Консерватизъм
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Консерватизмът е политическа доктрина, възникнала след големите сътресения, предизвикани от Френската революция.
Консерватизмът обединявал всички, които се противопоставяли на революцията и модернизацията и защитавали традиционните аристократични и монархически ценности на отминалата епоха.
[редактиране] Консерватизмът
Консерватизмът наред с либерализма и социализма е едно от основните идеологически направления, формирали политическата мисъл на Запада през последните два века. Макар и да изглежда на пръв поглед най-устойчив по своите същностни характеристики, като термин е променял съдържанието си с хода на общественото развитие и политическите конструкти, на които е представлявал опозиция. Веднага трябва да се отбележи, че този малко или повече цялостен светоглед е (или по-скоро би трябвало да е) органически свързан с националните особености на всяка отделна страна, отличавайки се от класическия либерализъм, но особено от социализма и неолиберализма, претендиращи по различни начини за общовалидност. Етимологически консерватизмът се извежда от латинското conservare (запазвам, съхранявам). Оттук необходимостта от признаването на значимостта и защитата на основни за едно общество ценности и механизми, които гарантират неговото съществуване и наложили се с неговото историческо развитие. В този смисъл консерватизъм без традиционализъм е невъзможен. По-точно е да се каже, че това е било така през XIX и началото XX в. Измененията, наблюдавани от края на Втората световна война насетне, показват в действителност едно отдалечаване от идейните извори и парадоксална неадекватност на съвременните „консервативни” политически формации като християндемократическите партии например. В същото време разглеждането на консерватизма, като се прави дистанция от националната идентичност в отделните конкретни случаи на неговото проявление, говори именно за капитулация пред идеологическите течение, на които той е призван да противостои. Ако днес се говори за „мрачно бъдеще”, то консервативната криза може да се търси не толкова в непригодност към днешната действителност, колкото на отклоненията от естеството.
За „баща на консерватизма” като политическа философия се смята английският държавник Едмънд Бърк (1729-1797). Основните линии на неговата концепция са изложени в „Размисли за революцията във Франция” (1790). Централно място в книгата, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонският му вариант), представлява критиката на политическия рационализъм. На скептично разглеждане е поставена е основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира държавата, отричането на мъдростта на предците и антиклерикализмът представляват по същество безсмислен, но опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. На политическия радикализъм, водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на религия, морал и политика. Всъщност като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на XVIII и началото на XIX в. се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк.
Разбира се, тук не може да се говори за произволно подценяване на човешкия разум, а за съмнение в преекспонирането на ролята му въобще. Отхвърлянето на традицията, революционното преустройство на обществото чрез насилствено преразпределение на блага доказва за Бърк неразумността на прекаленият рационализъм. Съхраняването на реда и стабилността обаче не е отказ от реформи, стига те да се коренят по зрял начин в тях. Реформаторът трябва да се вписва в алегорията на градинаря, който отстранява появилите се плевели, без да прекроява градината. Следващите редове са особено показателни: „Революцията е промяна в управлението; реформата е корекция на злоупотреба с властта… Реформи могат да се осъществяват без да е нужна революция и обратно – революцията не само не премахва задължително злоупотребите с властта, но може и да ги задълбочи.” Накратко – касае се за опозицията между революционен и еволюционен подход.
За консерватизма съществуват различни дефиниции. Една от най-честно срещаните е обосноваване на неравенството, но не като липса на свобода, а до голяма степен точно обратното. Неравенството е следствие от свободата, произтичаща от спазването на реда и справедливостта, а не от тази в следствие от насилствена уравниловка. Ницшеански казано равенството е робство за силния (в случая за способния). Левичарските източници на критика на консерватизма използват именно това концептуално положение за представянето му като „реакция срещу прогресивните сили” и приписването му на силен ретрограден заряд. Добра е илюстрация на това е тезата, че „…ядрото на консерватизма остава антимодерната критика от преданост или традиционалистки убеждения, а съдбата му е в безпомощността му да възпре постепенното изчезване на традиционния ред.”
Консерватизмът заедно с либерализма обаче е продукт именно на Модерната епоха. Той сам по себе си е средство традиционното да реагира на радикализма на „прогресивните” идеи, не просто чрез опит за запазване на статуквото, а чрез съобразяване с променящата се среда, като целта неизменно остава запазването на ценностите, даващи идентичността на едно общество в неговите национални граници ( поне от средата на XIX в.). Ето защо не случайно по редица свои аспекти, свързани най-вече със социалноикономическата сфера, класическият либерализмът има допирни точки с консерватизма. Не е случаен фактът, че за консервативно мислене след средата на XX в. се определя това, което е било национален либерализъм през XIX и началото на XX в. В наше време често либералният консерватизъм е нищо друго освен либерализмът вчера. Едва ли обаче това трябва да бъде основната черта на консервативната политическа мисъл. Горното наблюдение е по-скоро следствие от често пъти безкритичното прилагане на англосаксонския модел без отчитане на националното различие.
Следните компоненти до голяма степен са поне външно валидни за консерватизма в западните общества:
"- Човекът е религиозно животно; религията е основата на гражданското общество.
- Опитите за бързи и радикални промени (независимо от намеренията) разрушават обществени връзки; постепенните реформи винаги са за предпочитане пред революционните.
- Основната цел на едно управление е осигуряването на ред и законност; нейното постигане е немислимо без реализиране на принципите на върховенството на правото и равенството на всички граждани пред законите.
- Редът и законността предхождат свободата; няма свобода там, където няма ред и законност.
- В добре уреденото общество неизбежно съществува йерархия, различия, водачество.
- Политическата власт трябва да бъде ограничена и да няма всеобхватни задачи; тя трябва да осигурява условия за човешката дейност, а не да предписва нейното съдържание.
- Частната собственост е предпоставка за свободата и преследването на личното щастие.
- Социалното неравенство е неизбежно; нещо повече – то е желателно, защото е резултат от човешката свобода; всяка уравниловка ограничава човешката свобода, а често пъти и стимулите за действие.
- Пазарното стопанство е най-добрата икономическа среда за осъществяване на принципа на частната собственост като гарант за човешката свобода."
На практика чрез тези принципи, колкото и точни да са те, се претендира за общовалидност, нещо от което по принцип консерватизмът би трябвало да бъде лишен. Именно по това между него либерализмът съществува ясно открояваща се разграничителна линия. Консерватизмът изхожда преди всичко от традиционализма на отделната държава, а не от англосаксонските традиционни ценности. Ако през XIX в. след Реставрацията във Франция обща точка на пресичане на различните консерватизми може да се приеме роялизма, то с течението на времето те започват да варират силно според конкретната страна. Национализмът особено след Пролетта на народите 1848 г. (до този момент това ново идейно течение се обвързва изключително с либерализма) се превръща постепенно в неотменима част от консервативното мислене. Обединението около милитаризма и националните символи е не по-малко определящо от виждането за свободния пазар и социалното неравенство. От друга страна, степента на религиозност у различните национални консерватори съвсем не е еднаква, но това не прави едните по-малко консервативни от другите.
Тук трябва да се отбележи една друга характеристика, която изпъква все повече с течението на времето и за която вече бе споменато. Реагирайки на „прогресивните” идеи и на развитието на либерализма, консерватизмът не толкова отстъпва, колкото догонва. Това само по себе си представлява необходимост, породена от изискването на адекватна опозиция спрямо радикалните идеи и в перспектива спрямо социализма. Макар и да протичащите промени в структурата на общество да бъдат приемани като даденост, от която не би могло да се избяга, противопоставянето на учения с универсалистка същност не притъпява своята острота. Докато частичните преливания и взаимствания с либерализма са ясно забележими, от края на XIX в. като идеологически антипод на консерватизма се очертава марксизмът. Опитът човешкото развитие да бъде обяснено по една убедителна за търсещите научни обяснения, но твърде едностранчива схема представлява своеобразен връх на политическия рационализъм и свързаното с него утопично мислене. Колкото пригаждането към националните движение в потока на либерализма е приемливо, толкова по-отблъскваща за консерватора е пропагандираната пролетарска революция. Именно защото на двата полюса се намират възгледите за еволюционно и революционно развитие на общественото устройство, консерватизмът може да бъде определен като догонващ. С радикализирането и засилването на влиянието на „прогресивните идеи” и измерението на консервативно отреагиране за защита на традиционализма се изменя.
Епохата на глобализма е такова предизвикателство за консервативното национално мислене именно поради претенциите за „общочовешка валидност” и всеобхватност. Трудно могат да бъдат приети за изразители на консерватизма партии и въобще политически кръгове, които пропагандират създаването и утвърждаването на мултикултурно общество, в което ценности, формирани в продължение на дълги векове, са подложени на непрекъсната и съвсем директна атака. Неоконсерватизмът по своята същност представлява до голяма степен отказ от тяхното запазване и налагането на нова парадигма. По-кратко казано не само либерализмът, но и консерватизмът има днес съвсем различно звучене в сравнение с класическия си вариант. В този смисъл едно автентично консервативно мислене би следвало да се стреми към съхраняването не на идейното съдържание на днешното status quo, а на обръщане към това на status quo ante – към предишните ценности, на които единствено може да се основава традиционализмът.
Орлин Вардарски
Източници:
Бентон, Ф. Консерватизмът, С., 1992
Блекуел – енциклопедия на политическата мисъл, С., 1999
Консерватизмът. Съставител Малинов, С., т. 1, С., 2000
