Чепинци).

2. Георги Илиев Стойчов – роден през 1876 г. Служил е в 6 пехотен полк, 4 рота – чин “редник”. Умира от раните си в болница в гр. Пловдив на 4 декември 1912 г. От род “Дотини” – род 1. Бил е женен. Имал е една дъщеря Божура и син Никола. (виж Акт за смърт № 175 от 1912 г. в архива на с.Чепинци).

3. Георги Цветков Кръстанов – роден през 1877 г. Служил е в 37 полк, 15 рота – чин “редник”. Умира от раните си в болница в гр. София на 8 юни 1913 г. От род “Новаците” – род 27. Бил е женен. Имал е един син Богдан. (виж Акт за смърт № 131 от 1913 г. в регистъра на с. Чепинци).

4. Илия Атанасов Колев – роден през 1874 г. Служил е в 1 дивизия – чин “редник”. Убит е край град Петрич през 1913 г. От род “Диварски” – род 11. Бил е женен. Имал е една дъщеря Йорда и трима синове – Петър, Георги и Свилен.

5. Коста Атанасов Тасков – роден през 1884 г. Служил е в 1 пехотен полк, 4 рота – чин “редник”. Убит е край гр. Чаталджа на 16 март 1913 г. От род Кръндзакови” – род 19. Бил е женен. Имал е двама сина – Трифон и Никола.

6. Мито Георгиев Ненчов – роден през 1879 г. Служил е в 1 пехотен полк, 13 рота – чин “младши подпоручик”. Убит е край гр. Чаталджа на 16 март 1913 г. От род “Ненчови” – род 26. Бил е женен. Имал е две дъщери – Ливорка и Зора.

7. Михаил Ботев Тасков – роден през 1894 г. Служил е в 4 артилерийски полк – чин “редник”. Убит е край гр. Фенер на 16 ноември 1912 г. От род “Кръндзакови” – род 19, Бил е женен. Имал е един син Мирчо.

8. Мишо (Милю) Стоянов Танчов – роден през 1894 г. Служил е в 6 пехотен полк охрана – чин “редник”. Убит е на “Драганов връх” на 7 юли 1913 г. От род “Танчови” - род 34. Бил е женен. Имал е син Владо. (виж Акт за смърт № 167 от 1913 г. в архива на с. Чепинци).

9. Найден Паунов Митров – роден през 1871 г. Служил е в 1 пехотен полк, 2 рота – чин “редник”. Убит е край гр. Селиоглу на 9 октомври 1912 г. От род “Манолови” – род 13. Бил е женен. Имал е трима синове – Георги, Радойко и Златан.

10. Панчо Стоичков Анчов – роден през 1874 г. Служил е в 6 пехотен полк, 15 рота – чин “редник”. Убит е край Чаталджа през декември 1912 г. От род “Кожарски” – род 25. Бил е женен. Имал е една дъщеря Стоянка.

11. Трайко Тодоров Михов – роден през 1894 г. Служил е в 1 пехотен полк, 8 рота – чин “редник”. Убит е край гр. Чорлу на 1 юли 1913 г. От род “Михови” – род 38. Не е бил женен. Във войната 1915-1918 г.

12. Ангел Найденов Калфин – роден през 1887 г. Служил е в 6 пехотен полк, 12 рота – чин “младши подпоручик”. Убит е на връх “Китка” на 22 ноември 1915 г. От род “Калфини” – род 14. Бил е женен, имал е една дъщеря Иглика.

13. Величко Антов Михов - роден през 1875 г. Служил е в 6 пехотен полк, 4 рота – чин “редник”. Убит е край Букурещ през м. декември 1916 г. От род “Окадарски” – род 28. Бил е женен. Имал е един син Димитър и три дъщери – Яблена, Еленка и Петра.

14. Димитър Величков Ценов - роден през 1897 г. Служил е в 6 пехотен полк. – чин “младши подпоручик”. Убит е край Битоля през месец септември 1918 г. От род “Разови” – род 31. Не е бил женен.

15. Димитър Тодоров Михов – роден през 1896 г. Служил е в 6 пехотен полк – чин “редник”. Убит е край Битоля през месец септември 1918 г. От род “Михови” – род 38. Бил е женен. Имал е син Йордан.

16. Косто Иванов Колев – роден през 1875 г. Служил е в 6 пехотен полк – чин “редник”. Убит е край Куршумли през 1917 г. От род “Карови” - род 16. Бил е женен. Имал е 4 деца: двама синове - Веселин и Трайко и две дъщери – Стоянка и Верка.

17. Лазар Стоянов Гелов – роден е през 1887 г. Служил е в 4 артилерийски полк – чин “ефрейтор“. Убит е в местността “Дренова глава” през месец октомври 1915 г. От род ”Мраорови” – род 9. Не е бил женен.

18. Маринко Грозданов Пенчов – роден през 1898 г. Служил е в 6 пехотен полк – чин “редник”. Убит е край Добро поле през месец септември 1918 г. От род “Кедови” – род 18. Бил е женен. Имал е една дъщеря Таска.

19. Пене (Петко) Митров Михов – роден през 1877 г. Служил е в 11 опълченски Видински полк. Умира от раните си след като се е завърнал у дома през месец октомври 1918 г. От род “Михови” –род 38. Бил е женен. Имал е един син Павел и три дъщери – Цвета, Дуда и Богдана.

20. Пешо Салиев – бил е калайджия в Негован. Служил е в 6 пехотен полк – чин”редник”. Убит е край Тутракан през месец септември 1916 г. Не е от неговански род.

21. Стефан Гьорев Пенчов – роден през 1887 г. Служил е в 1 пехотен полк – чин “редник”. Умира от раните си през м. септември 1918 г. в болница в гр. София. От род “Кедови” – род 18. Бил е женен. Имал е една дъщеря Данаилка и двама синове – Христо и Павел.

22. Тодор Ангелков Божинков – роден през 1897 г. Служил е в 6 пехотен полк – чин “старши подпоручик”. Убит е край Битоля през месец септември 1918 г. От род “Божинкови” – род 5. Бил е женен. Имал е една дъщеря Невенка.

23. Веселин Костов Иванов – роден е през 1897 г. Служил е в 6 пехотен полк – чин “младши подпоручик”. Умира от раните си в болница в гр. София през 1918 г.От род “Карови” – род 16. Не е бил женен. Баща му Косто Иванов Колев също е убит на фронта през 1917 г. (виж точка 16 от настоящия опис)

 Във втората световна война 1941-1944 г.

1. Атанас Александров Цветанов (Нако) - роден през 1923 г. Убит на фронта през 1944 г. От род “Гашови” е – род 6. Неженен.

2. Емануил Александров Иванов – роден през 1913 г. Убит на фронта през 1944 г. От род “Нейсеви” – род 25. Бил е женен. Имал е трима синове –Александър, Йордан и Петър и една дъщеря – Миладинка.

3. Иван Тодоров Грозданов – роден през 1913 г. Убит на фронта през 1944 г. От род “Кедови” – род 18. Бил е женен. Имал е син Григор и дъщеря Екатерина.

4. Борис Тодоров Найденов – роден е през 1919 г. Убит на фронта през 1944 г. От род”Калфини” е – род 14. Не е бил женен.

5. Стоян Тодоров Донков – роден през 1904 г. Убит на фронта през 1944 г. От род “Бельови” – род 12. Бил е женен. Имал е дъщеря Мария и син Благой.

  Списък на  НЕГОВАНСКИТЕ  родове участвували в строителството на черквата, училището и селската кръчма  през 1883-1885 година.

1. От род-2 е взел участие: - Божил Господинов (1827-1902)

2. От род-3 е взел участие: - Велко Алексов (1868-1940)

3. От род-9 е взел участие: - Гело (Ангел) Анчов (1843-1921)

4. От род-11 е взел участие:-АтанасТаско)Стоичков (1855-1936)

5. От род-12 е взел участие:- Донко Миов (Михов) (1823-1895)

6. От род-14 са взели участие: - Стоян Миов (Михов) (1838-1920) и брат му Спас Миов (Михов) (1830-.....)

7. От род-17 са взели участие: - Йордан Ботев (1853-1933), Митър Иванов (1832-1902) и брат му Денко Иванов (1830-1901)

8. От род-24 е взел участие: - Недялко Геков(1861-1927)

9. От род-25 е взел участие: - Малинчо(Стоян) Анчов(1840-...

10. От род-26 е взел участие: - Георги Стоичков (1929-1900)

11. От род-38 е взел участие: - Митър Миов (Михов) (1855-1923)

[редактиране] Други

       Поминък на  населението на селото

Поминъка на населението на село Негован е бил основно земеделски. Като съпътствуващ поминък може да се отбележи и животновъдството, но само за собствени нужди на рода – било за месо или като работен добитък. Земеделието се е развивало предимно като сенопроизводство, а по-късно и зеленчукопроизводство и малко зърнопроизводство. Характера на почвата е определял и вида на земеделското производство. Преди корекцията на коритото на река Лесновска, която се е разливала и са се образували многобройни мочурища не е било възможно да се обработва земята. Залагало се е на сенопроизводството и ливадите и на отглеждането на стада овце, крави, биволи, много патици и гъски. След корекцията на коритото на реката е започнало разработването на много от ливадите и е започнало развитието на зеленчукопроизводството и то предимно край река Искър и река Лесновска с оглед възможностите за поливане. По-късно зеленчукопроизводството е било окрупнено до чифлици, докато зърнопроизводството - до отделни по-малки или по-голями ниви. По-бедните селяни са обработвали земята с дървено рало с впрегнат бивол, вол или кон, като сами са обработвали малките си нивички. По-заможните селяни са имали ратаи (наемни работници), които са орали, сеели, жънели и прибирали реколтата на чорбаджията. Срещу този си труд те получавали мизерни надници било в пари или в натура от прибраната реколта. Повечето от ратаите са били от бедни многодетни семейства, често от бедни крайща на страната и са търсили приют и препитание при по-богатите селяни имащи нужда от помощници. Те били приютявани от стопаните си в техния дом целогодишно. Чорбаджиите са имали и повече работен добитък (биволи, волове или коне) отглеждани в голями обори. Ратаите се грижели и за работния добитък. Отглеждани са били зеленчуци, които са продавани на пазара в София като: чушки, пипер, домати, краставици, моркови, мерудии, спанак, лук, марули, зеле, цвекло, карфиол, картофи. От зърнените култури са отглеждали жито, овес, ечемик, царевица. От техническите култури – коноп, метли, ракита. Добивали са тръстика и папур за тъкане на рогозки (рогожи) които са постилали на пода на стаята и са нощували върху тях, както и слама с която са пълнели дюшещите. От конопа са добивали влакна и са тъкали черги, чували, въжета, постелки и някои горни дрехи като кошули (ризи), чулове за конете. От добитата ракита покрай реката и блатата са оплитали кошове, кошници, плетове, кошери, рибарски кошове и др. От вълната на овцете са добивали прежда и са изплитали и тъкали най-различни долни и връхни дрехи, както и различни платнища (платове, черги, одеяла). Като съпътствуващ поминък може да се отбележи риболова, лова и отглеждането на пчели. Ловувало се е сезонно диви зайци, пъдпъдъци, бърнета (диви патици и гъски) на гюме, лисици, които са се развъждали по блатата и полята. Тук трябва да се отбележи и своеобразната разменна търговия с балканджиите, които са донасяли с магаретата си и в кошове или каруци диви плодове (круши, ябълки, киселици, дренки, сини сливи), а не рядко и ракия и вино, както и дървени въглища или кюмур, срещу което са получавали част от добитата реколта от местните селяни. Търговията е била слабо развита и се е залагало на собственото производство на стоки и храни. Имало е бакалници (бакалии) в които се е предлагало сол, захар, газ, кибрит, свещи, газени лампи и шишета, бонбони и някои домакински съдове като тави, тепсии, котли, глинени стомни, паници , цървули (опинци) и т.п. Имало е и няколко кръчми, които са работили от сутрин до късно вечерта, както и протести от жените за закриването им. В тези кръчми много от по-бедните земеделци са фалирали, тъй като са пропивали дребните си нивички и работен добитък. Някои от семействата са били на ръба на оцеляване след такива фалити. Излишъка от производството на зеленчуци и зърени култури се е продавал на пазарищата в София или директно на Солни пазар (борсата). По-бедните семейства, които не са имали достатъчно земя за поминък са произвеждали рогозки от папур, които са продавали на циганите на пазара “Ибър” в София. Произвеждани са кошове и кошници от ракита, дребни ковашки изделия, домашни тъкани черги и платове, които са се продавали или разменяли. Грънчарството е било слабо развито. След национализацията на земята и образуването на ТКЗС-тата през 1957 година в с. Негован, както и след национализацията на промишлените предприятия през 1947 г. в България, поминъка на повечето от жителите на селото коренно се е изменил. Жените са работили предимно в блоковете на ТКЗС-то, а мъжете са намирали препитание като работници с машини в заводските производства на столицата.