Помаци

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Част от серията статии за българите Българска култура Литература · Музика · Изкуство Кино · Имена · Кухня Хора · Носии · Спорт По региони и страни (включително диаспората) Република Македония Западни покрайнини (Сърбия) · Банат (Румъния/Сърбия) · Бесарабия (Украйна/Молдова)· Гагаузия (Украйна/Молдова/Румъния/Русия)· Северна Добруджа (Румъния) САЩ · Унгария · Гърция · Източна Тракия · Малоазийски българи · Западна Тракия · Егейска Македония · Помаци · Горани Религия Православие · Ислям Католицизъм · Протестантство Диалекти на българския език източни (рупски) · западни (торлашки ·шопски · македонски) · банатски История · Владетели

Помаци (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар) е наименование, използвано за обозначаване на няколко общности на Балканския полуостров — в България, Гърция, Република Македония и Турция — които изповядват исляма, и чийто майчин език е българският. Помаците имат българско, гръцко, турско, македонско, албанско и помашко самосъзнание. Традиционно до края на 19 век българоговорящите мюсюлмани смятат себе си за турци.^[1] Съответно всички названия на помаците традиционно са екзоними, но днес част от помаците в България и Гърция се самоидентифицират като „помаци“.

Най-разпространено е мнението, че помаците са наследници на българи християни, приели исляма по време на османското владичество на Балканския полуостров.

По-рядко названието „помаци“ се използва и за мюсюлмански общности, чийто майчин език е различен от български — например гръцки, сръбски или влашки, но тогава на български винаги се пояснява гръцки помаци (валахадите вижте например Лялево), или сръбски помаци (бошняците) или влашки помаци (вижте Нъте).

Съответно за тези сръбски и гръцки помаци се смята, че са наследници на сърби и гърци християни, приели исляма по време на османското владичество.

Съдържание 1 Местоживеене 1.1 България 1.2 Гърция 1.3 Турция 1.4 Република Македония 1.5 Албания 1.6 Сърбия 2 Език 3 Произход на ислямизираното население на Балканите 4 Названия и самоназвания 5 Версии за етимологията на названието „помаци“ 5.1 „Помагач“ 5.2 „Помачен“ 5.3 „Поляк“ 5.4 „Помакс“ 6 Опити за обособяване 7 Промени на идентичността на общността в България 8 Източници 9 Допълнителна литература 10 Бележки 11 Вижте също 12 Външни препратки

[редактиране] Местоживеене

[редактиране] България

В България българоговорещите мюсюлмани живеят предимно в Родопите — в Област Смолян, Област Кърджали, Област Пазарджик и Област Благоевград.

В Област Бургас помаци има в Община Айтос — село Тополица, в Община Руен - село Скалак и село Вишна, в Община Сунгурларе — село Босилково и село Манолич. Всички те са преселници от Община Баните, Златоград, Мадан и Рудозем. Преселници има и в други райони на България, като сред тях има и интернирани още от 1949 година. Такива са например българите мюсюлмани от Община Златарица, Област Велико Търново. В по-голямата си степен преселването започва от 1954 година и продължава и досега.

Група български мюсюлмани (първоначалните носители на регионима помаци) живеят в Ловешко и Велико Търновско и представляват компактно население в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци, Калайджии, Резач и Шивачево. В селата Кирчево, Български извор, Торос и Горско Ново село те са мнозинство. В Борима, Румянцево, Добревци, Кнежа и Бяла Слатина също живеят помаци. Има ги и в отделни села в района. Една част от тях са интернирани от Родопите през 1949 г., а други са местни жители. Помаци има и в гр.Сливо поле обл.Русе

Българите мюсюлмани не представляват хомогенна общност в България и нямат единно самосъзнание. Тези, които живеят в Централните Родопи, са предимно нерелигиозни и имат българо-християнски имена. Малка част от тях приемат християнството след 1990 г. Голямата част от българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят като „българи“ като етнос и „мюсюлмани“ по вероизповедание.

Онези, които са в Пиринско и Югозападните Родопи - Разлога, Гоцеделчевско и Чеча - са предимно вярващи и практикуващи мюсюлмани и са запазили турско-арабски имена, облекло и обичаи. Част от тях изявяват турско съзнание на преброяването от 2001 г., макар и да посочват като майчин език българския.

Българоговорещите мюсюлмани в Ловешко се самоопределят като "помаци", турци или като българи.

Общият брой на мюсюлманите в България, които са се определили като българи при преброяването от 2001 година е 131 531.^[2]

[редактиране] Гърция

В Гърция българоговорещите мюсюлмани живеят в областта Западна Тракия (номите Ксанти, Родопи и Еврос). Живеещите до началото на 20 век в други области на Гърция са преселени през 20-те години по силата на Лозанския договор в Западна Тракия или в Турция.

Българоговорящата мюсюлманска общност в Гърция е до голяма степен турцизирна. От 1990 г. гръцката държава прави опити да създаде отделна помашка идентичност, поради страха от засилващото се турско влияние в Беломорска Тракия. През 1995-1996 година са издадени гръцко-помашки речник и „Граматика на помашкия език“, а властите обявяват тази общност за „смес от турци, българи и гърци“ или за „славяноезични гърци мюсюлмани“.

При преброяването от 2001 година в Гърция като помаци са се идентифицирали 36 000 души:

• 23 000 в Ном Ксанти
• 11 000 в Ном Родопи
• 2 000 в Ном Еврос

От 54 000-те обявили себе си за турци (10 000 в Ном Ксанти, 42 000 в Ном Родопи и 2 000 в Ном Еврос) значителна част са помаци.^[3]

[редактиране] Турция

Голяма група и цели села българоговорящи мюсюлмани живее в Източна Тракия (Турция), като те са най-много в Люлебургаско и Одринско. Някои сведения посочват около 120 000 души. Това са предимно потомци на помаци изселници от загубените балкански владения на Османската империя. Те не са признати от турската държава за етническо малцинство и са силно турцизирани, тъй като нямат възможност за образование и културна дейност на майчин език. Някои от тези изселници имат помашко самосъзнание.^{[източник?]}

В Анадола помаците живеят най вече в Истанбул и около град Бурса. През 1950-те години група помаци поради силните си религиозни убеждения е интернирана в Сирия, където се заселва в близост до град Халеб. Това са потомци на доспатски помаци от село Късъка, днес квартал на Доспат.^{[източник?]}

[редактиране] Република Македония

Българоговорящи мюсюлмани живеят и в Република Македония, предимно в нейните западни части - Мала река и Община Център Жупа, Дебърско, в Кичевско, Стружко, в областта Торбешия, Скопско и другаде, но са подложени на различни етнокултурни влияния - турцизация, македонизация и албанизация. В Република Македония българоговорящите мюсюлмани са наричани торбеши. На преброяванията те обикновено се самоопределят като турци, албанци, а напоследък и като бошняци. Съюзът на македонците с ислямско вероизповедание, начело с Исмаил Бойда, се бори за установяване на македонска идентичност сред помаците в страната, а Партията за европейска иднина на Фият Цаноски - за установяване на самостоятелна торбешка националност.

[редактиране] Албания

В Албания също са запазени отделни български мюсюлмански общности - предимно в Голо бърдо, където българите мюсюлмани в значителна степен са запазили езика и обичаите си. Част от голобърдчани имат българско самосъзнание, а част македонско.

[редактиране] Сърбия

Мюсюлманска общност, говореща торлашки, има и в разделената между Република Албания и Косово област Гора, в която част от населението също има българско самосъзнание. В близост до град Призрен в Косово е и ислямизираната област Средска Жупа, чиито жители се наричат жупци.

[редактиране] Език

Българите мюсюлмани не говорят единен диалект, а използват различни локални говори, вариращи според района на местоживеене. Тези диалекти в България са в процес на уеднаквяване със стандартния български, под влияние на медиите и образованието.

Българите мюсюлмани в Гърция са двуезични или направо са изгубили българския си говор, тъй като гръцкото правителство позволява образование единствено на турски език. През 1995 година Гърция обявява славянският език, разпространен сред помаците в Гърция, за „помашки език“ и издава речник с около 6500 думи. На следващата година последва издаване и на „помашка граматика“.

В Република Македония говорът на помаците се уеднаквява със стандартния македонски език. В Голо бърдо и в Гора местните български диалекти са сравнително добре запазени, макар и подложени на силно албанско влияние.

[редактиране] Произход на ислямизираното население на Балканите

Според най-разпространената версия българи мюсюлмани е обобщаващо название на всички българи приели исляма по време на османското владичество. В подкрепа на тази версия е огромният брой исторически източници, между които и пътеписите на прочутия Евлия Челеби из цялата Османска империя и големия държавник и велик везир Мидхат паша. Последният, в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, пише:

„

„Първо трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се вярва повсеместно: те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли от същите социални слоеве. Между тях има и такива, които говорят само български.“

“

Мюсюлманите, които говорят само български, по думите на Мидхат паша, са именно помаците. За тях известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, посещавал Родопите, срещал се с българи мохамедани, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно - българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“

Друго доказателство за българския корен на това население са народните песни. Видният български етнограф Христо Вакарелски пише:

„

„Чистотата на българския език, народните песни, приказки, пословици, гатанки и прочие у българите мохамедани прави впечатление на всички, които имат допир с тях. Дори запазеността на славянския тип у тях е много по-силен, отколкото у братовчедите им българи християни, които най-вече през 19 век са силно подвижни и общуващи.“

“

Според друга версия, помаците, торбешите и пр. са наименования, които се отнасят днес до едно българоезично население на Балканите, което е изповядвало павликянство или богомилство и се е ислямизирало по време на османското владичество. Павликяните са потомци на арменци-павликяни и техните последователи тондракити, преселени в Тракия и Родопите от иконоборските византийски императори през 8 век и следващите императори до 10 век включително, а богомилите са последователите на развилото се в средновековна България учение на поп Богомил, разпостранило се според академик Димитър Ангелов в Мизия, Тракия и Македония. Подобна е и съдбата на част от павликяните от историческа Армения, които са приели Исляма от арабите по време на войните между Халифата и Византия още през 7^ми и 8^ми век и са се изселили в Близкия Изток.^[4]

В средата на 19 век поляците лансират идеята, че помаците са потомци на бежанци от Полша. Това е било направено с цел спечелването на помаците на страната на окупирана Полша срещу Русия - нещо, което Османската империя принципно би трябвало да одобрява. Идеята не намира отзвук сред помаците, тъй като поляците не успяват да изложат никакви съществени доказателства в подкрепа на своята теза.^[5]Тази версия има връзка с мемоарите на Садък Паша (Чайка Чайковски), който обаче е по-конкретен. Той споменава за преселване на павликяни в Родопите през 1672 г. от Полско-литовската държава (Жечпосполита), която тогава е частично завладяна от турците.

[редактиране] Названия и самоназвания

Помаците не представляват единна общност и нямат общо самоназвание. В различните държави се използват и различни локални външни обозначения — ахряни, бабечани, торбеши, горани, жупани, аповци и други.

В България често се използва терминът българи мохамедани, който би трябвало да е въведен за разграничаването на общността от мюсюлманите, неговорещи български като майчин език - турци, цигани, и така нататък. В някои райони обаче, като Тетевенския балкан например, циганите също се самоопределят като българи мохамедани. Това до голяма степен пречи за статистическите изследвания. Това е и основната причина за анормалните определения от страна на българското население в района, поради което помаците там биват наричани бели цигани. От друга страна терминът българи мохамедани често е отхвърлян, тъй като значителна част от представителите на общността в България нямат българско съзнание. Самите помаци възприемат термина донякъде като обиден, тъй като според тях това означава, че те възприемат Мохамед за Бог.

• Aповци — така се наричат българите мюсюлмани в Кичевско, Република Македония. Етимологията на названието идва от албанската дума за брат. Предполага се, че названието им е дадено от съседното албанско население.
• Ахряни — название на българите мюсюлмани в Родопите и Западна Тракия. Етимологията на думата според някои учени като Борис Дерибеев произлиза от средновековното название на Родопите и по-специално на Източните Родопи Ахрида/Ахридос и османското име Ахърчелеби. Друга версия за произхода на названието е от старобългарската дума хрид, означаваща скала, хълм, планина.
• Бабечани — така се наричат българите мюсюлмани в района на Разлог.
• Дилсъзи — наименование на българите мюсюслмани в района на Тиквешията, днес Република Македония. Произходът на думата се обяснява като „безезици“, т.е „без език“. Предполага се, че това наименование е дадена на местните българи мюсюлмани от турското население като упрек, че не говорят турски език.
• Мърваци — така се наричат българите мюсюлмани в района на град Сяр, днес Гърция. А също и в Малешевско, Демир Хисар и Мелник. Според Васил Кънчов това име има свръзка с рударството. „Мърва“ наричат тамошните хора ситнеж от въглища. И мърваци първоначално трябва да са се наричали само въглярите, „угляри“ в Кратовско. Сега думата „мърваклък“ се употребява често вместо рударство. Този регионим важи както за българите мюсюлмани, така и за българите християни в споменатите райони.
• Помаци — название на българите мюсюлмани в Северна България в района на Ловеч, Бяла Слатина и в по-голямата част от Западните Родопи и Македония. Реферирането на българите мюсюлмани като помаци откриваме в редица пътеписи от 17-18 в.
• Торбеши — название на българите мюсюлмани в Западна Македония, в района на Шар планина, Скопско и Дебърско. Названието торбеши е най-старо от всички екзоними на помаците. То произхожда от времето преди потурчването и е давано на павликяните и богомилите еретици, които най-лесно приемат исляма. Павликяните и богомилите често носят торба на рамо за просия и затова българите ги наричат торбеши, а гърците фундаити (от фунда, торба). Названието се запазва и след потурчването.^[6]
• Чѐченци или Чешлии така се наричат българите мюсюлмани в района на областта Чеч.^[7] Чешлиските са и един от родовете в близката до Чеч Доспатска община. В Доспатско наименованието чеченци не е разпостранено. Вместо него се използва наименованието гаджели.

[редактиране] Версии за етимологията на названието „помаци“

Най-разпространеното название на българомюсюлманска общност, „помаци“, се развива от „помагач“, „помачен“ или „поляк“.

[редактиране] „Помагач“

Свързва се с това, че по време на османската власт помаците играели спомагателна роля в управлението на районите, в които живеят. Поради тези причини наименованието „помак“ спекулативно се смята, че произлиза от глагола „помага“. В османския и в днешния турски съществува буква наречена меко „г“ която днес се изписва така – ğ. Когато това „г“ се намира в някоя дума то не се чете или изговаря. Поради тази причина се смята, че османлиите, когато са изговаряли българската дума „помагачи“ за населението със специален статут, състоящо се най-вече от средите на еретиците, да не са изговаряли буквата „г“ и тя да е придобивала формата „помаачи“, от където да произлиза и наименованието „помаци“. При развитието на горната теза не се взема под внимание фактът, че глаголът "помагам" е български и вероятността османските власти да са го използвали в българския му вариант е нищожна. Далеч по удобно за властта е използването на турски еквивалент на подобен глагол, но такова обозначение досега не е известно, което навежда на съмнение относно правдоподобността на твърдението че етнонимът "помак" е производен на "помагач". Според Хамер и Цинкайзен още в най-раните периоди, когато османските гарнизони се настанили на Балканския полуостров, от страна на османската власт били полагани особени усилия за откриването на два вида „нестандартни“ населения, сред които са били тюрките заселили се на Балканския полуостров преди османското нашествие и еретиците, които не изповядвали християнството по начина, който бил изповядван от католиците и православните. В първата група влизат - прабългарите, куманите, печенезите, узите и прочие, а във втората група са описаните в корана хора на писанията, които не съдружавали с Бог (Отец) назовавайки го троица, и които не се молели на кумирите - икони. Поради тази причина в османските архиви еретиците били записвани като кристияни за разлика от останалите християни записани като гербан или кяфир (неверник). Като след откриването на тези населения османската власт ги поставяла в привилегировано положение.

Според регистъра на войнуците в ловешко от 1548 г. със специален статут са били и т. нар. "ямаци", което в превод от османотурски език означавало "помагачи". Поради звуковата аналогия "ямак{yamak}"-"помак" се разглежда вероятността наименованието "помак" да произлиза от глагола "помага". В случая обаче чисто лингвистичния преход от "ям-" до "по-" няма теоретична основа и е малко вероятно двете думи да са смислово свързани.

В своя пътепис „В недрата на Родопите“ Иван Вазов дава друго обяснение на произхода на "помаци" от "помагачи" - там той дава пример с въоръжените групи на помаци участвали в потушаването на Априлското въстание през 1876 г. и по-конкретно в Батак и Брацигово. Такива са били помаците от с. Барутин, Доспатско и гр. Сърница. Участието на помаците в турската армия е било задължение произтичащо от верската им принадлежност и фактът, че помаци са участвали в потушаването на въстанието не е достатъчен за обосноваване на връзката на етнонима с глагола "помагам". Освен това широкоизвестен факт е, че по време на Възраждането формирането на българската нация е било основавано на верска, а не етническа принадлежност. Това довежда до допълнително противопоставяне на българите християни и българите мюсюлмани. В голяма част от Възрожденската литература и последващата политика на новоосвободената българската държава личи неприязънта към българите мюсюлмани. Това нарушава принципа за безпристрастност при търсенето на произхода и семантиката на етнонима "помак". За неоснователността на подобна теза изказва мнение П.П.Карапетров в 1893 г. в неговия сборник "Материали за описвание на града Панагюрище и околните му села" посочвайки, че ако названието "помак" произтичаше от "помагач", то същото название трябва да е било отнасяно и към българите християни участвали в турската наборна войска. Известно е участието на българи християни във войните на Османската империя с австрийците, персите, кюрдите, маджарите и др. ^[8]

[редактиране] „Помачен“

Според тази версия, „помаци“ се развива от диалектизма „помака“ (мъчение, изтезание) и „помачен“ (измъчен, изтезаван). При нея се изтъква най-вече верската страна на проблема - за това как и по какъв начин помаците са приели исляма. По този повод изтъкнатите османисти Махиел Кил, Иналджък и други иследвайки османските архивни документи, разясняват в своите публикации как се е развил този процес. Така например, според Махиел Кил, историци като Васил Кънчов, Марин Дринов и Петър Мутафчиев са считали за автентични летописите на поп Методий Драгинов от село Корово, отнасящ се за района на Чепинското корито. Летописите на поп Методий Драгинов са публикувани от Стефан Захариев, родом от Пазарджик, в неговото „Географско статистическо описание на Татар Пазарджишка каза“, отпечатано във Виена през 1870 г.

Почти по същото време е отпечатан разказът „Второто разорение на България“ на известния руски историк Ламански, който също така е смятан за автентичен, а събитията се развиват по време на управлението на султан Селим I (1512-1520). Tози разказ описва насилственото ислямизиране на населението от егейското крайбрежие до Неврокопско (Гоцеделчевско), както и на района около Крупник и по-голямата част от Дунавска България. Към смятаните за автентични документи се отнасят и „Исторически бележник“, съдържащ ужасяващи детайли за този процес в Централните и Източните Родопи, а също и „Хрониката на манастира Света Петка“, „Беловската хроника“ и „Дряновския препис“, който е служел като допълнение към „История славянобългарска“. Не на последно място тук могат да се причислят и сборниците с документи, публикувани през втората половина на 20 век.

Всички изброени до тук източници се смятали за автентични и на тях се е гледало като на основен източник на сведения за този период и от много наши съвременни историци. Оригиналите на историята на поп Методи Драгинов например, на „Второто разорение на България“ и на „Исторически бележник“ не са открити, за да се направи по-обстойна справка. Поради това те будят съмнение за автентичността си и често са смятани за възрожденски фалшификати.

Изследваните от Кил османски архивни документи като цяло не дават ясна представа за разпространението на исляма сред помаците – дали то е било насилствено или доброволно. Това, което показват обаче, е много бавният процес на ислямизация. В този смисъл не може да се определи до каква степен думата „помак“ е свързана с думата „помъчен“, но е сигурно, че терминът се приема от авторите, които се базират и на споменатите по-горе източници. Тази етимология си е пробила път още по времето на Стою Шишков и е успяла да се наложи през 30-те години, достигайки и до наши дни.

Интересна подробност е, че рефлексът на старобългарския голям юс в Рупските говори не е а за да даде помачен, а широко о(С мока се вади зоб на мож). Следователно рупчоският регионим, изведен от мъка би бил помоци. Рупските говори обхващат села населени предимно с българи християни - Смолянско, Чепеларско, Хвойна, Павелско, Широка лъка, Стойките. В същото време рефлекс на старобългарския голям юс в а откриваме в Девинския край, Гоце-Делчевско и Пиринска Македония. Това са райони, в които живеят голяма част от българите мюсюлмани. Там рефлексът е чисто а - С мака са вади заб на маж, р̀ака, каща, пат, васеница, ваглен, и т.н. Тук регионимът изведен от мѫка е помачен. (Срв. с диал. в с. Селча, Девинско)

[редактиране] „Поляк“

През 1672 г., когато османските турци завладяват областта Каменец Подолски (Подолие), по това време част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), тамошни арменци-павликяни са преселени в Пловдивско, Родопите и на други места в европейската част на Османската империя. Тези павликяни приемат исляма и според Садък Паша - Михаил Чайковски (1804 г. - 1886 г.) - от името „поляк“ - „поляци“ се е добило разваленото име „помак“ - „помаци“. Привидно потвърждение на тази теза е и наличието на множество руси и синеоки хора сред помаците - признак донякъде характерен за поляците, но известна част от арменците-павликяни също имат подобен външен облик и следователно трудно е на тази основа да се правят някакви сериозни изводи особено като се има пред вид, че тук се прави опит само за едно обяснение на произхода на думата помак, което може да няма никаква връзка с етническата принадлежност на помаците. Това обяснение на думата "помак", свързано с преселването на павликяните от Полша, не е достатъчно аргументирано.

[редактиране] „Помакс“

Ненаучни тълкувания на гръцки ентусиасти извеждат произхода на името от някаква староогръцката дума Помакс, която означавала пиячи. Тракийското население, което живеело по тези земи, било известно със страстта си към виното и алкохола^[9]. Такава дума обаче не е засвидетелствана в старогръцки текстове (нито междувпрочем в новогръцки). Тази теория е оборвана от известни със своята научна прецизност гръцки историци^[10], които без никакво колебание приемат българската етимология на името. Дали такава дума е съществувала на старогръцки може да се провери във всеки речник на старогръцкия език^[11]. Може да се провери и какво е отношението на исляма към алкохола, защото помаците изповядват тази религия.

[редактиране] Опити за обособяване

След Берлинския договор под влиянието на английският офицер от полски произход Сенклер Тъмръш заедно с други 20 помашки села от поречието на Въча и Девинския край отказват да признаят автономното управление на Източна Румелия със седалище в Пловдив и остават "непридадени" към нея. Под ръководството на Ахмед ага Тъмръшлията от село Тъмръш се образува така наречената „Помашка“ или „Тъмръшката република“. Привеждат се различни причини за отцепването: икономически, чуждо влияние и доминиращото в Източна Румелия православие.

Родопите са една дотолкова автономна област, че през 1880 година за желаещите да пътуват в областта, се издават визи от специален представител в Пловдив. След анексията на Източна Румелия от Княжество България през 1885 тези части на Родопите по силата на Топханенския акт са върнати на Османската империя, а по време на Балканската война (1912) са присъединени към България.

След 16 август 1913 г. е обявена Гюмюрджинската република. Турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват така нареченото „Независимо западно-тракийско правителство“, начело с ходжа Сали Ефенди (Хафъз Сали), помак от село Пандъджък.

В края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти Централните Родопи.

От 1942 до 1946 г. в пограничните райони на Южните Родопи върлували помашки партизански чети подкрепяни от англичаните. Най-известният сред водачите на тези чети е Алиреза Кехайов от село Чавдар, Доспатско. След неуспеха на тези чети да отделят помашкия район на Родопите от България с помощта на англичаните, голяма част от партизаните сред които бил и Алиреза Кехайов, избягала в Турция. Това била и причината за започване на кампания за интернирване на пограничното помашко население в Северна България от 1949 до 1951 г.

[редактиране] Промени на идентичността на общността в България

Българоговорещите мюсюлмани многократно са били подлагани от властите в България на опити за асимилиране в българската нация - покръствания, смяна на имена, принудителни преселвания. Същевременно сред тях има личности и групи, които са се стремели към по-голяма интеграция и дори към завръщане към християнските им корени^{[източник?]}.

Първото масово покръстване се провежда през 1881 година от ловешкия епископ Натанаил Охридски, който изпратил мисионери да покръстят помаците в подведомствената му епархия, а правителството отпуснало специални поощрителни средства за целта. Две години по-късно сред помаците започнали да развиват дейност и протестантите-евангелисти, а по същото време в Предбалкана пристигнали суфии изпратени от Истанбул. Набедени, че съдействат на помаците да емигрират, те били екстрадирани, за да не пречат на започналия процес на християнизация.^{[източник?]} В това отношение активна роля играели местните власти, църквата и училищният инспекторат. Приемането на християнството било предимно заради финансови затруднения.^{[източник?]} В началото правителството приело акта на покръстването с голямо удовлетворение и отпускало финансови средства. Но на заседанието си от 01.09.1881 г. Министерският съвет приел решение да не се дават никакви парични помощи на частни лица помаци.

Второто масово, насилствено покръстване се провежда в разгара на Балканската война през 1912 г. - 1913 г., което е съпроводено с палежи на населените места и кланета на мирното население. Особено големи жестокости са извършени в селата Жижево, Црънча, Бръщен,Триград,Мугла и Тъмръш. Същите и други населени места впоследствие са заселени от избягали помаци от районите на днешна Северна Гърция от селата Тисово, Почан, Бурен, Шурдилово, Манастир и други повече над 100 села, прогонени от гръцките власти през тези периоди които намират убежище в Турция и в България.^{[източник?]} Правителството на Васил Радославов обаче, с цел да спечели гласовете на мюсюлманите и да си обезпечи мнозинство в Народното събрание с оглед присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война започва обратния процес на ислямизация.

Третото масово покръстване е през 1942 година. То се подпомага от движението „Родина“, създадено от български интелектуалци сред които били учителите Ат. Караманджуков, Тодор Петков и завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов. След 9 септември 1944 година „Родина“ е набедена, че е фашистка организация и дейността ѝ се прекратява, като турско-арабските имена на помаците са възстановени. Покръстването не е масов феномен, а отделни хора и семейства преминават към християнството. До насилствено покръстване не се прибягва, тъй като управляващите се страхували да не се получи същия ефект (въстание) като при покръстването от 1912-1913 година. Все пак членове на организация „Родина“ забраняват носенето на някои традиционни символи и насилствено сменят на турските и арабските имена със славянски.

В периода след 1953 година властите започват кампания срещу ролята на мюсюлманската религия сред българските помаци. Тя започва с т.нар. паспортизация, която изисква жените да бъдат снимани с открити лица и продължава с редица други мерки срещу религията. С рещението на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. се предвиждат мерки за "народностното осъзнаване на българите с мюсюлманско вероизповедание", като се акцентира на доброволността и на необходимостта от постигане на идейна убеденост. През този период се провежда кампания по "разфереджаване", която се засилва особено след 1959 г. и на някои места (Барутин, Аламовци, Доспат, Туховища и други) е насилствена. В края на 50-те и началото на 60-те години се засилват процесите на смяна на турско-арабските имена на българите мюсюлмани с български християнски имена. Тя е предимно доброволна и обхваща главно местния елит и номенклатура, партийни членове, членове на казионни организации^[12].

По време на т. нар. Възродителен процес през 70-те и 80-те, насилствено или не, са сменени имената на всички мюсюлмани в България. Много помаци, вместо да приемат нови имена, емигрират в Турция.

През 1989 г. се провежда кампания за насилствено премахване на традиционите носии на помаците в Тетевенско.

След 1989 г. в Източните Родопи започва доброволен процес за покръстване на българите мюсюлмани.^{[източник?]} Голяма роля в този процес има oтец Боян Саръев, който е бивш мюсюлманин, приел християнството.

[редактиране] Източници

• Каролина Суходолска. Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 10, 1894, с. 445.
• Петров, П. Помохамеданчването на Ловешкия край. Ловеч, 1964.
• D. Hupchik, The Bulgarians in the 17th Century: A Slavonic Christian Culture under Foreign Domination, Ann Arbor (MI), 1986, pp. 39-52.
• Seyppel, Tatjana. 1989. "The Pomaks of Northwestern Greece: an endangered Balkan population," Journal, Institute of Muslim Minority Affairs, 10,1 (1989), pp. 41-49.
• Ангел Вълчев. Тъмръш. С., 1973.
• Васил Кънчов. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. С., 1975.
• Георги Арнаудов. Светлини над Рупчос. С., Земиздат, 1989.
• Пашев, Георги. От далечността. Пловдив, Христо Данов, 1983.
• Райчевски, Стоян [1998] (2004). Василка Шишкова „Българите мохамедани“ (70/100/16), II (на български), София: Национален музей на българскатакнига и полиграфия. ISBN 954-9308-51-0.
• Покръстването на българите-мохамедани 1912-1913 г. С., Изд.проф. М. Дринов, 1995.
• Мехмед Дорсунски, История на помаците - ахряните. С., 1995.
• Христов, Хр., А. Караманджуков, Дружба “Родина” и възрожденското движение в Родопа (1937-1947). С. 1995.
• Evangelos Karagiannis, Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens, Münster, 1997 (Spektrum, 51).
• Kucukcan, Talip. "Re-claiming identity: Ethnicity, religion and politics among Turkish-Muslims in Bulgaria and Greece," Journal of Muslim Minority Affairs, 49,1 (1999), pp. 49-68.
• Бюксеншютц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1959. С., Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2000.
• Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944-1959). С., 2003.
• Mary Neuburger, The Orient Within: Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria, Ithaca and London: Cornell University Press, 2004.
• Ива Кюркчиева, Българските мюсюлмани в Тетевенско, ИМИР, София, 2004 (Общи Балкани, 3)
• Арденски, Владимир (2005). „Загаснали огнища“ (24,5x17), София: ИК „Ваньо Недков“. ISBN 954-8176-96-3.
• Карахасан-Чънар, Ибрахим. Етническите малцинства в България. С., ЛИК, 2005, 121-144.
• Салих Бозов, В името на името. С., 2005.
• Петър Япов, Помаците. С., Сдружение Мостове, 2006.
• Steinke, Klaus; Voss, Christian (ed.): The Pomaks in Greece and Bulgaria. A model case for borderland minorities in the Balkans, Südosteuropa-Studien 73, München 2007, ISBN 978-3-87690-963-9.
• Живко Сахатчиев. Якоруда - българската драма. С., Тангра ТанНакРа, 2007.
• Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония., С., 2007.

SITES:

• Pomak.eu - The voice of pomaks
• Bulgarian Helsinki Committee
• Center for Documentation and Information on Minorities in Europe — Southeast Europe (CEDIME-SE)
• The Pomaks
• Pomak Information Exchange — Culture, People and Language
• A History of Oppression — The plight of the Bulgarian Pomaks
• In Search of a Homogeneous Nation: The Assimilation of Bulgaria's Turkish Minority, 1984–1985
• The voice of pomaks - pomaknet

[редактиране] Допълнителна литература

• Πέτρος Δ. Θεοχαρίδης. „Πομάκοι“, Ξάνθη, 1995.
• Π.Φωτέα. „Οι Πομάκοι της Δυτικής Θράκης“, Κομοτηνή, 1978.
• "Πομãκοι η Рοδοπαιοι" - Γιαηηhε Δ.MαгκριΩτhε, 1990,1991,1992,1994,2003

[редактиране] Бележки

1. ↑ Йорданъ Ивановъ. „Българитѣ въ Македония. Издирвания за тѣхното потекло, езикъ и народность“, София, 1917, стр. 55: „Помацитѣ, които сами се наричатъ турци, у околното население сѫ познати съ разни имена...“
2. ↑ Национален статистически институт. Окончателни резултати от преброяване 2001. Структура на населението по вероизповедание
3. ↑ Θεοφάνης Μαλκίδης. "Οι Πομάκοι στη Θράκη"
4. ↑ Dadoyan, S. B. The Fatimid Armenians: Cultural and Political Interaction in the Near East. Islamic History and Civilization, Studies and Texts 18.
5. ↑ Стян Райчевски - „Българите мохамедани“. София 2004, стр. 93. ISBN 954-9308-51-0
6. ↑ Йорданъ Ивановъ. „Българитѣ въ Македония. Издирвания за тѣхното потекло, езикъ и народность“, София, 1917, стр.55.“
7. ↑ Названието няма нищо общо с чеченците от руската кавказка република.
8. ↑ - Материали за описвание на града Панагюрище и околните села
9. ↑ THE POMAKS
10. ↑ Петрос Георгандзис, Значение на имената "Ахриани" и "Помаци", на гръцки език
11. ↑ Резултат от търсенето на думата πομαξ (транскрибирано на латиница pomax в речници на старогръцки език
12. ↑ Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944-1959), София 2003, с. 202-211, 236-237

[редактиране] Вижте също

• Ислямизация
• Българи
• Павликянство
• Валахади
• Бошняци
• Амшенци

[редактиране] Външни препратки

• Помаците (Българите мохамедани). Книги, статии, брошури, документи и материали, посветени на миналото, настоящето и бъдещето на Българите мюсюлмани
• Литература относно Исляма и мюсюлманите на Балканския полуостров и в югоизточна Европа
• Статия на доц. Сашо Станев „В името на какво забравяме българомохамеданите в Гърция“
• Проф. Иван Кочев. За така наречения „помашки език“ в Гърция
• Българите мохамедани в Македония, Родопите и Одринско и някои фалшификации свързани с тях
• Дружба "Родина". Организация на българите-мюсюлмани в Родопите(1937-1947)
• Статия на английски за „мюсюлманските малцинства“ в България
• Българите мюсюлмани в Македония - глава от "Македония. Етнография и статистика" на Васил Кънчов, София 1900

Тази статия е включена в списъка на избраните на 16 юни 2006. Тя е призната от участниците в проекта за една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.